"

Връзката между емоционалните състояния и музикалните преживявания / Влияние на музиката върху емоционалната сфера на човека

Влияние на музиката върху емоционалната сфера на човека 08.07.07 21:02 Автор:Християна Тодорова

Във всяко едно изкуство емоциите изпълняват основна и водеща роля. Невъзможно е явленията от реалния живот да бъдат пресъздадени по извънемоционален, единствено рационален път, както е и невъзможно по този начин да се възприеме заключеният в художественото произведение замисъл. Видният изследовател на процесите на музикалното възприемане Б. М.Теплов, обобщавайки резултатите от много психологически експерименти, излага своите изводи  в следните два тезиса: 1. В съдържанието на музиката не може да се вникне по извънемоционален начин; 2. Възприемането на музиката става чрез емоциите, но не свършва с тях. Той пише: “Да разбереш художественото произведение, значи преди всичко да го почувстваш, емоционално да го преживееш и вече на тази основа да се замислиш над него. Възприемането на изкуството трябва да започне с чувството, без него е невъзможно. Но, естествено, художественото възприятие не завършва само с чувството.” (Теплов Б.М. Психология музыкальных способностей, Москва, 1961) Психологът има предвид, че крайният резултат от възприемането на художественото произведение трябва да бъде осъзнаването на неговата идея. В този смисъл емоциите служат и като опознавателен инструмент .Те са задължителен елемент от съдържанието на музикалното произведение и задължителна част от неговото въздействие.   1. Основни характеристики на емоциите   Определение   Няма общоприета научна дефиниция за емоционалните състояния. Независимо от това, психолозите са ги описали първоначално като двойки от полярни чувства. Още през миналия век големият психолог Wilhelm Wundt предлага следната схема от три двойки емоции: удоволст-вени/неудоволствени; възбуждане/отпущане (релаксация); напрегнатост/успокоение. С течение на времето принципът за полярност се заменя с една класификация основаваща се на вродения или придобит характер на емоциите. Към вродените се причисляват следните шест основни емоции: радост, тъга, гняв (ярост), страх, очудване и отвращение. Потвърждение за вродения характер на тези емоции е техният общ лицев израз при индивиди от различни континенти на света и различни раси и културни общности, както и наличието им при родени слепи или глухи деца. Според К. Изард емоцията е особена форма на психично отражение, която чрез пряко преживяване отразява субективното отношение към обективните явления. Тя се преживява като чувство, което мотивира, организира и насочва възприятието, мисленето и действията. Всеки аспект на това определение е много важен за разбирането природата на емоциите. Емоцията мотивира, тя мобилизира енергията и тази енергия се усеща от субекта като тенденция за извършване на действие. Емоцията ръководи мисловната и физическата активност на индивида, насочва я в определено русло. Емоцията регулира или по-точно казано, филтрира нашето възприятие. Основна особеност на емоциите е, че те пряко отразяват значимостта на въздействащите върху индивида обекти и ситуации,  и са обусловени от отношението на техните обективни свойства към потребностите на субекта. Емоциите изпълняват ролята на връзки между действителността и потребностите. (Изард К.Э. Психология эмоций, Санкт Петербург, 1999) Въпреки многобройните изследвания природата, начинът на действие и функциите на емоциите остават хипотетични. Особено добре са изучени физиологичните им прояви (изменения на сърдечния и дихателния ритъм, разхлабване на сфинктерите, сухота в устата, потене и т. н.), тяхното влияние върху психичните функции (повишаване на внушаемостта, намаляване контрола на волята) и типовете поведения, които предизвиква (плач, бягство...); изяснена е ролята на културата за изразяването на емоциите (в Китай гневът се изразява с ококорване на очите). Но това, което обуславя емоцията и психофизиологичната й основа, още не е добре познато. Емоцията е обусловена не само от природата на емоционалния агент, но най-вече от индивида, от моментното му физическо и психично състояние, неговата личност, миналото и предишния му опит. Въпреки че съществуват колективни емоции, дължащи се на някои изключителни обстоятелства, които имат еднакво значение за повечето хора (паника вследствие на земетресение), емоцията  е преди всичко индивидуална. Емоциите обхващат широк кръг явления. Според П. Милнер, въпреки че е прието да се различават емоциите – гняв, страх, радост и др., от т.нар. общи усещания – глад, жажда и др., между тях има много общо и разделянето им е доста условно. Една от причините за тези различия е различната степен на връзка между субективните преживявания и възбуждането на рецепторите. Така преживяването за горещина или болка субективно се свързва с възбуждането на определени рецептори – температурни, или болкови. На тази основа подобни състояния обикновено се обозначават като усещания. Състоянията на страх или гняв трудно се свързват с възбуждането на рецептори и затова те се обозначават като емоции. Друга основна характеристика на емоциите се изразява в липсата на последователност при тяхното възникване. Емоциите често възникват спонтанно и зависят от случайни външни фактори, докато гладът, жаждата, половото влечение възникват през определени интервали. Различието между емоциите и общите усещания условно се определя от особеностите в изменението на вътрешната среда. И емоциите, и общите усещания възникват в рамките на мотивацията като отражение на определено състояние на вътрешната среда, чрез възбуждане на съответни рецептори.  (Милнер П., Физиологическая психология, Москва, Мир, 1973) П.Фрес смята, че макар и да съществува единство на вътрешното преживяване – от слаби чувства към силни, само силните преживявания могат да се нарекат емоции. Тяхна отличителна черта е дезорганизиращото влияние на текущата дейност. Именно тези силни чувства се обозначават като емоции. Емоциите възникват, когато мотивацията за действие е много силна, в сравнение с реалните възможности на субекта. Тяхната поява води до намаляване нивото на адаптацията. Според тази гледна точка емоциите биват страх, гняв, мъка и радост. Удоволствието не е емоция, макар че, както в случая със сексуалното удоволствие, то може да се съпровожда от много интензивни вегетативно-соматични реакции. Така радостта може да се превърне в емоция, когато, заради нейната интензивност губим контрол над собствените реакции: доказателство за това е възбудата, несвързаната реч, неудържимият смях. (Фресс Поль и Пиаже Жан, Экспериментальная психология, Москва, 1975) Това разбиране за емоциите съответства на активационната теория на Д. Линдсли, според която емоциите се намират на най-високото й ниво на активационната скалата, а появата им се съпровожда с влошено изпълнение на дейността. (Линдсли Д.Б. Эмоции, Экпериментальная психология, Москва, 1960) Според класификацията на емоционалните явления на А.Н.Леонтиев не всички субективни преживявания се отнасят към емоциите. Той дефинира три вида емоционални процеси: афекти, емоции и чувства. Афектът е краткотрайно емоционално състояние с изключителна интензивност и бурно изразяване на преживяването, съпроводено с промени в съзнанието и нарушения на волевия контрол. При афекта силната възбуда в мозъка е съпроводена с временно отлагане или частично задържане на останалата активност. Афектът е свързан с внезапно изменение на значима ситуация и се появява след възникване на определено събитие. За разлика от афектите, емоциите са по-продължително състояние, понякога много слабо проявяващо се във външното поведение. Емоцията може да се свърже както с реална, така и с въображаема ситуация, което обяснява възможността тя да се породи преди определено събитие. Емоцията разкрива значението на ситуацията за преживяващия и изразява оценъчно лично отношение. Третият вид емоционални процеси са чувствата. Те възникват като специфично обобщение на емоциите и изразяват устойчиви емоционални отношения, като са свързани с представата или идеята за някой обект – конкретен или абстрактен – например любов към родината или ненавист към врага. (Леонтьев А. Н., Осмысленность искусства, Искусство и эмоции - Пермь, 1991)   Функции на емоциите   Основното биологично значение на емоционалното преживяване се изразява във факта, че то позволява на индивида да оцени вътрешното си състояние, възникналата потребност и възможностите за евентуалното й удовлетворяване чрез определени действия. Удовлетворението на потребността също се отразява и оценява чрез емоции – например, усещането за ситост. Учените определят няколко функции на емоциите: отражателна (оценъчна), подбуждаща, приспособителна, превключвателна, комуникативна. Отражателната функция на емоциите се изразява в обобщаването на оценката за събитията в околната среда и обуславят навременната реакция на организма спрямо въздействащите фактори. Оценъчната функция не е присъща в еднаква степен на всички емоционални явления. Тя е по-очевидна за преживявания като гняв, ненавист и срам, тъй като те пряко се свързват с определени реакции, докато причините за преживявания като удоволствие, страдание, радост, скука невинаги могат да се определят. Оценъчната или отражателната функция на емоциите е пряко свързана с нейната подбуждаща функция. Според Оксфордския речник по английски език думата “емоция” произлиза от френския глагол mouvoir, който означава “задвижвам”. С.Л. Рубинщайн пише, че “емоцията включва влечение, желание, стремеж”. Емоцията активира зоната на търсенето, за да се стигне до решение на дадената задача или удовлетворяване на определената потребност. Емоционалното преживяване съдържа образ на обекта , който би послужил за удовлетворяване на потребността и пристрастно отношение към него, което подбужда индивида към действие. (Рубинштейн С.Л., Основы общей психологии - Москва, 1946) Според В.К.Вилюнеас съществуват два класа емоции, които обуславят функцията на подбуждането - водещи и ситуативни. Водещото емоционално преживяване е насочено към обекта, който е цел на поведението, удовлетворяващо потребността и инициира самото адаптивно поведение. Ситуативните емоционални преживявания възникват в резултат на оценките от отделните етапи на поведение и също подбуждат субекта да действа – или да промени тактиката на поведение и средството за постигане на целта или да продължи в първоначалната посока. (Вилюнас В.К., Психологические механизмы биологической мотивации - Москва, 1986) В естествени условия дейността на човека и поведението на животните се определят от много потребности на различно ниво. Тяхното взаимодействие се изразява в конкуренция на мотивите, които се проявяват в емоционалните преживявания. Оценяването чрез емоционалните преживявания има подбуждаща сила и може да определя избора на поведението. Превключвателната функция на емоциите особено ярко се открива при конкуренцията на мотивите, в резултат на което се определя доминиращата потребност. Така при екстремални условия може да възникне борба между естествения за човека инстинкт за самосъхранение и социалната потребност да следва определена етична норма. Тя се преживява под формата на борба между страна и чувството за дълг, страх и срам. Изходът зависи от силата на подбудите и от личностните нагласи. Друга основна функция на емоциите е комуникативната. Мимиките и жестовете позволяват на човека да предава своите преживявания на други хора и да ги информира за своето отношение към явленията, обектите и пр. Мимиката, жестовете, позите, изразителните въздишки, променената интонация са “езикът на човешките чувства” и основно средство за изразяването на емоциите. Според Ч. Дарвин противоположните емоции - антипатия и симпатия, радост и печал, гняв и страх, интерес и отвращение, срам и презрение, могат да се изразяват с противоположни движения. Съвременните изследователи са съгласни с Дарвин в това, че мимиката е възникнала в еволюционния процес и изпълнява важна адаптивна функция.  В хода на еволюцията мимическите сигнали се развиват в система, позволяваща предаването на информация за “намеренията” или състоянието на индивида и така повишава бдителността на другото същество в обкръжаващата го среда. Съществуват генетично зададени универсални комплекси на поведенчески реакции, които изразяват възникването на основни фундаментални емоции. Генетичната детерминираност на експресивните реакции се потвърждава от сходството на изразителните мимически движения у слепи и виждащи – усмивка,  смях, сълзи. Разликите в мимическите движения между слепи и виждащи малки деца са много малки. Но с възрастта мимиката на виждащите става по-изразителна и генерализирана, докато у слепите не се усъвършенства, а регресира. Следователно, мимическите движения имат не само генетична детерминанта, но и силно зависят от обучението и възпитанието. Комуникативната функция на емоциите предполага наличието не само на специален неврофизиологичен механизъм, обуславящ осъществяването на външната проява на емоциите но и  механизъм, който позволява да се разкодира смисълът на тези изразителни движения. Не всички прояви на емоции еднакво лесно се идентифицират. Лесно се разпознава ужасът (57% от изследваните лица), след това отвращението (48%), учудването (34%). Според много данни най-голяма информация за емоциите съдържа изразът на устата.    Механизми и процесуална структура на емоциите и чувствата   В най-общ аспект като механизъм на тези процеси се посочва съвместната дейност на кората и подкорието. Правени са експериментални изследвания и е установено, че гневът, страхът, радостта, тъгата и др. са тясно свързани с определени центрове. Към механизмите на чувствата спадат и безусловните стимули и по-конкретно преобразуването на неутралните стимули в емоционални стимули – един много важен механизъм за поддържането на емоционалния тонус на човека. Социалната среда и личностните нагласи също играят голяма роля за тяхното възникване. Не по-малко значение за протичането на чувствата има и личното състояние на организма и особено породеното самочувствие като израз и на това състояние, и на мястото на човека в обществото. Чувствата са израз на отношението на субекта към обекта, а също така и на нашето собствено състояние. Емоциите също показват в какво състояние е личността, а върху тяхната основа се оформят силни чувства. Емоционалният процес се намесва в извършващите се в момента мисловни процеси – възприемане, учене, припомняне, въображение, фантазиране, мислене. (Рейковски, Я. Експериментална психология на емоциите. С., 1980) Процесуалната структура на емоциите и чувствата изпъква като една сложна динамична система, с постоянни параметри, които отговарят на различни центрове за удоволствие и неудоволствие, а от друга страна, с променливи параметри, които се изявяват в лицето на положителни и отрицателни чувства. За сложността на процесуалната структура говори и факта, че те са изследвани на няколко равнища: нервно-мускулно, нервно-физиологично, психично. Процесуалната структура на чувствата и емоциите проличава най-добре, когато я разглеждаме като вид система с нейните особености. Емоционалната система е ограничена, трудно се контролира, има натрупани следи от миналото в паметта и те могат да предизвикат емоции. Друга особеност на емоционалната система е степените на свобода в нея – например свобода във времето на протичане на емоциите, “свобода” в избора на обекта, който предизвиква емоциите и др. В процесуалната структура на емоциите, разглеждани като система, протичат положителни и отрицателни връзки. Процесуалната структура на емоциите и чувствата е регулация между вродени и придобити механизми, протичащи в подкорието и кората на мозъка, между психичните и физиологичните процеси, намиращи изява във външноизразните мимически средства и поведението.   Моделиране на емоциите със средствата на музиката   1.1. Емоциите в музиката   Емоционалната природа на музиката е разглеждана още в трудовете на ранните древногръцки философи, които изхождали от нейната подражателна природа. Според Аристотел музиката възпроизвежда движението, а всяко движение носи в себе си енергия и съдържа етични свойства. Подобното се стреми към подобното – затова човек преживява удоволствие от музиката тогава, когато музиката отговаря на характера или настроението му в даден момент. Подражавайки на един или друг афект с помощта на ритъма, мелодията, тембъра, звученето на един или друг музикален инструмент, музиката, според древните, предизвиква у слушателя същия афект, на който тя подражава. В съответствие с това положение в античната естетика са разработени класификации на ладовете, ритмите, музикалните инструменти, които се използвали за възпитание у личността на античния човек съответните черти на характера. За Аристотел, Платон, питагорейците музиката е била средство, което хармонизира външната страна на живота с психологическото състояние на самия човек. В средните векове връзката между музика и емоции се изучава в рамките на теорията за афектите, която установява връзката между емоционалните прояви на човека в живота и методите им на отразяване в музиката. В тази теория подробно е разгредано взаимодействието на темпото, ритмите, ладовете, тембрите в предаването на емоционалните състояния, тяхното действие върху хората с различни темпераменти. Музиката лесно влиза в отношения с естетически, морални и житейски сфери, обогатена с едни или други методи на изразяване. Нейната функционалност зависи от нейната “контактност”. Ценностите, съществуващи в културата, служат на музиката – те сякаш се мултиплицират с нейна помощ и придобиват допълнителни качествени характеристики. Този процес е взаимопроникващ и взаимообусловен. Музиката синтезира в себе си целия културен опит на човека, преработвайки го със свои изразни средства. Д. Шостакович казва: “Животът и изкуството са неделими. Тяхната взаимовръзка е сродна с природата: едното произтича от другото. Но основен обект на изкуството както и преди си остава човекът, неговият духовен свят, идеи, мечти и стремежи. Търсенията на твореца в това направление нямат предел. Той може да покаже на милиони хора какво става в душата на един човек, и на един човек да разкрие  душата на цялото човечество.” (Шостакович Д., О времени и о себе – Москва, 1980) Така музиката, без да е изобразително или описателно изкуство като живописта и литературата, се опитва с помощта на колорита и интонациите да се приближи в една или друга степен до техните възможности. Съдържанието на музиката не е само лично отношение на автора към действителността, то е винаги единство на индивидуалното, колективното и общочовешкото. То е идейно-емоционално типизирано отражение на действителността в определена образна музикална система. Въз възприемането на музиката музикално-слуховите усещания се трансформират в съзнанието в процеси, на които можем да придаваме цялостно значение. Свойството  да придобиват такова значение имат и отделни звуци и още повече системи от звукове, организирани на интонационен принцип, имащи сложна мелодична и хармонична организация. В съдържанието на музикалните образи се отразяват особеностите на ценностните ориентации на слушателя. Така преживяванията нерядко възникват в отговор на нашето пространствено-времево място по отношение на една или друга ценност. Приближаването до ценностите предизвиква положителни преживявания, отдалечаването от тях – отрицателни. В преживяването на музиката и разбирането на нейното съдържание важна роля играе моментът, в който се установява аналогия на нейните движения с формата на някои жизнени процеси, които имат близко темпо и ритъм: с биенето на сърцето, дишането, “емоционалните вълни”, възникващи поради нарастване или спад на психическото напрежение и пр. Такива музикални структури могат да предизвикат едно или друго състояние.   1.2 Закономерности в музикалното моделиране на емоциите   За да се открият закономерностите при кодирането на емоциите в музиката, е необходимо да се открият най-съществените инвариантни признаци на различни музикални произведения, отразяващи сходни емоционални състояния. По тези признаци би могло достатъчно лесно да се определи характерът на музикалното произведение, като се абстрахираме се от други, по-малко съществени признаци на кодиране на емоцията. От съвременните изследвания могат да се отбележат трудовете на В.В. Медушевски, който посочва, че “принципът на моделиране подразбира наличие на определено съответствие между семантичната структура на музикалното произведение и нашите интуитивни представи за емоциите”. В съответствие с това, цялостната музикална емоция се синтезира от отделни семантични значения и евентуално би могла да бъде представена във вид на различни формули. Тези принципи за кодиране на музикалните емоции, обаче, не винаги са общовалидни, което прави този теоретичен модел незавършен. (Медушевский. В. В., О закономерностях и средствах художественного воздействия музыки, Москва, 1976) Според концепцията на Дж. Брунер перцептивно наученото се състои “в усвояването на надлежни методи на кодиране на околната среда и последваща категоризация на засягащите обекта дразнители с помощта на кодови системи”. “В крайна сметка всичко се свежда до усвояване на определени формални схеми, които могат да се използват или да се приспособят с цел организиране на засягащата субекта информация”. (Брунер Дж., Процесс познания, Москва, 1977) За да се открият най-съществените параметри на отражението на емоциите в музиката, се провежда следният експеримент: На група от петима музиканти експерти били предложени 40 музикални произведения, като им била поставена задачата да ги анализират по изразяваните в тях емоционални състояния. Необходимо било музикалните произведения да се диференцират по параметрите – гняв, радост, тъга и спокойствие. В резултат от експеримента били подбрани 28 произведения, които всички експерти отнесли към изразяването на емоции в една или друга модалност. Анализът след това позволява да се направи изводът, че произведения от една или друга модалност имат сходство по посочените в нотите тамп и лад. Предполага се, че кодирането на музикалните емоции и отнасянето на различните произведения към изразяване на емоции в една и съща модалност може да се осъществи с помощта на следната координатна система:                                   За проверка на това предположение на експертите-музиканти била поставена задачата да разположат анализираните от тях произведения в координатната система. Всички отнесли посочените в таблицата музикални произведения, в съответствие с тяхното настроение, към определен квадрант. Така се стига до извода, че посоченият принцип на моделиране отразява някои обективни закономерности на съществуващите връзки между емоциите и начинът, по който те се отразяват в музиката.     Табл. 1: Обобщени характеристики на музикалните произведения, отразяващи сходно емоционално състояние   Основни параметри на музиката: Основно настрое-ние: Литературни определения според музиковедчес-ката литература: Имена на произведения: Бавна, мажорна Спокой-ствие Лирическа, мека, съзерцателна елегична, напевна Бородин, Ноткин – из струнен квартет; Шопен – Ноктюрно фа-мажор (крайни части); Шуберт – „Аве Мария”; Сен-Санс – „Лебедът” Бавна минорна Тъга Мрачна, трагична, тъжна, гнетяща, потискаща, унила, скръбна Чайковски – Пета симфония (встъпление), Шеста симфония (финал); Григ – „Смърт”; Шопен – Прелюдия до-минор, Марш от сонатата си бемол-минор Бърза минорна Гняв Драматично развълнуванатревожна, неспокойна, метежна, гневна, отчаяна Шопен – Скерцо №1, Етюд 12; Чайковски – Шеста симфония (първа част); Бетовен, финали на сонати 14 и 23; Шуман – „Порив” Бърза мажорна Радост Празнична, тържествена, ликуваща, бодра, весела, радостна Шостакович – Празнична увертюра; Лист – финали на рапсодии 6 и 12; Моцарт – „Малка  нощна музика” (финал); Глинка – „Руслан и Людмила” (увертюра); Бетовен – финалите на симфонии 5 и 9   Компоненти на музикалната изразителност като тембър, ритъм, динамика, ритмоинтонационни и хармонични средства са много важни за моделиране в музиката на една или друга емоция. В изследванията на Чарлз Осгуд и сътрудниците му, проведени в областта на изобразителното изкуство, било установено, че “картините с най-различно  предметно-иконографско съдържание могат да имат много близки емоционално-оценъчни свойства”. (Лотман Ю.М., Семиотика и искусствометрия, Москва, Мир, 1972) Това твърдение може да бъде отнесено и към музикалните произведения. Едно и също настроение в различни музикално-исторически и композиторски стилове могже да се изразява с различни ритмоинтонационни, хармонични и темброви средства, което може да се види в произведения на Й.С. Бах, Шостакович и Вивалди, Стравински, Прокофиев, Шуберт. От произведенията на старите майстори към произведенията на съвременните композитори се увеличава семантичната сложност на музикалната тъкан, но самите емоции по същество не се променят. И ако в произведенията на композиторите от различни епохи открием израз на сходни емоционални състояния, можем да кажем, че при тези произведения параметрите на темпото и лада са сходни. Естетическите чувства, които възникват при възприемане на музикалното произведение включват комплекс от близки по значение настроения, които дават динамична картина на естетическото преживяване. То може да бъде изразено с помощта на многобройни вербални определения. Предлаганият модел на категоризация на емоциите на основата на двата параметра (темпото и тоналността) се подчиняват на закона за количествените промени и прехода в тяхната качествена разлика. Една и съща мелодия, изпълнена в мажорна или минорна тоналност, бързо или бавно темпо, може да предизвика различни емоции. Ако си поставим за цел да разположим различни музикални произведения в предлаганата координатна мрежа, то едни от тях, в зависимост от интензивността на изразената емоция, ще се разполагат по-близо до една от координатните оси, а други – по-далече. Например много тъжно произведение ще се намира по-далеч от ординатата, отколкото произведение, което изразява лека елегична печал. Както показва практиката на педагогическите наблюдения, посочената категоризация на емоциите на основата на два компонента средства за музикална изразителност достатъчно ясно се проявява при възприемане музиката от епохата на барока – Вивалди, Бах, виенските класици – Хайдн, Моцарт, Бетовен, композиторите романтици – Шуберт, Шуман, Шопен, Лист, Григ, Брамс, руската класическа музика – Чайковски, Римски-Корсаков, Глазунов, съвременната музика – Прокофиев, Шостакович. Но при прехода към т.нар. музика на новите средства – Веберн, Пендерецкий, Шенберг, в която мажорно-минорните съотношения са размити и неопределени, често се наслояват едно над друго, а ритмичната структура на произведението е пределно свободна, основен носител на художествения смисъл става своеобразието от интонационни, темброви и хармонични характеристики на звученето, а предлаганите принципи за изразяване на емоционалните състояния престават да бъдат валидни. В традиционните според средствата на музикалната изразителност произведения могат да се посочат следните закономерности, които следва да се отчитат при възприемане на музиката за разбиране на заложените в нея емоции. Бавното темпо плюс минорната тоналност на звученето в обобщен вид моделират емоцията тъга и предават настроения като мъка, униние, скръб, носталгия по отминалото време. Бавното темпо плюс мажорната тоналност моделират емоционални състояния на покой, отпуснатост, удовлетвореност. Характерът на музикалното произведение в този случай е съзерцателен, уравновесен, умиротворен. Бързото темпо плюс минорната тоналност в обобщен вид моделират емоцията гняв. Характерът на музиката в този случай ще бъде напрегнато-драматичен, развълнуван, страстен, героичен. Бързото темпо плюс мажорната тоналност моделират емоцията радост. Характерът на музиката е жизнеутвърждаващ, оптимистичен, весел, радостен, ликуващ. По-нататъшният анализ на предложения модел за отражение на емоциите в музиката показва, че в своите характеристики тя в известен смисъл е изоморфна на класификацията на темпераментите, предложена от Айзенк. На параметъра “интроверсия-ектраверсия” съответства темпото – „бавно-бързо”, а вместо “стабилност – нестабилност”, параметърът „мажор-минор”. В двата модела се оказва, че е достатъчно да разполагаме с две променливи – темп (на психическата активност или на музикалното произведение) и качествената особеност на емоционалното преживяване, разкривана в единия случай чрез понятието “стабилност-нестабилност”, а в другия – чрез мажорна или минорна тоналност. Така, между вродения темперамент на човека и неговата проява в емоционалния му живот, от една страна, и отражението на неговите особености в музиката – от друга, се проявяват определени зависимости и връзки. Известно е, че холериците и сангвиниците имат бърз темп на психическата активност, докато меланхолиците и флегматиците – по-бавен. Меланхолиците и холериците се отличават с неустойчивост, нестабилност на настроението, а флегматиците и сангвиниците са устойчиви – за тях бихме могли да кажем, че имат обща „мажорност” на емоционалното светоусещане. В спомената по-горе теория за афектите се постулира тезата, че слушателите харесват музика, която в най-голяма степен отговаря на природния им темперамент. Това твърдение било подложено на проверка в експеримент с участието на ученици от 8-9 клас. Те трябвало да прослушат няколко музикални произведения, които изразяват различни емоции – печал, радост, гняв, спокойствие. Всеки участник трябвало да оцени всяко от произведенията по петобална скала – от минус две до плюс две с градации – съвсем не ми харесва, не ми харесва, безразлично ми е, харесва ми, много ми харесва. Темпераментът на участниците в експеримента бил изследван с личностовия въпросник на  Айзенк EPI, Форма А. Резултатите на осем от изследваните лица били недостоверни, тъй имали твърде високи стойности по скала „Лъжа”. От останалите 50 анкети в 29 от случаите учениците харесвали онази музика, която не отговаряла на темперамента им. Така твърдението, че учениците харесват музиката, която най-пълно отговаря на темперамента им, не бива напълно обосновано. Открито било, че учениците, които нямат голям музикален опит, харесват музика, отговаряща на темперамента им, докато тези с музикални способности поставяли високи оценки на всички изслушани произведения и се затруднявали в избора на най-харесаното. Те били способни да оценят положително музиката, независимо от техния темперамент. Може да се предположи, че високата реактивност спрямо различните музикалните произведения, говори за развитост на емоционалната сфера на учениците. Но все пак доказването на корелация между нивото на развитие на емоционалната сфера, нивото на музикалната отзивчивост и особеностите на природния темперамент изисква по-нататъшни проучвания. (Петрушин В. И., Моделирование эмоций средствами музыки, Москва, 1987) Разглежданият модел, в своите най-съществени моменти, разкрива главните закономерности при изразяването на емоциите чрез средствата на музиката и превръщането им в естетически емоции. Но би било некоректно да се опитваме да обясним цялото богатство на емоционалното съдържание, заложено в музикалното изкуство, единствено чрез този модел. Моделът е само отражение на реалната действителност - а използвайки методите на моделирането, тази действителност може да бъде разбрана по-дълбоко и разностранно." Източник: http://psychology.dir.bg/_wm/library/item.php?did=234425&df=318177&dflid=3

Сценариите, които разиграваме или как да преодолеем нашата властна драма

Сценариите, които разиграваме или как да преодолеем нашата властна драма

Голямо постижение на психолозите, които се занимават с изследване на това как хората си въздействат взаимно, е, че успяха да обяснят съперничествата и стремежа към власт е дълбокото екзистенциално чувство на несигурност. От Изтока обаче сме получили по-нататъшно проясняване на психологическите процеси, които лежат в основата на тези явления. Както показват и науката, и мистицизмът, по своята същност хората представляват полета от енергия. Според схващанията на Изтока нормално нивото ни на енергия е слабо и занижено, докато не се отворим за абсолютната енергия, която съществува във вселената. Когато се отворим по този начин, нашата чи-енергия - или може би трябва да кажем количественото ниво на нашата енергия - се повишава така, че преодолява всякакво екзистенциално чувство за несигурност. Но дотогава се лутаме в търсене на допълнителна енергия от другите хора. Да започнем, като разгледаме какво в действителност става с двама души, които общуват помежду си. Съществува една стара мистична мисъл, че там, накъдето се насочва вниманието, натам потича и енергията. И така, когато двама души насочат вниманието си един към друг, те буквално сливат енергийните си полета, обединявайки своята енергия. Това бързо води до въпроса: под чий контрол ще попадне така обединената енергия? Ако единият успее да се наложи, като накара другия да сподели неговата позиция, да погледне на света с неговите очи, тогава той е присвоил цялата енергия за себе си. Той чувства внезапен прилив на сили, самоувереност, сигурност и дори еуфория.  Но тези положителни чувства са придобити за сметка на другия човек, защото притежаваният човек започва да губи своето равновесие, изпитва тревога и се чувства изсмукан. Всички сме се чувствали така в един или друг момент. Когато сме принудени да се съобразяваме с някого, който ни е изманипулирал и объркал, нарушил е душевното ни равновесие, разобличил ни е, ние внезапно се чувстваме изпразнени, лишени от сили. И естествената ни склонност е да се опитаме да си върнем енергията от онзи, който ни държи във властта си, като използваме всички достъпни средства. Този процес на психологическо доминиране може да се наблюдава навсякъде и той е скритият източник на всички ирационални конфликти в света, като се тръгне от отделния човек и семейството и се стигне до нациите и културите. Ето защо, ако погледнем реалистично на обществото, ние можем да видим в него свят, основан на конкуренция за придобиване на енергия, в който едни хора манипулират други хора по много изобретателни (и често несъзнавани) начини. В светлината на, новото разбиране на вселената можем да видим, че повечето от манипулациите, които се използват за тези цели, повечето от игрите, които разиграват хората, са резултат на техните най-съществени възгледи. С други думи, те формират полето на личностните стремежи. Когато влезем във взаимоотношения с друго човешко същество, трябва да имаме предвид всичко това. Всеки човек представлява енергийно поле със своя система от възгледи и вярвания, които се излъчват от него и въздействат върху света. Тук се включват убежденията на отделния човек за това какво представляват хората и как да спечелиш позиции в общуването с тях. Всеки има свой уникален набор от възгледи и начини на общуване в това отношение, което аз наричам властни драми. Убеден съм, че тези „драми" варират от най-пасивни до най-агресивни. ГОРКИЯТ АЗ Най-пасивната от властните драми е стратегията на жертвата или онова, което съм нарекъл „горкият аз" При тази драма човек не се бори направо за придобиване на енергия, а по-скоро се стреми да спечели внимание и уважение, като манипулира хората към проява на съчувствие. Ние винаги можем да кажем кога влизаме в енергийното поле на „горкия аз", защото биваме непосредствено въвлечени в много специфичен диалог, който ни извежда от равновесие. Изпитваме мъка и започваме да се чувстваме безпричинно виновни, сякаш сме поставени в това положение от другия. Този човек би казал например: „Чаках те вчера да ми се обадиш, но ти така и не го направи", или „Такива главоболия имах, а тебе никакъв те няма". Може и да добави: „Какво ли можеше да ми се случи, а ти и тогава щеше да си кой знае къде." В зависимост от спецификата на отношенията ни с въпросния човек изразите могат да варират вширок диапазон от теми. Ако той е наш колега, съдържанието може да се върти около притеснения относно качеството или сроковете на продукцията - ситуация, в която ти нищо не правиш, за да му помогнеш. Ако човекът е случаен познат, той или тя би могъл да те въвлече в разговор за това колко скапан е този живот изобщо. Съществуват десетки варианти, но основната стратегия и характерният тон са все едни и същи. Винаги става дума за някаква молба за съчувствие и твърдението, че ти не си достатъчно отговорен в тази ситуация. Очевидно стратегията на „горкия аз" е да ни извади от равновесие и да се сдобие с енергия, като ни създаде чувство за вина или ни накара да се усъмним в себе си. Като се отдаваме на тази вина, ние спираме, за да погледнем на света през очите на този човек. Веднага щом направим това, онзи човек усеща прилив на енергия, която ние му предаваме и която го кара да се чувства по-сигурен в себе си. Помнете, че тази драма е почти напълно несъзнавана. Тя произтича от индивидуалния начин на възприемане на света у съответния човек и от стратегията за упражняване влияние над останалите, възприета през детството. За „горкия аз" светът е място, където на хората не може да се разчита за подкрепа и благополучие и твърде опасно място, за да рискува човек да търси удовлетворение на тези свои потребности направо и категорично. В света на „горкия аз" единственият разумен начин на поведение е да се привлича съчувствието на останалите,хора чрез клопки, в които ги кара да се чувстват виновни, а той - пренебрегнат. За жалост тъкмо поради въздействието, което имат върху света неговите убеждения и намерения, същите тези небрежни и студени хора, от които се страхува „горкият аз", са тъкмо тези, които той привлича в живота си. И събитията, които му се случват, са често травмиращи. Вселената откликва, като поражда точно този свят, който човекът очаква, и по този начин драмата се завърта и самопотвърждава. Без сам да разбира това, „горкият аз" се върти в омагьосан кръг. Как да се отнасяме към „горкия аз"? Когато трябва да общуваме с „горкия аз", необходимо е да помним, че целта на разиграваната от него драма е да се сдобие с енергия. Трябва да започнем с желанието съзнателно да му предадем енергия, докато разговаряме с него; това е най-бързият начин да преодолеем драмата. Следващото, което трябва да разберем, е дали внушаваната вина е основателна. Разбира се, съществуват множество случаи в живота, когато трябва да се чувстваме отговорни за това, че сме подвели някого, или да изпитваме съчувствие към човек, изпаднал в затруднено положение. Но ние трябва да определим това, а не някой друг. Единствено ние самите можем да решим кога и в каква степен е наш дълг да помогнем на някого, който е в беда.  След като отдадем на „горкия аз" енергия и установим, че си имаме работа с властна драма, следващата стъпка е да назовем тази драма - тоест да разгледаме самата драма като тема на разговора. Никаква несъзнавана драма не може да бъде поддържана, когато се сведе до нейното осъзнаване и се изнесе открито за дискусия. Това може да бъде сторено с думи като например: „Виж, струва ми се, че искаш да ме накараш да се чувствам виновен." В случая трябва да проявим смелост, защото напълно възможно е, докато ние се опитваме да постъпим честно в дадената ситуация, другият човек да интерпретира казаното от нас като упрек. В такъв случай типичната реакция би могла да бъде: „Е, добре. Знаех си аз, че не съм ти кой знае колко приятен." В други случаи въпросният човек може да се разгневи и ядоса. Много важно по мое мнение е да помолим въпросния човек да ни изслуша и да продължим разговора. Но това може да стане само ако даваме на човека енергията, от която се нуждае по време на разговора. И преди всичко трябва да бъдем последователни, ако искаме да се подобрят нашите отношения с този човек. В най-добрия случай този човек ще се вслуша в думите ни, когато му посочим властната му драма, и ще успее да се открехне към едно по-висше състояние на съзнанието. ЗАТВОРЕНИЯТ Не толкова пасивна е драмата на затворения. Разбираме, че сме попаднали в енергийното поле на някого, който използва тази стратегия, когато започнем разговор и осъзнаем, че не можем да получим от него пряк отговор на никой свой въпрос. Човекът, с когото разговаряме, е дистанциран, затворен, загадъчен в своите отговори. Ако например го запитаме за миналото му, ще получим смътно обобщение от рода на: „Пътувал ,съм малко по света", без по-нататъшни обяснения. Докато водим разговора, чувстваме, че непрестанно ни се налага да задаваме допълнителни въпроси, дори и за най-простите си запитвания. Ако кажем например: „А къде си пътувал?", бихме получили отговор: „Ами на много места." В такова поведение ясно можем да различим стратегията на затворения. Такъв човек непрестанно създава смътна и загадъчна аура около своята личност, като по този начин ни принуждава да влагаме енергия, за да измъкнем от него някаква информация, която в обичайния случай се споделя най-естествено. По този начин съсредоточаваме цялото си внимание върху света на този човек, опитваме се да погледнем през неговите очи, надявайки се да разберем нещо за него, като по този начин му предаваме енергията, от която се нуждае. Трябва обаче да помним, че всеки, който е затворен и отказва да дава информация за себе си, не разиграва драма на недостъпност. Възможно е да предпочита да запази анонимност по друга някаква причина. Всеки човек има правото на лична неприкосновеност и може да споделя с другите само онова, което желае. Съвсем различно е човек да използва стратегията на дистанциране, за да се сдобие с енергия. За затворения това е метод на манипулация, който има за цел да събуди нашия интерес, като в същото време ни държи на разстояние. Ако решим например, че този човек просто не желае да разговаря с нас и престанем да се занимаваме с него, много често затвореният ще се опита отново да ни заговори, така че да задържи вниманието върху себе си; за да може и енергията да тече към него. Също както и при „горкия аз", стратегията на затворения има своите корени далеч в миналото. В повечето случаи като дете затвореният не е имал възможност свободно да споделя нещата, защото се е страхувал или се е чувствал заплашен. В такава обстановка затвореният е свикнал да бъде винаги притворен в общуването си с останалите, като в същото време винаги намира начин да бъде изслушван, за да спечели енергия от останалите. Също както е с „горкия аз", стратегията на затворения представлява набор от несъзнавани отношения към света. Затвореният е убеден, че този свят е пълен с хора, на които не може да се довери с интимна информация. Мисли си, че всяка такава информация ще бъде използвана по-късно срещу него или ще даде повод да бъде критикуван. И както става обикновено, това убеждение на затворения влияе върху нещата, които му се случват, за да се осъществи тъкмо това негово несъзнавано отношение. Как да се отнасяме със затворения? За да се справим успешно с човек, който разиграва драмата на затворения, трябва отново да помним, че е необходимо да му изпращаме енергия. Като му изпращаме енергия, изпълнена с любов, вместо да заемем защитна позиция, ние преодоляваме напрежението, за да прекратим потребността от манипулативно отношение. Когато напрежението се изчисти, бихме могли да започнем разговора отново, като назовем честно манипулативната драма, така че тя да се осъзнае и да можем да поговорим за нея. Както и в предишния случай, могат да се очакват две възможни реакции. В първия случай затвореният може да се опита да избегне разговора и да прекрати отношенията. Винаги съществува такъв риск, но той трябва да се поеме, защото да кажеш каквото и да било друго, означава да продължиш да разиграваш все същата драма. В този случай можем само да се надяваме, че нашата прямота може да накара другия да разбере и да го открехне за нова степен на осъзнаване на самия себе си. Друга възможна реакция на затворения е да продължи разговора, отричайки, че е затворен. В такъв случай, естествено, трябва да вземем под внимание, че той може и действително да е прав. Ако обаче сме сигурни в своята преценка, трябва да продължим диалога, като отстояваме мнението си. Можем да се надяваме, че при такъв диалог би се стигнало до ново разбиране и открехване на нов модел на общуване. ВЗИСКАТЕЛНИЯТ ТИП Една по-агресивна властна драма, която е преобладаваща в съвременното общество, е драмата на взискателния тип човек. При тази манипулативна стратегия човек критикува останалите, за да се сдобива сам с енергия от тях.  В присъствието на взискателния тип ние винаги имаме чувството, че сме внимателно наблюдавани. В същото време можем да се почувстваме така, сякаш се държим неадекватно, че не се справяме със собствения си живот. Това е така, защото човекът, с когото влизаме във взаимоотношения, ни кара да се чувстваме въвлечени в реалност, в която повечето от хората допускат страхотни грешки в живота си и той трябва да им покаже верния път. Ето например някои типични за взискателния; човек реплики: „Знаеш ли, не се обличаш както трябва за служебното си положение", или: „Забелязал съм, че никога не ти е подредено вкъщи." Възможно е на аналогична критика да бъдат подложени какви ли не особености на нашата личност. Те всъщност нямат значение. Всяка критика е добре дошла, стига да ни разцентрова и да ни кара да се почувстваме несигурни в себе си. Подсъзнателната стратегия на взискателния човек е да ни обърка с надеждата, че ще ни накара да приемем неговата критика и отношение към нещата. Ако успее, ние започваме да възприемаме света през неговите очи и това му вдъхва сили и енергия. Целта на взискателния човек е да упражнява власт над останалите, като ги съди, и общувайки с него, всички да споделят неговите възгледи, като по този начин му осигуряват непрестанен приток на все нови и нови сипи. Също както другите властни драми, и тази произтича от това, че проектираме върху света собствените си предварителни представи. Такъв човек е убеден, че в света не може да има стабилност и ред, ако той не следи как се държат всички и не им дава наставления, изправяйки техните грешки. В този свят той единствен е непогрешим, само той може да гарантира всичко да става така, както трябва, да бъде правилно и съвършено. Взискателният човек обикновено е възпитаван в семейство, в което родителите отсъстват и не обръщат внимание на неговите нужди. Неуверен, лишаван постоянно от сили и енергия, взискателният тип си набавя енергията по единствения възможен начин: като посочва грешките и критикува отношенията в семейството. И когато детето порасте, то продължава да носи в себе си същите представи за света и хората и те създават жизнената реалност на взискателния тип човек. Как да се справим с взискателния тип човек? За да се справим с взискателния тип човек, необходимо е да запазим равновесие и да му обясним как се чувстваме в негово присъствие. И отново най-важното е да не заемаме защитна позиция, а да излъчим към него любов и енергия, докато в същото време му обясним, че в негово присъствие се чувстваме непрестанно под някакво критично око. Взискателният тип може да реагира на това по няколко различни начина. В първия случай той може напълно да отрече, че е бил критичен, дори и когато му го докажем с примери. И в този случай трябва да си дадем сметка дали самите ние не грешим и не виждаме упреци, когато няма такива. Ако, от друга страна, сме сигурни във впечатленията си, единственото, което можем да направим, е да изразим какво мислим с надеждата да започнем някакъв искрен диалог. Друга възможна реакция на взискателния човек е да ни прехвърли топката и да обвини нас самите в прекомерна критичност. В такъв случай трябва отново да преценим дали обвинението му не е справедливо. Ако обаче случаят не е такъв, ще трябва да продължим разговора и да обсъдим това как се чувстваме в присъствието на този човек. Третата реакция на такъв тип човек е да докаже, че критиката му е основателна и че ние избягваме да се изправим пред собствените си грешки и недостатъци. От- ново трябва да преценим дали в такова твърдение няма някаква истина, но ако сме сигурни в становището си, можем да дадем няколко примера, за да покажем на взискателния тип човек, че критиката му е неоснователна или неподходящо поднесена. Всеки от нас се изправя пред ситуации, в които има усещането, че останалите хора не постъпват както е в техен интерес. Това може да ни накара да се намесим и да им посочим къде грешат. Важното е по какъв начин осъществяваме тази намеса. Вече започваме да усвояваме умението да подходим ненатрапчиво, като кажем например: „Ако моите гуми бяха толкова меки, щях да ги сменя", или: „Когато бях изпаднал в сходна ситуация, напуснах работа, преди да съм си намерил друга и после съжалявах."  Има начини да се намесим, без да засегнем чувствата и равновесието на другия човек, нито да подронваме неговото самочувствие, както прави взискателния тип човек, и тъкмо тази разлика трябва да му бъде обяснена. Такъв човек може просто да прекъсне отношенията си с нас, вместо да чуе какво му говорим, но се налага да поемем този риск, ако искаме да останем верни на самите себе си. НАСИЛНИКЪТ Най-агресивната властническа драма е стратегията на насилника. Ние винаги усещаме кога сме в близост до енергийното поле на такъв човек, защото не само губим сили и се чувстваме зле, но също изпитваме усещането, че сме застрашени, че сме в опасност. Светът започва да ни се струва някак заплашителен, зловещ, неуправляем. Насилникът говори и действа така, сякаш всеки момент неговият гняв и ярост могат да избухнат. Такъв човек може да прояви своя гняв, като чупи мебели и хвърля предмети. Стратегията на насилника е в това да ни накара да се съобразяваме с него, да внимаваме в неговите действия и да мислим само за него, като ни принуди да се страхуваме. Щом някой създава впечатление, че във всеки момент може да избухне, да загуби контрол над себе си и да стори нещо страшно, повечето от нас много внимават с такъв човек. Ако говорим с него, много бързо сме склонни да приемем становището му. И, разбира се, щом започнем да гледаме на света през неговите очи, опитвайки се да предвидим какво може да се очаква от него (за да се предпазим), той получава прилив на сили и енергия, от които отчаяно се нуждае. Стратегията на насилието обикновено се развива в детството вследствие на жестока липса на любов и ограничения, в повечето случаи вследствие взаимоотношения с други насилници, които се държат властно и оскърбително и спрямо които никоя друга стратегия за спечелване на внимание и енергия не може да има успех. Няма никакъв смисъл да внушаваме на такъв човек чувство за вина и да разиграваме например драмата на „горкия аз" - това няма да ни помогне. А и напълно сигурно е, че никой няма да ни обърне внимание, ако се правим на затворени. А пък всеки опит да бъдем взискателни ще породи само гняв и враждебност. Единственото разрешение е да търпиш и понасяш липсата на енергия, докато порастеш и на свой ред се превърнеш в насилник. В очите на насилника светът е изпълнен със сляпо насилие и враждебност. Това е свят, в който човек се чувства изгубен сред пълна изолация, в която всеки противостои на останалите и не се интересува от никой друг - а тези възгледи пораждат все същите ситуации в живота на насилника отново и отново. Как да се държим с насилника? Подходът към насилника е специфичен. Поради очевидната опасност в повечето случаи е по-добре просто да избягваме неговото присъствие. Ако човек е в дълготрайна връзка с тила насилник, най-добрият начин е да остави ситуацията в ръцете на професионалист. Терапевтичният подход е, разбира се, принципно сходен със случаите на другите властни драми, С такъв човек може да се постигне успех, ако преди всичко бъде накаран да се почувства сигурен, като му се отдава енергията, от която се нуждае, и му се даде възможност да осъзнае истината за своята драма. За съжаление твърде много са насилниците, които не получават никаква терапевтична помощ и които живеят постоянно в редуващите се състояния на страх и ярост.  Мнозина от тези хора получават присъди за криминални престъпления и наистина е разумно такива хора да бъдат изолирани от обществото. Но една система, която ги изпраща по затворите без терапевтична помощ, а после отново ги пуска на свобода, не разбира и не се опитва да изкорени проблема. КАК ДА ПРЕОДОЛЕЕМ НАШАТА ВЛАСТНА ДРАМА Повечето от нас през целия си живот са принудени да слушат упреци за поведението си. Хората са склонни да пренебрегват или да търсят разумни оправдания за подобни упреци, за да поддържат затвърдените си привички. Дори и сега, когато започваме да осъзнаваме в по-голяма степен колко самоунищожителни могат да бъдат утвърдените ни сценарии на поведение, все още ни е трудно да погледнем обективно на тях. В случаите на жестоки властни драми, когато човек е потърсил терапевтична помощ, се появяват кризи, които могат да заличат дългогодишен напредък и развитие в посока на терапията, щом старите модели на упражняване на контрол отново избухнат. Професионалните терапевти започват да проумяват, че за да се постигне истински напредък, не е достатъчно да се постигне онзи катарзис, който се осъществява при разнищване на травмите на ранното детство. Вече знаем, че за да се сложи край на тези подсъзнателни опити за придобиване на енергия и сигурност, трябва да се съсредоточим върху по-дълбоката, екзистенциална основа на проблема и да видим какво има отвъд рационалното разбиране на нещата, за да отключим нов източник на сигурност, който може да функционира независимо от външните обстоятелства. Тук имам предвид различен тип катарзис - онзи, за който са говорили мистиците през цялата човешка история и за който напоследък чуваме все повече и повече. След като знаем за борбата за енергия, която се разгръща в човешкото общество, ние сме изправени пред необходимостта да се вгледаме в самите себе си и в собствената си мотивация и в мотивите на сценария, който разиграваме в своя живот, и да открием нови опитности, които да ни позволят да отключим онзи източник на енергия, който се крие в самите нас. Из "Селестинското пробуждане", Джеймс Редфийлд Източник : http://psychology.dir.bg/_wm/diary/diary.php?did=288472&df=46&dflid=3

Може ли бисексуалността да е проблем?

"В действителност човек сам определя как ще живее живота си и никой не би трябвало да му налага някакви чужди разбирания и морал. Въпрос на индивидуално усещане и на чисто психическа нагласа е това, дали можем да се почувстваме привлечени от собствения си пол.

И все пак съществува една много проста закономерност -колкото повече се стараем да изявим нашите"двойни" наклонности, толкова по-вероятно е да сме такива просто, за да се откроим, да се покажем като различни, да се впишем в някаква модна вълна дори. И обратното. Ако съзнаваме своята двойна сексуалнот, но не я изтъкваме, по-вероятно е тя да е нещо, от което не можем да избягаме.

И не трябва и да си го налагаме. Въпреки постоянните спорове и дори откритото заклеймяване на хората с различна сексуална ориентация, тя едва ли може да бъде чак толкова страшен порок или проблем. Всъщност няма нищо по-хубаво от това да изразяваш чувствата си към любимия човек, независимо от пола му. Но е хубаво да се замислим и за онези случаи, в които чисто и просто единствено любопитството, скуката или липсата на някаква различна емоция, ни водят до това да потърсим ласки от собствения си пол.А това дали е "решение" на "посивялото" ни ежедневие.

Макар, че винаги можеш да опитваш...Въпросът е дали следт ова няма съвсем да объркаш себе си. Защото понякога причината да стигнем до такъв вид сексуално общуване е някаква емоционална травма, психическа нестабилност, раздяла.

В интерес на истината бисексуалността е проблем само тогава, когато не можем да се задържим с един партньор, а му изневеряваме постоянно с човек от нашия пол.Тогава със сигурност трябва да се замислим, дали пък тази би всъщност не е скрита хомосексуалност. Иначе бисексуалните могат да изграждат също толкова здрави връзки, колкото и хетеросексуалните, стига да намерят подходящия партньор, независимо  от пола т.е. моногамността не е нещо непознато за "би" хората.

Сексуална лудост или просто дълбоко вкоренен в нас проблем, свързан с детството ни или може б с някоя психическа травма вече в зряла възраст? Никой не може да даде на сто процента еднозначен отговор. Едно обаче, е значимото-всеки има право да обича онзи, който сам избере. И, ако любовта е над всичко, ние нямаме право да съдим, когото и да било.

Да осъдиш за лъжа, кражба или убийство няма нищо общо с това да "накажеш" някого заради сексуалната му ориентация. А и нека не забравяме една много важна подробност. Доказано е, че около 450 вида животни понякога осъществяват хомосексуални полови контакти. Какъв е изводът ли? Всеки го знае.Че явно е в природата ни да пожелаваме "неща", които не са общоприети. И все пак най-важното е ние да ги приемаме за себе си и те да нямат пагубно влияние върху живота ни. Защото и в бисексуалноста, като навсякъде, си има граници."

Източник: интернет,статии, бисексуалност;

ТЕОРИЯ ЗА СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯТА: ЕЙБРАХАМ МАСЛОУ / Автор - Мария Вълкова /

Шеста глава

ТЕОРИЯ ЗА СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯТА: ЕЙБРАХАМ МАСЛОУ

Мария Вълкова

web | Чувството за създаване

Кратки биографични бележки

Ейбрахам Маслоу е роден през 1908 г. в Ню Йорк. Както самият той споделя, е имал трудно детство в семейството на необразована, фанатично религиозна майка, негрижовен баща и в среда, неодобряваща еврейския му произход. Завършва психология и защитава докторска степен във Уисконсинския университет. Завръща се в Ню Йорк, става преподавател, професионалната му среда включва намерилите тук убежище от Хитлер А. Адлер, К. Хорни, Р. Бенедикт, М. Вертхаймер. Споменавам този факт, доколкото той е важен за изкристализиране на идеите му. Работи като професор в Университета в Брандейс, участва активно в редица психологически общества, издава списание по хуманистична психология. Умира внезапно от сърдечен удар на 62-годишна възраст през 1970 г.

В началото на 60-те години група психолози, споделящи общи идеи върху човешкото развитие, с водещата инициатива на Ейбрахам Маслоу (по това време завеждащ катедрата по психология в университета Брандейс) се обединяват в ново научно движение. Наричат го хуманистично направление в теорията на личността, известно и под наименованието "психология на третата сила" (първите две "сили" са психоанализата и бихевиоризма като водещи дотогава психологически направления). Като философска методологически фундамент на новото движение се поставя екзистенциализмът (С. Киркегор, К. Ясперс, М. Хайдегер), а психологическите му основи се свързани с идеи на Е. Фром, А. Адлер, Г. Олпорт, К. Роджърс, В. Франкъл и Р. Мей.

Хуманистичното направление се основава на няколко водещи принципа:

- холистично отношение към човешката психика. В противовес на бихевиоризма, разглеждащ елементите на поведението изолирано от психичното цяло, Маслоу и сподвижниците му смятат, че индивидът е единно цяло, всеки елемент от който е във връзка и зависимост с останалите. По принцип това не е нова идея в психологията - тя е в основата на индивидуалната психология, но тук се представя по нов начин, комбинира с нови постановки. Самият Маслоу повече от всички следва холистичния принцип (Меди, Коста 1972);
- изгражда положителен модел на човека и неговия опит. Човешката природа по принцип е добра и позитивна . Негативните черти, които индивидът може да развие впоследствие, са резултат от фрустрирани потребности, вродени дефекти, неблагополучия във възпитанието, социализационни процеси;
- творчеството е универсална характеристика на човешката природа. Всеки човек се ражда със спонтанна способност за творчество, която може да се проявява във всяка човешка дейност и ситуация. При повечето хора обаче тази способност се губи поради социализация и акултурация;
- в центъра на изследователския интерес на психологията се поставя психичното здраве, като акцентът в изследванията е върху позитивните проявления на човешката природа - радост от живота, себеактуализация, любов, творчество. Самоусъвършенстването и развитието се разглеждат като централни тенденции в човешкия живот.
- полагат се основите на т.нар. трансперсонална психология, занимаваща се с процесите на излизане отвъд индивидуално-човешкото, с трансцендентните състояния, прозрения, с космическото съзнание и пр.

Във връзка с изследваната тук проблематика ще разгледам теорията за себеактуализацията на А. Маслоу. Но доколкото тя произтича от популярната му теория за мотивацията и йерархията на потребностите, ще ги припомня накратко.

В основата на мотивацията са потребностите. В основата си те са организирани в йерархична система - графично представяна като пирамида, състояща се от пет пласта. Базови (основата на пирамидата) са физиологичните потребности - потребност от храна, вода, кислород, сън, физическа активност, сензорна стимулация и пр. Вторият слой включва потребностите от безопасност и защита - потребност от организация, стабилност, ред, сигурност. На трета позиция - видимо по-малка от предходните - е потребността от принадлежност и любов - тук се отнасят потребностите, свързани с необходимост от общуване, привързаност и любов, принадлежност към общност и пр. Под върха на пирамидата се разполага пластът на потребността от самоуважение - да уважаваш себе си и да бъдеш уважаван от другите. И най-горе, връхчето на пирамидата, се заема от потребността от себеактуализация - потребност да развиваш в пълна степен и да реализираш своите способности, да постигаш максимума, на който си способен - именно нея ще разгледам по-долу.

Основен принцип в схемата на Маслоу е потребностите на предходните по-ниски равнища да бъдат задоволени, за да се появи мотивация за задоволяване потребност от по-горно равнище. Маслоу допуска изключения от този принцип - при творчески надарени хора, при силно мотивирани за развитие и пр. Йерархичната система от потребности е обща за всички, но при всеки човек тя може да се проявава по индивидуален начин.

Друг принцип - ако поради стечение на обстоятелствата не се удовлетворяват потребности от предходния, по-нисък пласт, човек ограничава задоволяването на потребности от по-високо равнище и съсредоточава усилията си върху по-ниското, за да възстанови задоволяването на съответните потребности. Примерно ако човек се е издигнал до равнище себеактуализация, но загубва работата си и остава дълго време без доходи, т.е. нарушено е задоволяването на потребностите от второ равнище, задоволяването на потребности, свързани със себеактуализацията силно се ограничава. Усилията се съсредоточават върху задоволяване потребностите от второ равнище и чак след като то трайно се възстанови, може да се върне към потребностите от следващите равнища. Разбира се, не е необходимо 100% задоволяване на едно равнище, за да се мине към следващото - Маслоу определя следното приблизително съотношение в задоволяване потребностите на петте равнища при един нормален среден индивид: 85% - физиологични; 70% - потребност от безопасност; 50% - принадлежност и любов; 40% - потребност от самоуважение; 10% - потребност от себеактуализация.

Мотивацията за задоволяване на потребностите авторът разделя на два подвида: дефицитарна мотивация (Д-мотивация) и мотивация на развитието или битийна мотивация (Б-мотивация), вероятно по аналогия с битийния модус при Е. Фром. Потребностите от Б-мотивацията се срещат и под наименованието метапотребности.

Д-мотивите най-общо включват първите две равнища от йерархичната система, а Б-мотивите се отнасят по-скоро до следващите три.

Д-мотивацията е свързана с набавяне на липси, дефицити с основна цел - възстановяване на хомеостазиса. Б-мотивите са насочени към реализация на потенциалните възможности на индивида, обогатяване на жизнения опит. И доколкото научаването на нови неща, реализацията са свързани по-скоро с напрежение и завоюване на нови "територии", при тях не става въпрос за възстановяване на хомеостазиса, а по-скоро за стремеж към непрекъснато нарушаване на хомеостазиса и преминаване на следващо, по-високо равнище.

Маслоу развива логически тази схема и стига до извода за два основни начина на живот - дефицитарен начин на живот или Д-живот и битиен начин на живот или Б-живот.

При дефицитарния начин на живот водещи са мотивите, свързани със задоволяване на физиологичните потребности и потребностите от безопасност. Стремежът е към поддържане на спокойно равновесие без особено желание за развитие и промяна.

Битийният начин на живот предполага мотивация за развитие, за реализация на заложените в личността способности. По-долу, анализирайки спецификата на себереализацията, по същество разкриваме характеристиките на Б-живота.

Себеактуализацията

А. Маслоу провежда емпирично изследване, за да установи основните характеристики на себеактуализиращите се хора. Главното затруднение е къде и как да бъдат намерени тези хора. След продължителни усилия да се подберат млади студенти, отговарящи на описанието за себеактуализация, авторът прави един много важен извод, на който някак не се обръща достатъчно внимание, а именно: "Трябваше да заключа, че в нашето общество себеактуализацията не е възможна за млади, развиващи се хора във вида, в която съм я установил при моите по-възрастни изследвани лица" (Маслоу 2001: 243).

Впечатлява съотносителността на това твърдение с тезата на Юнг, че началото на процеса на индивидуация обикновено се разполага в относително зряла възраст, когато човек е натрупал достатъчно жизнен опит и в основни линии е развил всички свои основни личностни особености.

В крайна сметка за своето изследване Маслоу избира исторически личности, между които Линкълн, Джеферсън, Рузвелт, Швайцер, Айнщайн, както и видни съвременници (главно сред приятелския си кръг), за които е в различна степен сигурен, че отговарят на основното изискване за себеактуализираност - общо 21 души. Авторът изследва документи - техни биографии и автобиографии, разговаря с близки на изследваните лица, използва наблюдение, лични разговори, там, където е възможно - проективни техники (свободни асоциации, Тест на Роршах и Тест за тематична аперцепция). В крайна сметка общите си изводи Маслоу прави въз основа на "глобални или холистични впечатления". Доста удобно. Впоследствие върху основата на публикуваните изводи от изследването му се съставят и използват въпросници за изследване на себеактуализацията - ще засегна този въпрос в края на материала.

Работното определение на себеактуализацията, от което тръгва авторът, е центрирано върху следното: Себеактуализация означава пълно оползотворяване и използване на дарби, способности, потенциал; израстване до пълния ръст, на който са способни хората.

Преценени спрямо пирамидата на потребностите, себеактуализиращите се са задоволили и без усилия възпроизвеждат задоволяване на потребностите си от първите четири равнища. Те се чувстват сигурни и спокойни, обичани и обичащи, уважавани и уважаващи другите, с изградена ценностна система. Авторът се пита дали това е достатъчно за себеактуализация, или е само предпоставка за нея. Ако направя аналогия с "хигиенната теория" на Хърцбърг (1959), по-вероятно удовлетворяването на базовите потребности да е по-скоро важна, но все пак само предпоставка за себеактуализация - така, както хигиената е предпоставка за добро здраве, но не и единствена причина за него.

Най-характерните черти на себеактуализиращите се хора - така, както ги разглежда Маслоу, са следните: специфично възприемане на действителността, приемане, спонтанност, проблемна ориентираност, по-различно отношение към самотата, автономност, свежи реакции, способност за върхови изживявания, за човешка близост, присъщо смирение и уважение, дълбочина на междуличностните отношения, индивидуална етична система, отнасянето средства-цели, особености на чувството за хумор, способност за творчество, съпротиви към социализацията, несъвършенствата са им така присъщи, както на всички нас, ценностна система, отношение към дихотомиите. Ще ги разгледам последователно.

Възприемане на действителността

Себеактуализиращите се хора имат пряка, максимално обективна и реалистична връзка с действителността. Такива субективни процеси като лични желания, тревожност, страх, оптимистично - респективно песимистично виждане за света и пр. , които много влияят върху нашата преценка на нещата, почти не оказват влияние върху обективното възприемане на реалността от тези хора. Това е причина те много точно да усещат и характеризират хора, явления, обстоятелства. Преценките им за нещата са верни. Себеактуализиращите се хора отдалеч усещат лицемерието, прикриването на истината, фалша, маскираното поведение. Заради това и прогнозите, които те правят за хора, отношения, процеси, тенденции, са стъпили на "твърда земя" и имат висока прогнозна валидност.

Маслоу смята, че тази способност за реалистично възприемане е стабилна основа, която оказва сериозно влияние върху следващите надстройващи се мисловни операции - разсъждения, умозаключения, познавателна ефикасност.

Авторът прави и допускането, че отликата между здрави хора и невротици е не толкова емоционалната лабилност на последните, колкото качеството на възприемане на действителността. Щом лабилността влияе върху сензорното възприемане - на топлина, светлина, мирис и пр. (което е недвусмислено експериментално установено), вероятно влияе и върху по-сложните процеси на възприемането. Или - вместо постановката, че при невротиците действителността се възприема нормално, но емоционалността след това влияе върху реакциите и поведението, се заменя с тезата,че още при възприемането на реалността тези хора имат дефицит. "Невротиците не са емоционално болни, те грешат познавателно!" възкликва Маслоу. Спрях се на този момент, защото ми се струва важен за междуличностните отношения - на всекидневно равнище често се предпоставя, че всички ние възприемаме действителността еднакво (защото тя е една и е пред очите на всички ни), а различията възникват след това - заради особености на характера, интереси, неврози и пр. Много конфликти биха могли да се избегнат, ако предположим, следвайки допускането на Маслоу, че другите просто виждат света различно от нас.

Способността за пряка, истинна връзка с действителността оказва влияние върху редица особености на себеактуализиращите се хора:

Те в по-голяма степен от другите са склонни да формират светоотношение чрез индивидуална пряка връзка с действителния природен свят, а не през посредничеството на културната група, към която принадлежат, през изкривяванията във възприемането - плод на лични надежди, тревоги или вярвания.

Те спокойно приемат неизвестното, двусмисленото, неструктурираното - като нормално, обективно присъщо на действителността свойство. Нещо повече - то им харесва, чувстват го като предизвикателство. Готови са да пренебрегват сигурността на традицията и на вече известното, да правят крачки в изпълненото с възможни неочаквани опасности неизвестно във всички сфери на живота. В науката това качество се оказва особено ценно - така се правят откритията. Учени, които не го притежават (а такива има немалко), са склонни да работят върху известното, да го "излъскват, подреждат и преподреждат, да го класифицират и да се разпиляват с него, вместо да правят открития, както се очаква от тях" (Маслоу 2001: 249).

Не робуват на подреденост, прекомерна систематичност, яснота, твърдост и увереност на всяка цена - когато ситуацията го изисква, могат да бъдат хаотични, неясни, безгрижно безредни;

Неясни ситуации, които ни карат да се съмняваме, да се колебаем и търсим, да отлагаме решения, което обикновено е неприятно, те могат да приемат като "стимулиращо предизвикателство, като върхов момент в живота". Себеактуализиращите се хора приемат себе си и своята природа спокойно - като нещо нормално, от което не трябва да се срамуват, крият или заради което да трупат чувство за вина. Обикновено те и не се замислят много по тези въпроси, приемат себе си като даденост - без огорчения или оплаквания. Това се отнася за всички равнища:

- на равнище физиология, или както Маслоу го нарича - на животинско равнище. Те "са склонни да бъдат добри животни, които имат добър апетит и се забавляват без съжаление, срам или извинение. Те сякаш имат еднакво добър апетит за храна, спят добре, наслаждават се на половия си живот без излишни задръжки" (Маслоу 2001: 251). Не се притесняват от естествените си физиологични функции.
- на равнище висши чувства им е присъща пълноценна способност за любов, сигурност, чувство за принадлежност, чест, самоуважение;
- спокойна увереност в себе си и незаемане на априори;
- отбранителна позиция, водеща до изграждане на защитни типове поведение (лицемерие, преструвки, грандомански пози и пр.) Антипатично им е подобно поведение у другите хора.

Разбира се, и на себеактуализиращите се хора са познати чувството за вина, неудобство, тревога или срам. То се проявява обикновено спрямо поправими недостатъци (мързел, невнимание, избухливост), остатъци от психични слабости (предразсъдъци, ревност, завист), недостатъци в културната групата, с която се отъждествяват, т.е. неща, които могат да се променят в посока към по-добро.

Спонтанност

Себеактуализиращите се хора са спонтанни - в поведението си, в импулсите, в мислите и съзнанието си. Но доколкото при изцяло спонтанно поведение биха могли да притеснят, обидят или бъдат неправилно разбрани от околните, те обикновено спазват условностите на приетите правила за поведение, не правят проблем от дребни несъгласия. Но условността при тях е като наметка, която се крепи много леко на раменете им и лесно се отхвърля - казва Маслоу. Ако приетите норми им пречат или ограничават за неща, които са важни и основни за тях, те без колебание ги отхвърлят. При проява на силни чувства, моментно раздразнение, желание да предпазят някого и пр. могат да се държат по начин, доста по-различен от очакванията на околните, но това ни ги тревожи, те не са склонни да изпитват срам или притеснение от това. Когато са сред хора, не очакващи от тях рутинно поведение, се държат свободно, естествено и спонтанно.

При изграждане на морални принципи себеактуализиращите се хора следват в по-голяма степен вътрешното си чувство за правилност, отколкото възприетите в обществото норми. "Нехайните наблюдатели биха могли да ги сметнат за неетични, тъй като в моментите, когато ситуацията го налага, те са в състояние да нарушат не само условностите, но и законите. Но случаят е тъкмо противоположен. Това са възможно най-етичните хора, макар тяхната етика да не е непременно същата, каквато е на останалите около тях" (Маслоу 2001: 253) - подчертава Маслоу.

Тези хора не само са склонни да следват спонтанната си природа, но и добре познават себе си - своите желания, импулси, реакции, мнения (тук отново можем да търсим връзка с индивидуацията при Юнг). Това не е характерно за обикновените хора, при които представата за себе си е доста мъглява и неосъзната, смята авторът.

Мотивация

Най-важната отлика на себеактуализиращите се хора обаче е характерът на основните им мотивционни процеси. Докато при обикновените хора мотивацията е свързана главно със задоволяване на актуални потребности (мотивация на дефицита), при тях мотивацията е свързана с преди всичко с развитието. "Те работят, стараят се и са амбициозни, макар и в един необичаен смисъл. За тях мотивацията е просто развитието на характера, изразявнето му, съзряване и растеж, с една дума, себеактуализация" (Маслоу 2001: 254).

Тази позиция на Маслоу за личностното развитие като основен мотив при себеактуализацията е в услуга на разглеждането на културата през субектността.

Проблемно-центриран живот

За хората от изследваната категория битието обикновено е свързано с някаква мисия, задача за изпълняване, проблем за разрешаване, отговорност, дълг. Животът им е проблемно-центриран (различното на его-центрираността). Проблемите, към които се насочва вниманието им, обикновено са свързани с по-глобални неща. Те се заемат с мащабни задачи, заниманията са от всеобща значимост. "Такива хора работят в схемата на ценности, които са големи, а не дребни; всеобщи, а не локални; и в рамките на век, не на момента" - подчертава Маслоу (Маслоу 2001: 255). Критериите, от които те изхождат, са възможно най-широки, резултатите, до които стигат - с изключително социално и междуличностно значение. Това естествено ги поставя над дребните неща от живота, прави ги широко скроени и ведри.

Обикновено себеактуализиращите се хора съсредоточават вниманието си по-скоро върху целите, отколкото върху средствата. Но някои неща, които за другите могат да са само средства, за тях се очертават като отделни цели. Не винаги резултатът от дейността е тяхна главна или единствена цел. Те изпитват удоволствие от самия процес на постигане на целта. Както при едно пътуване човек може да се радва не само когато стигне мястото, закъдето е тръгнал, но да изпитва удоволствие и от самото пътуване, така и при постигането на всяка, дори тривиална цел (като сготвянето на една манджа примерно) човек може да изпитва удоволствие от самия процес на правене.

Отношение към самотата

Изследваните от Маслоу лица имат по-специално отношение към самотата. Себеактуализиращите се хора повече от останалите обичат да са сами, да се уединяват - това не им тежи, напротив - имат нужда от него.

Обикновено те не се включват и в междуличностни дрязги: "Често се случва те да стоят настрана от сражението, невъзмутими, незасегнати от онова, което предизвиква буря у другите... те сякаш са годни да запазят достойнството си дори в недостойно обкръжение и ситуация" (Маслоу 2001: 256). Понякога тази резервираност може да премине в строгост и усамотение. Причината за подобно поведение авторът търси в склонността им да си изработват и да се придържат към свое тълкуване на ситуацията.

Друга причина за склонността на тези хора към усамотяване е способността и необходимостта дълбоко да се съсредоточават върху нещата, които правят. Това води често и до прословутата им разсеяност, способността да забравят неща от всекидневния живот или да не обръщат внимание на средата.

Самоопределение

Важна характеристика на хората, които изследва Маслоу, е силно развита способност за самоопределение. Те "решават сами, стигат до собствени решения, сами поемат инициативата и са отговорни за себе си и за собствената си съдба. Това е едва доловимо качество, което трудно се предава с думи, но е изключително важно. Те ме научиха да гледам на онова, което съм приемал за нормално човешко, като на съвършено болестно, ненормално или слабо..." споделя Маслоу (Маслоу 2001: 257).

Животът им в много по-голяма степен е резултат от тяхната свободна воля, отколкото от някаква предопределеност. Това качество напомня на позитивната свобода при Фром или процесите на индивидуация при Юнг.

Автономност

Изброените дотук особености се пронизват от една основна черта - автономност. Доколкото реализацията на себеактуализиращите се хора зависи главно от техния собствен потенциал и латентни ресурси, то отношенията им с другите хора, с културата, задоволяването на потребности от по-ниските равнища (обикновено вече получени) не са определящи. "Себеактуализиращите се са станали достатъчно силни, за да са независими от доброто мнение на другите или дори от тяхната привързаност. Почестите, положението, наградите, популярността, престижът и обичта, която могат да дарят, са станали по-маловажни от себеактуализацията и вътрешният растеж" (Маслоу 2001: 258). Но, подчертава Маслоу, това става възможно само ако са получили много от тези неща в миналото. С това авторът като че прави заявка за следващото си изследване - как се създават добри условия за изграждане на себеактуализиращи се хора.

Свежи реакции

Свежест и богатство на субективното изживяване лъха от непринуденото възприемане на света от себеактуализиращите се хора. Те са способни отново и отново да се възхищават на природата, на дребните неща от живота. "Те извличат възторг, вдъхновение и сила от основните житейски преживявания" - казва Маслоу (Маслоу 2001: 259). Чудесно би било, ако можехме да се поучим от тях да ценим благата, които имаме. (Маслоу специално изследва липсата на подобна способност, или по-скоро наличието на обратното качество у повечето хора и в тази връзка формулира тезата за "ниското мрънкане, високото мрънкане и метамрънкането" - ако подобно проучване се направи в Европа, вероятно ние ще заемем призово място).

Върховни преживявания

Силата и богатството на сетивата и способността да се отдават изцяло, характерни за себеактуализиращите се хора са предпоставка за способността и склонността им да се отдават на своите много силни усещания. Част от изследваните споделят, че понякога имат върхови преживявания - например при някои етапи от творческия акт, при центриране върху проблем, интензивно съсредоточаване или силно чувствено изживяване, удоволствие от музика или изкуство, стигащо до забрава.

Идентификация с човечеството

Проблемо-центрираната ориентация и автономността им са свързани и със следната много важна особеност: себеактуализиращите се хора имат силно чувство за идентичност с човешкия род, с цялото човечество (не с регион, локална общност или група). Въпреки че в много отношения стоят над обикновените хора и виждат истини, скрити за другите, че понякога се дразнят от човешкото нежелание за развитие, че водят доста уединен живот, те силно и дълбоко обичат хората, човешкия род, човечеството и искат да им служат, стремежът им е с каквото могат да им помогнат. Те, казва Маслоу, отдават "известна доза уважение на всяко човешко същество само защото е такова... дори спрямо негодниците - те не ги унижават, подценяват или лишават от достойнство" (Маслоу 2001: 262).

Човешка близост

Не можеш да обичаш човечеството, без да обичаш близките си - себеактуализиращите се хора в пълна сила го доказват.

Те са способни на много дълбоки и цялостни междуличностни връзки, изключително привързани са към своите приятели - не много наброй, но за цял живот.

Уважение към хората

Човеколюбието им е свързано и с дълбоко демократично чувство и уважение към хората - независимо от класа, образование, раса, цвят на кожата. Въпреки че обикновено принадлежат към елита, тези хора се държат дружелюбно, мило и с търпение към всички. Готови са винаги да научат нещо ново, Маслоу казва - те изпитват дори смирение от съзнанието колко малко знаят и колко много неща още биха могли да научат от другите. "Те могат без поза да изпитват честно уважение и да са дори смирени пред хора, които могат да им дадат ново познание или сръчност, каквато не притежават. Те отдават честно дължимото уважение на добрия дъводелец и поради това на всеки, който е майстор на своите инструменти или занаят" (Маслоу 2001: 263).

Етичност

Всички гореизтъкнати достойнства на себеактуализиращите се хора не значат, че освен благост и доброта нищо друго не можем да видим у тях. Както се отбеляза в началото, те имат ясна преценка за хората, отнасят се към тях реалистично - включително и сурово към онези, които заслужават това. Но "вреждебните им реакции към други хора са (1) заслужени и (2) за доброто на нападнатия или за нечие друго добро." - тук, а и на много други места Маслоу се позовава на Е. Фром, което говори за споделяни общи визии относно човешката природа. По-горе бе отбелязана тяхната изключителна етичност - те никога не постъпват неправилно - казва Маслоу.

Чувство за хумор

Както може да се очаква, себеактуализиращите се хора имат силно чувство за хумор. Но това не е повърхностният веселяшки хумор, целящ само да разсмее, или враждебният и обиден хумор, нито е хуморът на превъзходството. Това е един по-скоро "дълбокомислен, философски хумор, който предизвиква повече усмивки, отколкото смях, присъщ е на ситуацията, а не добавен към нея, по-скоро е спонтанен, отколкото планиран" (Маслоу 2001: 267).

Съпротиви срещу инкултурацията

Себеактуализиращите се хора имат по-сложни отношения с културата, към която принадлежат. Сместа от автономност и толерантност ги прави едновременно доста резервирани към общоприетите ограничаващи норми и правила и заедно с това приемащи и прощаващи различията. Известно е, че всяка култура дава много преимущества на принадлежащите към нея индивиди, но налага и много ограничения - в поведението, в бита, начина на хранене и обличане, в междуличностните отношения, в технологиите и пр. Нещата могат да са едни, но могат да са и други и това е почти без значение за най-същностните страни от живота - приблизително такава е позицията им към културата. Те спазват изискванията - за да не бият на очи, за да не обиждат околните, а и защото това е без особено значение за тях. "Вътрешното им отношение обикновено се изразява в това, че при тях е без особено значение в чий народен бит съществуват, за тях едни правила за движение са не по-лоши от други - макар и да помагат животът да върви гладко, те не са толкова съществени, та да се прави въпрос от това" (Маслоу 2001: 270).

Когато обаче нещо прекалено ги дразни или се изискват много сили, за да се спазват правила, себеактуализиращите се хора ги отхвърлят с лекота, като наметка, отново се връща към тази метафора авторът. Те много по-трудно се поддават на моделиране, социализиране от страна на културата и обществото, към което принадлежат. Склонни са да избират от една култура това, което им харесва и да отхвърлят неодобряваното. В никакъв случай не са етноцентрирани.

Може да се каже, че себеактуализиращите се хора са сравнително неангажирани с културата, към която принадлежат. Те са граждани на света, "в по-голяма степен от останалите принадлежат към човешкия род въобще". Хората от тази група си приличат помежду си повече, отколкото със сънародниците си.

Стимулиращи развитието

Културата е нещо доста консервативно - тя се развива, но постепенно и бавно - в последните десетилетия тя едва настига стремглаво развиващите се технологии. Себеактуализиращите се хора приемат темпа на обществените промени (в тази култура и в тази епоха). Те проявяват траен интерес към усъвършенстването на културата и допринасят, с каквото могат, за него - обикновено имат мисия, вършат нещо действително важно за културното развитие.

Обикновено те не са бунтари или революционери, стремящи се към мълниеносни реформи (въпреки, че биха могли да бъдат - отбелязва авторът). Най-вероятно виждат колко малко би могло да се постигне с огромни "революционни" усилия - те "не са против това да се борят, а само са против безрезултатната борба" - смята Маслоу. Освен това в личен план техният начин на живот - балансиран, хармоничен, с чувство на удоволствие и радост от живота - е несъвместим с аскетичния, едностранчив живот на революционера.

Ценности

Ценностната система на самоактуализиращите се хора се изгражда върху принципи, на някои от които се спряхме по-горе: проблемо-центриран живот; чувство за родство с цялото човечество; приемане на нещата такива, каквито са; "комфортни" отношения с действителността; удовлетворени базови потребности; различаване на средства от цели; съзнаване относителността на моралните и други норми и стандарти; интерес към различното, по-скоро радостно приемане на другостта, отколкото страх от нея; уникален характер на ценностната система, но и максимално приближаване до родовите ценности. Ще илюстрирам това, като представя някои основни битийни ценности по Маслоу и техните характеристики (Маслоу 1968). Позволявам си това по-дълго представяне, доколкото ценностите дават представа и за битийните потребности, мотивация и крайни цели:

	Ценност	Характеристики
1.	Цялостност	Единство, интеграция, тенденция към тъждество, взаимосвързаност, простота, организация, структура, дихотомия на трансцендентното, ред
2.	Съвършенство	Необходимост, справедливост, точност, неизбежност, уместност, правосъдие, завършеност, дължимото
3.	Завършеност	Завършване, финал, утвърждаване, изпълнение, съдба, карма
4.	Закон	Справедливост, неопетненост, ред, законност, това, което трябва да бъде
5.	Активност	Процес, подвижност, спонтанност, саморегулация, пълно функциониране
6.	Богатство	Диференциация, сложност
7.	Простота	Честност, откритост, същност, абстракция, основна структура
8.	Красота	Правилност, форма, живост, простота, богатство, цялостност, съвършенство, завършеност, уникалност, благородство
9.	Доброта	Правота, желателност, справедливост, добра воля, честност
10.	Уникалност	Особеност, индивидуалност, несравнимост, новост
11.	Ненапрегнатост	Лекота, липса на напрегнатост, усилия или сложности, изящество и съвършенство
12.	Игра	Забава, удоволствие, развлечение, хумор, изобилие, лекота
13.	Истина Чест Реалност	Откритост, простота, богатство, дължимото, чиста и неопетнена красота, завършеност, същност
14.	Самонадеяност	Автономия, независимост, липса на нужда от общуване с другите за да си самият себе си, самоопределение, излизане от средата, отделност, живот по свои правила

Нищо човешко не им е чуждо

Себеактуализиращите се хора са човешки същества с присъщите им недостатъци - кой повече, кой по-малко. "И те имат глупави, прахоснически или неразумни навици. Могат да са досадни, упорити, дразнещи. В никакъв случай не са лишени от доста повърхностна суета, гордост, пристрастие към направеното от тях, към техните семейства, приятели и деца. Нерядко те гневно избухват" - споделя авторът резултати от изследването си (Маслоу 2001: 274). И тъй като са обикновено много силни хора, те са силни и в гнева си: когато се налага, могат да бъдат неочаквано безскрупулни, по хирургически хладнокръвни, или обратно - могат да се оженят от жал, да установят близки отношения с натрапници, за което после да съжаляват и пр. Това не пречи именно те да дават надежди за бъдещето на човешкия род, те да разтърстват и раздвижват прогреса. Не трябва обаче да имаме илюзии, че това са едни светци - за да не се разочароваме напразно - предупреждава Маслоу.

Отношение към дихотомиите

Маслоу обръща особено внимание на способността на изследваните лица взаимно да балансират, неутрализират, обединяват противоположностите, да решават във всекидневния си живот дихотомиите. "При здравите хора (тук авторът почти демонстративно нарича себеактуализиращите се хора "здравите хора" - М.В.) дихотомиите намират решение, полярностите изчезват и много противоположности, смятани за вътрешноприсъщи, се сливат и срастват, за да образуват единства" (Маслоу 2001: 278). Всъщност още Юнг обръща внимание на двойките противоположности - тяхното взаимно допълване, единство, но и противоборство и пр. - разглеждахме ги при архетиповете. Особено архетипът на мъдрия старец - според мен това е "прототипът" на себеактуализиращите се хора на Маслоу - също притежава способността да обединява противоположностите.

Авторът твърди, че в изследването балансиране на дихотомии е установено при следните двойки противоположности: жалостивост - безжалостност, конкретно - абстрактно, приемане - отхвърляне, его - общество, приспособеност - неприспособеност, дистанция от останалите - отъждествяване с останалите, сериозен - хумористичен, Дионисиевски - Аполоновски, интровертен - екстровертен, ревностен - безразличен, сериозен - фриволен, конвенционален - неконвенциален, мистичен - реалистичен, активен - пасивен, мъжки - женски, сладострастие - любов.

Всичките тези привидни противоречия при здравите хора се проявяват по-скоро като синергетични, отколкото като антагонистични. "Ако се окаже, че войната между половете не е война при зрелите хора, а само признак на парализиране и изкуствено спиране на растежа, тогава кой би пожелал да вземе страна в нея? Кой би избрал нарочно и в пълно съзнание психопатологията? - реторично пита Маслоу (Маслоу 2001: 279).

Тази част от текста на автора е много силна - всъщност Маслоу твърди, че да си непрекъснато развиваща се, реализираща в пълна степен възможностите си, себеактуализираща се личност е нормата, другото - индивидите с изкуствено спряло развитие (а това са 95% от хората!) е патология. И ако психологията и философията продължават да изследват главно вторите, то те стават една осакатена психология и осакатена философия. Универсалната научна психология би изследвала именно здравите - т.е. себеактуализиращите се хора.

Любовта

Любовта е трудна за изследване тема, доколкото самият обект е много сложен. Маслоу споделя, че анализирайки я, се чувства като на ничия земя, където от обикновените методи на психологията няма полза.

Първата характеристика, която бие на очи при любовта на себеактуализиращите се хора (или здравите хора - за автора това са вече синоними) е откритостта. Изследванията на Маслоу потвърждават извода на Т. Райк, че отсъствието на тревога при връзката е първи белег на любовта при здравите хора. "Няма съмнение, че съществува тенденция към все по-пълна спонтанност, сваляне на защитите, отказ от роли, както и на старание и усилия за постигане на такива взаимоотношения... Не е необходимо да се пазиш, да се криеш, да се опитваш да правиш впечатление, да чувстваш напрежение, да внимаваш какво говориш или правиш, да се сдържаш или потискаш." (Маслоу 2001: 281). Бъди такъв, какъвто си, не се поддавай на изкушението да се преправяш, за да отговаряш на нечии очаквания, неподправените спонтанни реакции са по-добри от конвенционалната любезност.

Посланието, което предава такъв тип поведение е: Аз съм достатъчно добър, достоен, с качества, самоценен, за да бъда харесван такъв, какъвто съм; търся човек, който да ме харесва точно такъв, а не друг.

От това обаче не следва, че любовта е един пасивен акт - напротив - за да обичаш се иска сила, а за да бъдеш обичан - да притежаваш способност за това. Ето я втората отличителна черта на любовта при здравите хора - те могат да обичат и да бъдат обичани. Това не са просто думи - за разлика от тях повечето хора искат да се обичат, но не знаят как да го направят (авторът се позовава на Менингер). Е, здравите знаят как да обичат, като ясно различават това чувство от простото харесване, дружелюбие или умерено и неангажиращо чувство.

Отношението към секса е по-различно от традиционното противопоставяне низки сексуални страсти - извисена любов. Секс без любов е нещо доста семпло, а пълноценната любов включва и чудесен секс - двете страни са в единство, в хармония. Маслоу отбелязва и следния привиден парадокс - себеактуализиращите се хора се отдават на секса пълноценно, с цяло сърце, за тях той може да бъде мистично изживяване, но едновременно с това животът им не е центриран около него, не страдат прекомерно от липсата му. Обяснението е свързано с разлика в равнищата на потребностите: "Любовта на по-високо равнище на потребностите прави по-нисшите потребности и тяхното фрустриране и задоволяване по-малко важни, по-периферни и по-лесни за пренебрегване. В замяна на това обаче, тя ги превръща в по-пълноценно удоволствие, когато бъдат удовлетворявани" (Маслоу 2001: 283).

По-горе бе отбелязано, че изследваните лица приемат себе си, своите чувства, потребности и желания като нещо естествено, което не трябва да се крие или от което трябва да се притесняват - това качество се проявява и тук. Те много по-свободно от средния човек са готови да си признаят, ако някой ги привлича сексуално - споделя наблюденията си Маслоу. Тяхната спонтанност, неподчиняване на стереотипи и готовност да следват природата си се проявява и в отношението им към сексуалните игри - "те не правят истинска рязка диферениация между ролите и личностите в двата пола". Дихотомията мъж (активен, мъжествен, инициативен) - жена (пасивна, женствена, подчинена) се решава и тук в полза на единството - индивидът може да е "едновременно активен и пасивен, себичен и несебичен, мъжествен и женствен, егоцентричен и смирен".

В любовта на здравите хора се претопява и друга дихотомия: от една страна силна автономност и развита индивидуалност, от друга - способност да се слееш с другия, да станете едно цяло. Няма по-автономни хора от тях, но в любовта единият преживява потребностите на партньора си като свои, а своите - като присъщи и на другия. "При това положение егото се разширява, обхваща двама души и до известна степен, за целите на психологията, те се превръщат в една единица, една личност, едно его" (Маслоу 2001: 285). Хомономия нарича подобно сливане Ангиал (противоположното на автономия). Това е една его-трансценденция, която се среща не само в любовните отношения, но и при патриотизма, алтруизма и пр. - подчертава Маслоу (Маслоу 1967).

"Сливането" с другия не означава претопяване на неговата индивидуалност, напротив - изследванията показват, че присъщо на здравата любов е "утвърждаването на индивидуалността на другия, желанието за израстването на другия, присъщото уважение към неговата или нейната индивидуалност и уникална личност".

Нещо повече - за да е способен на его-трансценденция, човек трябва да е изградил зряла, пълноценна его-идентичност. А и с акта на трансценденция тя получава допълнителни сили, разгръщане, пълнота. "Двете тенденции - да се премине отвъд индивидуалността и тя да се изостри и укрепи, трябва да се разглеждат като партниращи си, а не като противоречащи си. Освен това се внушава, че най-добрият път към его-трансценденция е силната идентичност" (Маслоу 2001: 291). Това е важно заключение - до него стига и Юнг.

Друга особеност на истинската любов е нейната самоценност. Тя не е средство за постигане на други цели или начин да се разрешат други проблеми (властови, неудовлетворености, проекции и пр.). Възхищението от другия е едно "незаинтересовано" чувство. Подобна постановка се различава от третирането на влюбения по-скоро като тласкан, като жертва, отколкото като привлечен, като субект. Способността за подобна "незаинтересована", безкористна любов е естествена човешка способност за споделена взаимност - с това Маслоу се дистанцира и от авторите, които смятат, че подобни високи алтруистични чувства могат да се изживяват само към Бога.

Любовта носи радост и удовлетворение, тя не е само стремеж - романтичен, сантиментален или фатален, тя носи удоволствие, себеутвърждаване и жизненост.

По подобие на видовете мотивация и начини на живот, Маслоу дефинира два вида любов: дефицитарна - Д-любов и битийна - Б-любов.

Дефицитарната любов възниква като отговор на липса, дефицит, които се стремим да запълним - липса на сексуален партньор, липса на сигурност, на самочувствие, на начин да се самоопознаем чрез реакциите си към другия, липса на контакти и пр. Другият ни дава липсващото, той ни интересува дотолкова, доколкото задоволява потребностите ни. Интересът ни към него спира дотук.

Любовта на здравите хора е от втория вид. При нея партньорите се интересуват един от друг като самоценност. Човек се радва на развитието и стимулира израстването на партньора си, отнася се към него с уважение и възхита, поддържа откритост в отношенията. Това е любов на равностойни хора, които споделят радости и грижи.

Творчеството

Концепцията на Маслоу за творчеството и ролята му в човешкото развитие се оценява като едно от най-важните постижения на хуманистичното направление в персонологията. Преди всичко - Маслоу егалитаризира творчеството, превръща го от привилегия само на избрани, специално талантливи или гениални хора, при това обикновено занимаващи се само със специфични професии (главно в сферата на изкуството и науката), в универсална човешка способност. Себеактуализиращото творчество трудно се дефинира, защото изглежда като синоним на самото здраве, то е "осъществяване на най-пълната човечност... ...то е синоним или sine qua non аспект или определяща характеристика на същностно човешкото... ...Творчеството е фундаментална характерна черта, свойствена на човешката природа, потенциално дадена на всички или на повечето хора с раждането им, която много често бива изгубена, погребана или овладява в процеса на социализация" (Маслоу 2001: 296, 306).

За творчество не са необходими специални таланти или способности, казва Маслоу, творец може да бъде всеки. То е възможно при всички жизнени дейности и ситуации, в които може да се реализира човешката творческа способност. Това вече не са само високите сфери на изкуството и науката, към тях се прибавят всички, дори най-обикновените човешки дейности и ситуации - отглеждането на деца, готвенето, домакинството, спортът.

Друг нов акцент в концепцията му е прехвърлянето на ядрото на творчеството от резултата - творческия продукт като уникално произведение, през творческата дейност към субекта - притежаващия способност за творчество. "Себеактуализиращото творчество подчертава първо личността, а не нейните постижения, като смята тези постижения за вторични явления, произлезли от личността и следователно вторични за нея" (Маслоу 2001: 305).

С удовлетворение представям тази страна от теорията на Маслоу, доколкото субектният подход в културата, с който се занимавам тук, дефинира културата чрез подобен конструкт.

Маслоу прави разлика между способността за творчество, разбирана като специална творческа дарба в някаква сфера и способността за творчество като себеактуализиращо творчество. При първата акцентът е върху уникалния творчески продукт - резултат от творческата дарба, при втората най-важното в процеса е възможността човек да реализира себе си в това, с което се занимава, това е "склонността да се прави всичко творчески".

Хората, които умеят да реализират себе си чрез творческо отношение, притежават способността да възприемат нещата свежо и непреднамерено; друга тяхна особеност е спонтанност и експресивност на афективно, когнитивно и поведенско равнище. Те са естествени и освободени, не се самоцензурират предварително, страхувайки се от оценки и неодобрения, не задушават творческите си хрумвания и пориви от страх, че ще се изложат. "Способността да изразяват своите идеи и да дават воля на импулсите си, без да ги задушават и без да се страхуват от подигравките на околните, се оказа много съществена черта на себеактуализиращото творчество"- подчертава Маслоу (Маслоу 2001: 295).

В способността си да реагират спонтанно, да възприемат нещата свежо, без да ги поставят в обединяващ калъп, без да ги структурират, подрязват, нагласяват, те напомнят невинността на децата. Творчеството им е "спонтанно, без усилия, невинно, леко, някакъв вид свобода от стереотипи и клишета" - това е една "втора невинност", съчетаваща невинност на възпритията и изразяването и изтънчен ум.

Изследваните от Маслоу лица в творчеството си проявяват особености, които вече разгледахме - афинитет към непознатото, способност за решаване на дихотомии, наличие на върхови изживявания в живота им, отсъствие на страх. Самият вътрешен механизъм на творчеството предполага нов, свеж поглед към нещата - намиране на връзки, съпоставяния, зависими там, където преди не са били откривани, правене на нови интеграции във външния, обективен свят.

Себеактуализиращото творчество е универсална човешка способност в смисъл, че всеки би могъл да го реализира, ако се развива, стигайки до определено равнище на зрелост, до постигане на една вътрешна интегрираност на личността.

Според мен себеактуализиращото творчество - така, както го разглежда Маслоу, носи съществени черти на разглеждания от Юнг процес на индивидуация (независимо че авторът никъде не се позовава на Юнг): "Творчеството на изследваните от мен лица сякаш бе продукт на едно вторично явление, произтичащо от по-голямата им цялостност и интеграция, които предполагат всъщност приемането на себе си. У изследваните сякаш бе приключила гражданската война, която бушува в средната личност между силите на по-големите дълбочини и тези на отбрана и контрол, и те се чувстваха по-малко раздвоени. Поради това на разположение за използване, наслада и творчески цели бе по-голямата част от тях. Те пропиляваха по-малко от времето и енергията си, за да се защитят от самите себе си" (Маслоу 2001: 299). "Гражданската война" между силите от по-големите дълбочини и контролът на външните пластове - не е ли това противопоставянето съзнавано - несъзнавано, приключването на войната - равно на интегрирането на несъзнавани части към съзнанието, "по-малко раздвоени" - постигането на единство и хармония на личността при индивидуацията, пропиляването на сили и енергия за защита от самите себе си - не е ли това тезата за оттеглянето на проекциите - първата фаза на индивидуацията и свързаното с това освобождаване на енергия, отивала дотогава за различните несъзнавани защити (проекции, рационализации, изтласкване и пр.)

Следващата особеност - способността за върхови изживявания и връзката й с процеса на интегриране в личността и на личността и света, което Маслоу нарича основното откритие към темата, според мен също доста напомня процеса на трансценденцията, следваща индивидуацията при Юнг.

След като себеактуализиращото творчество е дълбоко присъщо на човека, защо се проявява сравнително рядко? Отговора на Маслоу можем да разберем от цитата в началото на главата за Маслоу - тази способност при повечето хора се губи, погребва или овладява в процеса на социализация. Вероятно социализацията в постмодерния свят ще бъде различна - в смисъл обществото има интерес хората да развиват творческия си потенциал и би трябвало да стимулира нови характеристики на социализацията - в случая подкрепа, стимулиране, създаване на условия за развиване на творческите способности. Още повече, че този вид творчество има способност да се възпроизвежда разширено - "то се "излъчва" като радиоактивност и независимо от проблемите засяга всички сфери на живота, тъй както веселият човек излъчва веселие без цел, план или дори без да го съзнава. То се излъчва като слънчева светлина. Разпространява се навсякъде. Прави нещата да растат (онези, които са в състояние да растат) и се пропилява върху скали и други нерастящи неща" (Маслоу 2001: 305).

(Остава да се надяваме, че ние няма да сме сред тези "други нерастящи неща".)

Основните идеи в концепцията за себеактуализацията на Ейбрахам Маслоу впечатляват и разпалват въображението на много изследователи. Но като всяко сериозно научно дело и тя се подлага на сериозно обсъждане, като не липсват и критики. Критичните бележки са насочени преди всичко срещу неясните, доста субективни критерии, които използва Маслоу при подбора на изследваните лица. Работното определение за себеактуализация също не е системно издържано; изказват се съображения и срещу получените в резултат на холистични впечатления характеристики - дали това не са всъщност ценности, на които авторът се възхищава и които отбелязва "с предимство" (съвсем не е задължително това да става съзнателно) (Даниелс, 1988).

Очевидно е, че инструментариумът на емпиричното изследване, което авторът прави, не е възможно най-добрият - самият Маслоу го признава. Но, казва авторът, или трябваше да го направя така, или изобщо да не го правя и да чакам да се разработят съответните адекватни научни методи. Всъщност много психолози изобщо не се чувстват длъжни да подлагат на емпирична проверка своите концепции - Фройд например е бил, така да се каже, методологически противник на всякакви емпирични проверки на своите тези.

Според мен би трябвало да сме благодарни на Маслоу, че така упорито и дълго се е опитвал емпирично да улови характеристиките на себеактуализацията. Аз лично ги приемам по-скоро като личностни тенденции, които могат да бъдат и теоретично изведени. А ако има и емпирични потвърждения - толкова по-добре.

По-системни емпирични изследвания върху теорията за себеактуализацията се провеждат впоследствие. Е. Шостръм разработва Въпросник за личностна ориентация (Personal Orientation Inventory, POI), който се използва от редица учени за измерване на себеактуализацията (Шостръм 1974). Той "работи" добре, но е голям и трудоемък. Въпросникът включва 150 твърдения, разпределени в две основни скали и десет подскали. Първата скала изследва насоченост към себе си (степен на автономност, свобода, контрол, изхождащ от вътрешни принципи) или насоченост към другите (висока зависимост от социалните норми и от мнението на околните, конформност, потребност от приемане и одобрение). Втората скала се занимава с т.нар. компетентност във времето - при висока компетентност връзката минало - настояще - бъдеще за индивида е непрекъсната, миналият опит се използва в настоящето, в което се правят и дългосрочни планове за бъдещето. При некомпетентност във времето миналото е свързано по-скоро с неприятни изживявания, бъдещето - със страхове или невъзможни за постигане цели, при което връзката минало - настояще - бъдеще се прекъсва.

Джоунс и Крендал изработват кратък въпросник за измерване на себеактуализацията (Джоунс и Крендал 1986).

Представям по-долу и самия въпросник. Така се придобива по-ясна представа какво се мери, когато се изследва себеактуализацията.

Въпростникът включва 15 твърдения, измервани с 4-степенна скала (1 - не съм съгласен... 4 - съгласен съм). Знакът V, поставен в края на някои твърдения означава, че отговорът се инверсира. Получените точки се събират, като по-високият бал говори за по-ясно изразена себеактуализация. Ето твърденията:

• Не се срамувам от нито една от своите емоции.
• Чувствам, че трябва да постъпвам така, както се очаква от мен. V
• Вярвам, че хората по принцип са добри и може да им се вярва.
• Мога и да се сърдя на тези, които обичам.
• Околните винаги трябва да одобряват това, което правя. V
• Аз не мога да приема своите слабости. V
• Може да ми харесват хора, които по принцип не одобрявам.
• Страхувам се от неуспехи. V
• Старая се да не анализирам и така да опростявам сложните неща. V
• По-добре да си бъда такава, каквато съм, отколкото да съм популярна.
• Нямам нещо в живота си, на което специално бих се посветила. V
• Мога да изразявам чувствата си, дори ако това има неблагоприятни последствия.
• Длъжна съм да помагам на другите. V
• Уморих се от страхове и неадекватности. V
• Мен ме обичат, защото аз обичам.

Е. Маслоу е сред малкото психолози, чиито идеи се използват в най-разнообразни сфери от социалния живот - от образование и здравеопазване до управление на човешките ресурси и мениджмънт. Главната причина за това - освен, разбира се, изключителните достойнства на теорията му - според мен се крие в способността на Маслоу да почувства движението на световната цивилизация по посока на нов тип общество, с нови ценности и основни промени във всички сфери на човешката жизнедейност (Тофлър 1991) и да създаде теория за главния герой в това ново общество. Ако мога да използвам метафората на Тофлър, хуманистичната теория на Маслоу е разположена върху гребена на "третата вълна".

Модерните образователни концепции, акцентиращи върху необходимостта училищното обучение да се занимава с цялостното личностно развитие на децата по същество се основава върху развиваната от Маслоу теза за холистичната човешка природа. Основната идея на т.нар. "афективно образование" например е, че интелектуалният аспект на обучението е важен, но не по-малко важно е и развитието на цялостната личност - емоции, чувства, ценности, нагласи и характер. Концепцията за "сливащото образование" акцентира върху единството на афективните и познавателни елементи.

От основните положения на трансперсоналната психология произтичат идеи за т.нар. трансперсонално образование, акцентът при което е да се научим как да се развиваме. В този смисъл бих нарекла моите скромни съображения за културата трансперсонални, доколкото главният акцент при тях е именно този.

Съвременните теории за творчеството също често използват постулати от теорията на Маслоу - пример за това е теорията за множествената интелигентност (Гарднър 1983).

Много от идеите на съвременния мениджмънт по-пряко или по-косвено са свързани с основните тези на хуманистичната психология. Самият Маслоу "пробва перото си" в тази област - като създава известната "Теория z" (в отговор на известната Теория Х, теория У на Макгрегър) (Макгрегър 1960). Теория z за управлението на човешките ресурси се основава върху разбирането за холистичната човешка природа и теорията на себеактуализацията.

След Маслоу се появаат много публикации по мениджмънт, в които се развиват идеи на Маслоу през призмата на мениджмънта - за йерархията на потребностите, за важността на ценностите, себеактуализацията и пр.

Каква е връзката между продуктивността на работниците и начинът им на живот, какво трябва да се направи, та хората да работят добре и да са щастливи, можем ли да говорим за типология на потребителя - тези и много други въпроси се изследват в проекта "Ценности и начин на живот", в методологичната основа на който са залегнали принципи от теорията на Маслоу (Митчел 1983).

Българският книжен пазар в последното десетилетие е наводнен (в добрия смисъл на думата) от десетки издания върху това как да подобрим характера си, как да живеем и мислим позитивно, да се научим да обичаме, да сме щастливи и пр. По същество тези книги (независимо дали това се афишира в текста или не) следват базова теза на Маслоу - човекът, човешкият характер, човешкият живот е в неговите ръце, той е техният субект. Какъвто направим живота си самите ние, такъв ще го живеем - така бих определила мотото на тези публикации.

Ако има сфера, в която тезата за холистичната човешка природа би следвало да се има предвид в най-голяма степен, това е здравеопазването. Не се лекува само болестта - конкретният повод да се обърнем към лекаря, а цялостният човек - това май предците ни са го знаели и практикували по-добре от ангажираните в днешното здравеопазване. В тази посока обаче се забелязва известен напредък в последните десетилетия. От теорията за себеактуализацията произтича и друга истина - че човекът, пациентът трябва активно да съдейства за своето оздравяване - "Ако нещо може да реши кризата на медицинската деперсонализация и нарастващите разходи, това е класическата промяна в стил Маслоу: все повече хора да работят срещу патогенното обкръжение и общество, като едновременно с това поемат лична отговорност за собственото си позитивно добро здраве" - съветва Леонард (Леонард 1983: 335).

Към заключителната глава от българското издание на основния труд на Маслоу "Мотивация и личност", написана от Рут Кокс, е приложена библиография на публикации от различни сфери на познанието, свързани с теорията на Маслоу. Може би това е най-добрата илюстрация за използването и приложимостта на идеите на Ейбрахам Маслоу.

БИБЛИОГРАФИЯ

Гарднър 1983: Gardner, H. Frames of mind: The Theory of multiple intelligences. New York: Basic books, 1983.

Даниелс 1988: Daniels, M. The myth of self-actualization. // Journal of Humanistic Psychology, № 28, 1988.

Джоунс, Крендал 1986: Jones, A., Crandall, R. Validation of a short index of self-actualization. // Personality and Social Psychology Bulletin, № 12, 1986.

Леонард 1985: Leonard, G. The silent pulse. New York: Dutten, 1985.

Мак-Грегър 1960: McGregor, D. The human side of enterprice. New York: McGrow-Hill, 1960.

Маслоу 2001: Маслоу, Ейбрахам. Мотивация и личност. София: Кибеа, 2001.

Маслоу 1967: Maslow, A. A. Theory of metamotivation. The biological rooting of the value-life. // Journal of Humanistic Psychology, № 7, 1967.

Маслоу 1968: Maslow, A. Toward a psychology of being (2^nd ed.). New York: Van Nostrand, 1968.

Меди 1972: Maddi, S. R., Costa, P. T. Humanism in personology: Allport, Maslow, and Murray. Chicago: Aldine-Atherton, 1972.

Митчел 1983: Mitchell, A. The nine american lifestyles. New York: Warner Bros, 1983.

Тофлър 1991: Тофлър, Алвин Третата вълна. София: Труд, 1991.

Хърцбърг 1959: Herzberg, B. & col. The motivation to work. New York: John Wiley, 1959.

Шостръм 1974: Shostrom, E. L. Manual for the POI. San Diego, Ca: EdITS Publishers, 1974.

© Мария Вълкова=============================© Електронно издателство LiterNet, 17.02.2005
Мария Вълкова. Чувството за създаване. Варна: LiterNet, 2005.

Източник:    http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/6.htm