"Човешките оношения станаха все по-скучни. Трудно може да попаднеш на хора, които са чисти. Които споделят света си, такъв какъвто е. Които не се страхуват да говорят за болката си, за мечтите си, за страховете си. Всяка една мисъл и чувство, започнаха да преминават през голямото сито на страха. След което, от тях не остава и следа.
Аз съм човек, който се храни главно от емоция. Няма значение под каква форма - болка или любов. Харесвам и двете. Често съм споделяла, че съм мазохист, но по този начин задоволявам потребностите на душата си. За мен, в моя живот, тя е на пиадестал.
Много е важно някой да предизвика чувство в теб. Ако го направи, то значи е разкрил част от себе си. Бръкнал си е в дълбокото. Останалото е просто шум, вятър. Едно голямо нищо, от което не остава и следа. Очите, с които виждам света са различни от тези на повечето хора. Потребностите ми също не се покриват с техните. Годините нямат никакво значение, ако си малък в сърцето си. И ми става едно такова болно и тежко. И се питам, къде отидоха хората. Все по-малко ги срещам. Но все пак ги срещам. Броят се на пръстите на едната ми ръка, но ги има. И си говорим, и споделяме, разкриваме се, попиваме, растем. Усещането е дяволски различно след това. Чувство на пълнота. В теб се прокрадва желание да бягаш, да тичаш, да гориш. Да блестиш по-силно, по-ярко. Да си по-шарен. Да даваш. Кой знае, някой може да има нужда от цвят в своя живот. От теб, в своя живот. "
Силвия Крумова/ Silvia Krumova
