"Мили мой, моля те, не си отивай. Струва ми се, че съвсем ще се съсипя.
„Песен за последния блус"
Трябваше само да се наведа над купчината платна за рисуване, за да прочета стихотворението, окачено в рамка на стената на гостната в разхвърляния апартамент. Напечатаните на фона на протрит и избелял старомоден пейзаж стихове гласяха:
МОЯТА СКЪПА МАЙКА
Мамо, скъпа мамо,
когато за тебе мисля аз,
искам да съм всичко,
което е хубаво,
което е истинско.
Всичко ценно,
благородно или велико,
е дошло от тебе, мамо,
от твоята напътстваща ръка.
Лайза, художничка с много скромен доход, която ползваше жилището си и за ателие, посочи стихотворението и леко се засмя.
- Звучи изтъркано, нали? Прекалено сълзливо!
- Взех го от една приятелка, която се местеше и смяташе да го изхвърли. Беше си го купила на шега от един благотворителен магазин. Струва ми се обаче, че има известна истина в него, как мислите? - Тя отново се засмя, после печално отбеляза: - Обичта към майка ми ми донесе куп неприятности с мъжете.
Лайза млъкна и се замисли. Беше висока и красива с раздалечените си зелени очи и дълга права тъмна коса. Покани ме с жест на ръката да седна на покрития матрак в сравнително свободния ъгъл на стаята и ми предложи чай. Докато чакахме да се запари, тя не проговори.
Заинтересувах се от нея чрез наша обща приятелка, която ми беше разказала част от живота й. Беше израсла с алкохолик в семейството, поради което се причисляваше към съалкохолиците. Това означава, че беше изграждала нездравословен модел на поведение във взаимоотношенията си с другите в резултат от непосредствената близост с алкохолик. Независимо дали алкохоликът е родител, съпруг, дете или приятел, взаимоотношенията с него се отразяват и на партньора му като чувства и поведение - ниско самочувствие, нужда да бъде потребен, силен стремеж за контрол над другите, готовност да страда. Всъщност всички отличителни черти на жените, които обичат прекалено силно, се срещат у дъщерите и съпругите на алкохолици или пристрастени към нещо друго.
Вече знаех за детството на Лайза, преминало в опитите й да закриля алкохолизираната си майка и как това бе повлияло върху отношенията й и с мъжете по-късно. Чаках търпеливо и след малко тя започна да разказва с подробности.
Била средната от трите деца на семейството - между по-голямата сестра, станала причина за сключения набързо брак на родителите й и по-малкия брат, който също се оказал изненада и се родил осем години след Лайза, в период, когато майка й все още пиела. Само тя била резултат от планирана бременност.
- Винаги съм смятала майка ми за съвършена, може би защото страшно имах нужда да е такава. Превръщах я в майката, която исках да имам и се заричах един ден да стана като нея. С каква фантазия съм живяла? - поклати глава Лайза и продължи: - Родила съм се, когато родителите ми са били най-силно влюбени, затова й бях любимка. Макар да казваше, че обича еднакво всички ни, знаех, че към мен изпитва по-особено отношение. Двете прекарвахме много време заедно. Докато бях малка, се грижеше за мен, но не след дълго си разменихме ролите и аз започнах да се грижа за нея... Почти през цялото време баща ми се държеше ужасно. Отнасяше се грубо с майка ми, проиграваше на хазарт всичките ни пари. Печелеше добре като инженер, но нямахме почти нищо вкъщи и непрекъснато сменяхме жилището си... Знаете ли, това малко стихотворение изразява желанието ми нещата да можеха да са по-различни от това, което бяха. Едва сега започвам да го осъзнавам. Цял живот исках майка ми да бъде майката, описана в стиховете, но тя рядко можеше дори да се доближи до този мой идеал за майка, защото почти винаги беше пияна. Отрано се опитах да й дам цялата си любов, преданост и сила, с надеждата, че и тя ще ми отвърне със същото и ще ми даде всичко, от което се нуждая. - Лайза млъкна за миг и очите й се замъглиха от сълзи. - По време на терапията нещата стават по-ясни и почва да ме боли повече, като си помисля какво е било истинското положение, а не толкова, че не успях да променя всичко, както исках. Двете бяхме много близки, но от много ранна възраст, дори не помня колко годишна съм била, започнах да се държа сякаш аз съм майката, а тя - детето. Безпокоях се за нея и се опитвах да я закрилям от баща ми. Все гледах да я поразвеселя с нещо. Полагах какви ли не усилия да й създам радости, понеже беше всичко, което имах. Знаех, че ме обича, защото често ме викаше да сядам до нея; двете се прегръщахме и оставахме така, без дори дума да си кажем. Сега, с поглед назад във времето, виждам как съм се страхувала за нея през цялото време и съм очаквала, че ще се случи нещо ужасно, нещо, което мога да предотвратя, ако съм достатъчно бдителна. Мъчителен живот за едно подрастващо дете, но друг не знаех. И този начин на живот взе своя данък. През пубертета започнах да изпадам в тежки депресии. - Лайза тихо се изсмя. -Депресиите ме плашеха най-много с това, че тогава не бях в състояние да полагам по-големи грижи за майка ми. Как да ви кажа, аз бях много съвестна... и много се страхувах да се отделя от нея дори за кратко време. Единственият начин да се отделя от нея беше да се вкопча в друг.
Лайза поднесе чая върху лакирана в червено и черно табла, която разположи на пода между нас. После продължи:
- На деветнадесет години успях да отида до Мексико с две мои приятелки. За първи път щях да се разделя с майка ми. Имахме намерение да останем три седмици, но на втората се запознах с един страхотно красив мексиканец, който говореше чудесен английски и се държеше много учтиво и внимателно с мен. До началото на третата седмица от престоя ми там той започна всеки ден да ме моли да се омъжа за него. Казваше, че е влюбен в мен и не може да понесе мисълта да живее без мен, след като вече ме е срещнал. Е, сигурно това е бил най-необоримият му довод, за да ме склони. Всъщност искаше да каже, че съм му необходима и цялото ми същество откликна на този повик.
Освен това вече разбирах, че трябва да се откъсна от майка си. У дома беше мрачно, потискащо и тягостно. А този мъж ми обещаваше прекрасен живот. Беше от заможно семейство. Имаше добро образование. Не бях забелязала да се занимава с нещо, но си мислех, че след като разполага с толкова много пари, сигурно не му е нужно да работи. Фактът, че е много богат и въпреки това има нужда от мен, за да го направя щастлив, ме караше да се чувствам страхотно ценна и полезна. Обадих се вкъщи и го описах на майка ми с най-хвалебствени думи. Тя ми каза: „Вярвам, че ще вземеш правилно решение." Е, не е трябвало да ми вярва толкова. Реших да се омъжа за него, което определено се оказа грешка. Честно казано, не бях наясно какво точно изпитвам. Не знаех обичам ли го и дали той е мъжът, който исках. Знаех само, че най-сетне се намери мъж, който твърдеше, че ме обича. Малко бях излизала с момчета и почти не познавах мъжете. Бях прекалено заета да оправям нещата вкъщи. Вътрешно се чувствах празна и ето че този човек ми предлагаше повече от необходимото. И казваше, че ме обича. Безкрайно дълго бях давала любов и реших, че е дошъл и моят ред да получавам. И то навреме. Чувствах се изцедена, нямах вече нищо, което да дам от себе си.
Оженихме се набързо, без знанието на родителите му. Сега ми се струва пълна лудост, но тогава го възприех като доказателство за любовта му към мен, че е решен дори да въстане срещу родителите си, за да сме заедно. Възприех постъпката му като бунт срещу родителите, желание да ги ядоса, но нищо повече - не и да ги предизвика да го изхвърлят. Сега виждам всичко по друг начин. Оказа се, че той имал тайни относно сексуалната си принадлежност и влеченията си и за да се легитимира като нормален, му трябвала съпруга пред света. Предполагам, че това е имал предвид, когато ми казваше, че съм му необходима. Бях много подходяща за случая, защото като американка в неговата цивилизация подозренията щяха да паднат върху мен. Пък и всяка жена от неговото общество, виждайки това, на което станах свидетел, щеше да го сподели. А после и целият град да узнае. Докато аз на кого можех да кажа? Пък и кой ли щеше да ми повярва?... Не мисля, че от негова страна е имало нещо умишлено или изчислено, докато в моята причина да се омъжа за него имаше. И какво мислите стана след сватбата? Трябваше да заживеем заедно с родителите му, които дори не бяха уведомени, че сме се оженили! О, беше такъв ужас! Те ме мразеха, но останах с впечатление, че от доста време му бяха сърдити. Не знаех думичка испански, всички те знаеха английски, но не говореха. Мълчах и бях напълно изолирана.. Заживях в огромен страх от самото начало. Често ме оставяше сама вечер и аз не излизах от стаята си. Накрая започнах да си лягам независимо дали се беше прибрал вечерта. Познавах страданието. Бях свикнала с него вкъщи. Мислех си, че това е цената, която човек плаща, за да бъде с някого, който го обича, и приемах положението си за нормално... Неведнъж се прибираше пиян и настроен любовно, което беше нещо ужасно. От него лъхаше на женски парфюм. Една нощ, когато отдавна вече спях дълбок сън, някакъв шум ме събуди и какво да видя - съпругът ми, пиян, се самолюбуваше пред огледалото, облечен в нощницата ми. Попитах го какво прави, а той ми отвърна: „Нали съм хубава?" После кокетно се нацупи и забелязах, че устните му са начервени. В този миг нещо ми прещрака. Разбрах, че бързо трябва да се махам оттам. Дотогава се чувствах нещастна, но все си мислех, че вината е моя, че ще съумея да бъда любеща и да го накарам да поиска да се задържи при мен и да направи всичко, за да ме приемат родителите му и дори да ме харесат. Бях готова да дам всичко от себе си, както правех с майка ми. Но това беше съвсем различно. Това беше нещо ненормално... Нямах никакви пари и нямаше откъде да ги взема, затова на другия ден го заплаших, че ако не ме закара до Сан Диего, ще го издам на родителите му какво прави. Излъгах го, че вече съм се обадила на моята майка и тя ме чака там. Обещах му повече никога да не го безпокоя, ако ме закара дотам. Не знам как успях да събера такава смелост, защото той можеше и да ме убие или нещо подобно, но думите ми изиграха своето. Той много се страхуваше родителите му да не разберат. Закара ме до границата, без да обели дума, плати ми билета до Сан Диего и ми даде петнайсетина долара. В Сан Диего отседнах у една приятелка и останах там, докато си намеря работа, после се преместих в апартамент с три съквартирантки и започнах да водя безразборен живот. Доскоро нямах никакви свои чувства. Бях напълно равнодушна. Но в мен бе останало онова огромно състрадание, което ми навлече толкова неприятности. В продължение на три-четири години водех у дома най-различни мъже, защото изпитвах съжаление към тях. Повечето от тях имаха проблеми с наркотици или алкохол. Запознавах се с тях на разни купони, а с някои - и по барове. Те явно имаха нужда от мен да им съчувствам, да им помагам, което ми действаше едва ли не като магнит.
Случаят на Лайза с влечението й към подобни мъже съвпадаше напълно с преживяното с майка й. Най-близко до чувството, че е обичана, е било чувството, че имат нужда от нея, че е необходима, и затова, когато някой мъж се е нуждаел от нея, тя е приемала това за любов. Не е искала от него да бъде мил, грижовен, да дава от себе си. Самият факт, че е изпаднал в нужда, е разбуждал в нея познатите вече преживени чувства, което разпалвало желанието й за грижовност.
- Животът ми, както и животът на мама, бяха пълна бъркотия. Трудно може да се определи коя страдаше повече. Когато тя престана да пие, аз бях на двадесет и четири години. Тя положи огромни усилия, докато се реши на тази стъпка. Решението беше изцяло нейно - усамотила се в стаята си, обадила се по телефона на „Анонимни алкохолици" и поискала помощ. Още същия ден изпратили у дома двама души, които да разговарят с нея, и те веднага я завели на тяхна среща. Оттогава не е близвала алкохол.
Лайза се усмихна на решителността на майка си.
- Сигурно накрая едва е издържала, защото беше много горда и единствено отчаянието я е накарало да пречупи гордостта си и да се обади. Слава Богу, че не съм била у дома. Вероятно щях да направя всичко възможно да я утеша и тя никога нямаше да получи истинска специализирана помощ. Бях деветгодишна, когато мама вече пиеше здравата. Когато се връщах от училище, я заварвах да лежи в несвяст на кушетката, а до нея се търкаляше бутилката. Сестра ми непрекъснато ми се караше, че съм отказвала да погледна действителността, защото нямало да призная колко е ужасяваща. Но аз обичах майка си прекалено силно, за да се замислям, че тя върши нещо нередно... Двете с нея бяхме толкова близки! Затова, когато отношенията й с татко започнаха да се влошават, аз исках да съм до нея и да я утешавам. Нейното щастие бе за мен най-важното в света. Чувствах, че трябва да й дам всичко, от което баща ми я лишаваше с лошото си отношение към нея, и единственото, което можех да направя, е да бъда послушна. Бях послушна във всяко отношение. Питах я има ли нужда от помощ, готвех, чистех, без да чакам да ми каже. Стараех се да не искам нищо за себе си... Нищо не помагаше обаче... Сега разбирам, че съм се борела с две могъщи сили - разпадащия се брак на родителите ми и засилващия се алкохолизъм на майка ми. Нямах шанс да оправя нещата, но това не ме спираше да опитвам... и непрекъснато да обвинявам себе си, ако не успявах. Разбирате ли, нещастието на майка ми ми причиняваше болка. А имах да оправям и други неща. Домашните си например. Изоставах в училище естествено, защото у дома бях силно натоварена с домакинската работа и грижите за по-малкия ми брат, а накрая трябваше и да си търся работа, за да помагам материално. За училище успях само да събера сили, за да завърша годината блестящо. Бях го обмислила и успях да докажа на учителите, че не съм тъпа. През останалото време обаче кретах. Казваха ми, че не съм се стараела достатъчно. Ха! Те нямаха и представа какви усилия полагах, за да поддържам равновесие у дома. Но бележките ми не бяха добри и баща ми ме хокаше, а майка ми се разплакваше. Аз пък обвинявах себе си, че не съм на нужното пиво, и удвоявах старанието си.
В дълбоко дисфункционален дом като този, където има явно непреодолими трудности, семейството съсредоточава вниманието си върху по-леки проблеми, в чието разрешаване има някаква надежда. Такъв е случаят с бележките и домашните на Лайза, които били обект на внимание от страна на всички. Семейството е имало нужда да вярва, че ако този проблем се разреши, ще настъпи и желаната семейна хармония.
Лайза е била под силен натиск. Тя не само се опитвала да разреши проблемите на родителите си, нагърбвайки се в същото време и с отговорностите на майка си, но е смятала себе си причина за всички тези неудачи. Поради огромния обхват на задачата си, Лайза никога не е постигнала успех, независимо от героичните усилия. Което се е отразило върху чувството за собствената й стойност, дълбоко накърнявайки го.
- Веднъж се обадих на една приятелка и й казах: „Моля те, нека ти се изплача. Ако искаш, вземи книга и си чети. Не си длъжна да ме слушаш. Просто имам нужда да знам, че на другия край на линията има някой." Дори и на това не вярвах - че има човек, който да изслушва проблемите ми! Тя, разбира се, ме изслуша. Баща й беше лекуващ се алкохолик, който посещаваше организацията „Анонимни алкохолици". Мисля, че тя ми помогна със специална програма, а не само като ме изслушваше. Беше ми много трудно да си призная, че нещо не е наред, освен ако не беше по вина на баща ми. Толкова го мразех.
Известно време Лайза и аз отпивахме мълчаливо от чая си, а тя се бореше с горчивите спомени. След като бе в състояние отново да говори, тя продължи:
- Татко ни напусна, когато карах шестнайстата си година. Сестра ми вече се беше изнесла от къщи. Тя беше три години по-голяма от мен и щом навърши осемнадесет, си намери постоянна работа и се премести да живее другаде. Останахме само майка ми, брат ми и аз. Бях почнала да изнемогвам под бремето на отговорностите, с които се бях нагърбила - да закрилям и създавам радости на майка ми и да се грижа за брат ми. Затова заминах за Мексико, а там се омъжих. После се завърнах у дома и се разведох, а след това в продължение на години сменях мъж след мъж. Пет месеца след като майка ми бе подложена на лечение по програмата на „Анонимни алкохолици", аз срещнах Гари. В първия ден, в който бяхме заедно, той беше фиркан. Разхождахме се с кола заедно с една моя приятелка, която го познаваше, и Гари през цялото време пушеше марихуана. Той ме хареса, аз - също, и си разменихме тези впечатления чрез приятелката ми.
Много скоро той ми се обади по телефона и дойде у дома. Настаних го да ми позира и на шега започнах да го скицирам. Помня, че се изпълних с огромно съчувствие към него. Това беше най-силното чувство, което някога съм изпитвала към мъж. Пак беше фиркан и говореше бавно - нали знаете как говорят под въздействието на марихуаната - и по едно време ръцете ми така се разтрепериха, че се наложи да престана да рисувам. Облегнах скицника под ъгъл на коленете си, за да не се забелязва треперенето им. Днес си давам сметка, че той ми е заприличал на майка ми, която говореше точно като него, когато беше пила целия ден - същите дълги паузи и внимателно подбирани думи, които звучаха така, сякаш специално ги натъртваше. Цялата грижовност и любов, които изпитвах към майка си, се прибавиха към физическото ми привличане към Гари, който беше хубав мъж. Тогава нямах представа защо реагирам по този начин и нарекох това вълнение любов.
Лайза е привлечена от Гари и се обвързва много скоро, след като майка й се е излекувала, и това не е просто съвпадение. Връзката между тях двете никога не е прекъсвала. Въпреки че ги дели огромно географско разстояние, Лайза винаги се е чувствала отговорна и дълбоко привързана към майка си. Когато тя осъзнава, че майка й вече се възстановява от алкохолизма без помощта й, че се променя, тя започва да се страхува, че става излишна. И скоро установява връзка с друг пристрастен. След брака си, докато майка й все още пиела, Лайза имала случайни истории с мъже. Тя „се влюбва" в пристрастен, когато майка й търси помощта на „Анонимни алкохолици". Съвсем явно е имала нужда от връзка с активно пристрастен, за да се чувства „нормална". Връзката й с Гари трае шест години. Той се нанесъл да живее при нея почти веднага след като се запознават и след няколко седмици недвусмислено заявил, че ако трябва да избира между плащането на наема и покупка на опиат, със сигурност би избрал второто. Лайза обаче била сигурна, че той ще се промени, че ще оцени резултата от съвместното им съжителство и ще я обикне, както тя него.
Гари рядко работел и когато припечелел нещо, изхарчвал го за най-скъпото качество марихуана или хашиш. Лайза също опитала в началото, но установила, че дрогата намалява работоспособността й и се отказала. Тя се грижела за издръжката на двамата, поемайки най-сериозно тази отговорност. Всеки път, когато искала да му каже да напусне дома й - след като откриела, че е вземал пари от чантата й, или заварвала купон в апартамента си, прибирайки се капнала от умора, или когато по цяла нощ го нямало, - той отивал до магазина и се връщал отрупан с покупки, или приготвял вечерята и я чакал да се прибере, или й поднасял кокаин, който уж бил купил специално за тях двамата, от което ядът й се стопявал и тя решавала, че Гари явно я обича.
Историите от детството му я трогвали до сълзи и тя си вярвала, че ако го обича достатъчно, ще успее да компенсира всичко, което му е липсвало. Не трябвало да го обвинява или държи отговорен за сегашното му поведение, защото той и без това страдал ужасно като малък. До такава степен Лайза била обзета от мисълта да го компенсира за нещастното му детство, че забравила дори собствената си нерадостна съдба.
Веднъж се спречкали, след като тя отказала да му даде чека, получен от баща й за рождения ден - тогава той надупчил с нож всичките й платна.
- Бях започнала да ставам толкова раздразнителна, че си казах: „Грешката е моя. Не биваше да го ядосвам". Продължавах да поемам вината за всичко и да се опитвам да сглобявам несглобяемото. Следващият ден беше събота. Гари беше излязъл за малко и аз се заех да оправям бъркотията в стаята и със сълзи на очи започнах да изхвърлям картините, плод на тригодишния ми труд. Бях включила телевизора, за да се разсейвам, и се заслушах в интервюто с жената, която бе пребита от съпруга си. Не даваха лицето й, но тя разказваше какъв бил животът й и описваше някакви страховити случки, а накрая каза: „Не ми се струваше толкова ужасно, защото още можех да търпя". - Лайза бавно заклати глава. - Така беше и с мен. Не се опитах да променя това отвратително положение, защото все още можех да го понасям. Когато чух заключението на жената, извиках на висок глас: „Но ти си заслужавала много повече от безобразията, които си търпяла!" И в същия миг осъзнах, че това се отнася и за мен, и се разплаках. Аз също заслужавах повече от болката, разочарованието, разноските и хаоса. Като изхвърлях всяка съсипана картина, аз повтарях: „Повече няма да живея по този начин!"
Когато Гари се върнал, нещата му били опаковани и го чакали пред входната врата. Лайза повикала междувременно най-добрата си приятелка, която дошла със съпруга си, и двамата й вдъхнали смелост, за да може да му каже да си върви.
- Нямаше сцени от негова страна, защото имаше приятели вкъщи, той просто си тръгна. По-късно започна да ми се обажда по телефона и да ме заплашва, но аз не се поддадох и след време престана да ме безпокои... Искам да знаете обаче, че не го направих без чужда помощ... да не се поддам, имам предвид. Още същия ден следобед се обадих на майка ми и й разказах всичко. Тя ме посъветва да започна да посещавам срещите на „Анонимни алкохолици". Послушах я само защото страданието ми беше огромно.
„Анонимни алкохолици", както и „Алътийн" са организации, които обединяват роднини и приятели на алкохолици. Те се събират да си помагат взаимно да се освободят от плена на алкохолика в живота им. Една от възрастовите групи включва порасналите синове и дъщери на алкохолици, които желаят да се излекуват от последиците и травмите, които е нанесъл в детските им години алкохолизмът. В общи линии тези последици определят повечето от отличителните черти на поведението да обичаш много силно.
- Тогава започнах да разбирам себе си. Стигнах до заключението, че за мен Гари беше онова, което за майка ми бе алкохолът - дрога, без която не мога. До деня, когато го накарах да си тръгне, винаги ме е ужасявала мисълта, че може да ме напусне и затова се стараех да му угодя. Вършех всичко, което правех и като дете - работех неуморно, бях послушна, не исках нищо за себе си и се грижех за неща, които бяха нечие чуждо задължение. Бях избрала саможертвата като личен модел на поведение - не знаех коя съм аз, ако нямах до себе си някого, на когото да помагам или нещо, за което да страдам.
Дълбоката привързаност на малката Лайза към майка й, както и огромните жертви, които е правела като дете, са я подготвили за по-късните й любовни контакти - повече да страда, отколкото да търси собственото си себеутвърждаване. Като дете Лайза е взела непосилното решение да избави майка си от всяка трудност в живота й чрез силната си любов и самоотверженост. Първоначално несъзнателно, това решение продължава да я направлява и по-късно. Тя е била напълно неопитна да осигури собственото си благополучие, но изцяло веща в умението да го осигури на другите. Както може да се очаква, в любовните си връзки тя търси да помогне на другия човек и неспособността да спечели желаната любов чрез усилията си я кара да се старае още повече.
Пристрастеността на Гари, емоционалната му зависимост и жестокост съчетават най-лошите възможни качества от родителите на Лайза. Колкото и да е странно, това обяснява и влечението й към него. Ако в детството ни в основата на наглите отношения с родителите са били грижовността, обичта, интереса, одобрението, тогава и като възрастни ще бъдем благоразположени да се чувстваме добре с хора, които създават подобни чувства на топлота и самоуважение. Освен това ще избягваме хора, които ни карат да гледаме с не особено добро око на себе си чрез тяхната критичност или склонност към манипулиране.
Ако обаче родителите ни са се отнасяли по критичен, враждебен, непоносим, манипулативен, прекомерно зависим или друг вид неуместен начин, когато срещнем по-късно някого, който проявява същото, макар и по-прикрито и трудно уловимо отношение, ние не виждаме „нищо нередно" . Ще се чувстваме удобно с хора, които по някакъв начин възпроизвеждат предишните нездравословни стереотипи на поведение, и неудобно с хора, които са мили, внимателни и изтъкани от положителни качества. Тях ще възприемаме като скучни, защото ни лишават от предизвикателството да се опитваме да ги променим с мисълта, че можем да ги направим по-щастливи или да спечелим потиснатата им обич или одобрение. Заради скуката жените от подобни семейства са склонни да влязат в познатата им роля да помагат, да се надяват, да се грижат за чуждото щастие. Повечето потомци на алкохолици или членове на друг вид дисфункционални семейства проявяват интерес към партньори, които създават затруднения и се пристрастяват към нещо до възбуда, особено до отрицателна възбуда. Когато хаосът и вълненията са били движещите сили в ранния ни живот или пък сме били принудени да се отричаме от чувствата си, обикновено като възрастни търсим силните преживявания и вълненията. Така се стремим към възбудата от несигурността, страданието и борбата, за да се усещаме живи.
Лайза завърши историята си:
Мирът и спокойствието, които настъпиха в живота ми, след като Гари си отиде, ме влудиха. Едва се сдържах да не вдигна телефона и да започнем всичко отначало. Но постепенно привикнах с по-нормалния живот. Сега не се срещам с никакъв мъж. Знам, че не съм достатъчно излекувана, за да започна здравословна връзка. Направя ли крачка, ще срещна нов Гари. Затова за първи път сега изготвям проект за самата себе си, а не се опитвам да променя някой друг."
Източник: " Параноя на страстта ( Наръчник за жените, които обичат прекалено силно) " - Робин Норууд
