Посрещнах изгрева точно там, на този бряг на 3000 км от България.
Беше изключително преживяване, сливане на природата с моята същност.
Отидох на брега на морето към три часа през нощта с ясното съзнание, че трябва да изчакам около три часа до изгрева.
Седнах на хавлията на 5 метра от водата, мислите ми бяха противоречиви.
Станах и се запътих към водата, изпитах страх от тъмнината, от неизвестното. Години наред изпитвах подобен страх, но тогава исках да навляза по-надълбоко в дебрите на същността си и да разбера защо.
Взаимодействието ми с водата, пясъка, тъмнината-даровете на природата щяха да ми помогнат да разбера повече за себе си.
Знаех го на теория, но там имах желанието да го приложа и на практика. Не зная дали е поради факта, че бях далеч или просто по случайност бях предразположена към това.
Обичам да се ровя в дебрите на съзнаниено и душата си, да дълбая, да търся отговори, но защо, когато навлизах във вода нощем изпитвах страх.
Коя част от душата ми не разбирам? И защо?
Защо не смея просто да нахлуя през онази врата?
Принципно не ме е страх да го правя...
Въпреки всичко влязох тогава, потопих се до кръста, исках да видя какво ще изпитам като чувства...те разбира се не закъсняха...
Пулса ми се ускори, усетих задух в гърдите си, но исках да продължа...мислих си, че ако остана оке малко там, щях да преборя страха си.
Точно в този момент усетих парене на лявото си бедро. Това беше ключов момент. Вместо да игнорирам случилото се, подскочих и за секунди излязох от водата.
Първия опит беше неуспешен, но следващия път ще се справя.
Природата е в непрекъснато взаимодействие с нас, ние с нея-също.
Едно цяло сме.
Може да ни даде куп отговори, стига да успеем да отворим сетивата си за нея.
