"Социалната психология се е заела с трудна задача - да разреши “делничните” проблеми
на човека.Нейният престиж в научната общност и сред гражданската общественост се
дължи на възможностите и да изследва и диагностицира процесите на човешкото
поведение в контекста на всекидневието.Повечето от проблемите, с които се сблъсква
отделният човек и които занимават мнозинството, се отнасят до “делничните”грижи,
опасения и стремежи на хората.Светът, който ни заобикаля, става болезнено
забележим, когато по неизбежност трябва да се преживеят кризите на всекидневното
битие и да се търсят поведенчески модели за справяне с нежеланите социални събития.
Важен проблем, при изследването, на който социалната психология утвърждава себе си
като наука, влияеща благотворно на обществото, е конформизмът.Житейската
интерпретация на този феномен е отъждествяване с
приспособленчеството.Конформният човек е този, който има бледа личностна позиция
и незначителна социална автономност.Тази стереотипна оценка на конформизма
трайно се е настанила в масовото съзнание и се мултиплицира чрез механизмите на
социализацията.Дори и един бегъл поглед върху социалните ситуации на
всекидневието показва, че човек почти непрекъснато е изложен на социален натиск от
обкръжаващата го среда.Неизбежните противоречия, които личността приживява в
сферите на семейните и трудовите отношения, и неформалните групи са факт, който
показва, че изборът “конформизъм” или “антиконформизъм” е често срещано явление в
процеса на човешкото общуване.Като се прибавят и влиянията на средсвата за масова
информация, които в една или друга степен принуждават човека да се съобразява с
предлаганите тълкувания на значимите обществено-политически проблеми - не остава
съмнение, че самостоятелната позиция и запазването на личностната автономност са
подложени на голямо изпитание.
Обстойното разглеждане на проблема за конформизма задължително минава през
отговора на следните въпроси:
• Негативна или позитивна характеристика на личността е конформизмът?
• Неизбежен ли е конформизмът в обществения живот на човека?
• Отъждествява ли се антиконформизмът в личностната автономност?
• Може ли конформизмът да се приеме като базисна характерестика на личността?
Главен способ за разрешаване на социално-психологическите проблеми е постановката
на социални експерименти, при които експериментаторът може да контролира успешно
изследваната ситуация.В серия от класически експерименти Соломон Аш разглежда
проявата на конформизъм у хората.От изследваните лица се иска да сравнят линията X
с останалите три линии:
На пръв поглед задачата е много проста и не бива да се учудваме, че от 37 участници 35
никога не правят грешка при самостоятелна работа. Когато работят в група обаче и
разсъждават на глас, резултатите са малко по-различни. Ако се работи в група от 7
лица, в която всички, освен едно лице, са подставени, груповият натиск върху
индивидуалното решение го видоизменя. И ако сами твърдят, че X = B, то след
оказания натиск вече смятат, че X = A. Лицата, които осъзнават, че групата дава грешен
отговор, но се подчиняват на грешното групово мнение достигат до 40 % , т.е. повече
от една трета от участниците в експеримента извършват неверно показание срещу 0.7
%, правещи грешка, когато работят самостоятелно. Интересното в експеримента на Аш
е, че няма нито явни награди за проявата на конформизъм, нито пък явни наказания за
отклонението. Ясно е, че лицата са дали очаквания от тях отговор за да запазят
благоволението на околните, като отговорят на техните очаквания.
Вземайки пред вид ситуацията, която описва Аш, може да се даде по-точно
определение на конформизма. Елиът Арънсън го дефинира като “промяна в
поведението или мнението на личността в резултат от действителен или въображаем
натиск от страна на друга личност или група”. Конформизмът в поведението на човека
се проявява и в експеримента на Латане и Роудин, наречен “Дамата, която изпада в
беда”. Процедурата е следната: експериментаторът - млада жена, помолва студенти да
попълнят въпросник. След това се оттегля в съседната стая, отделена от стаята, в която
са студентите, само със завеса; преди това им е казала, че ще се върне, след като те са
попълнили въпросниците. Няколко минути по-късно студентите чуват как младата
жена се качва на стол, след това чуват силен вик и трясък, като че ли столът се е счупил
и тя е паднала на пода. После се чуват стенания, плач и страдалчески глас, който казва:
“О, крака ми…не мога да го помръдна…не мога да махна това нещо от себе си.” В
действителност трясъкът, стенанията и гласа са записани върху магнетофонна лента.
Виковете продължават около една минута и постепенно затихват.
Това, което е интересувало експериментаторите е дали изследваните лица ще се
притекат на помощ на младата жена.Значимата променлива в експеримента е дали
изследваните лица са сами в стаята, или не. От тези, които са били сами, 70% се
спускат да помогнат ; от тези, които са били по двама, само 20% се притичват на
помощ. Следователно ясно е, че присъствието на друг наблюдател потиска действието.
В разговора след експеримента всеки от участниците, които са били по двама и не са се
притекли на помощ, е решил, че сигурно няма нищо сериозно, съдейки по
бездействието на другия.
Хората проявяват конформизъм дори при оценката на такива интимни индивидуални
особености като емоциите. Закономерността на това явление се илюстрира от
експеримент, осъществен от Стенли Шахтър: на част от изследваните лица се
инжектира епинефрин - синтетична форма на адреналина, който предизвиква
физиологична възбуда. На останалите се дава безвредно плацебо. На всички се казва, че
това е препарат с витамини, наречен “супроксин”. Някои от лицата, инжектирани с
епинефрин, се придуприждават за страничните му ефекти - главно сърцебиене и
треперене на ръцете. Това действително са някои от въздействията на епинефрина.
Съответно, когато почувстват описаните симптоми, те дават правилно
обяснение:”Сърцето ми бие силно и ръцете ми треперят поради инжекцията, която ми
направиха”. Другите изследвани лица обаче не са предупредени за тези симптоми и
когато те започват да действат те си ги обясняват така, както си ги обясняват околните.
За да докаже това, Шахтър включва в групата подставено лице, за което изследваните
лица знаят, че също е било инжектирано със “супроксин”. В случаите когато
подставеното лице се държи еуфорично изследваните лица си обясняват симптомите по
еуфоричен начин, а в случаите когато подставеното лице се държи гневно изследваните
лица си обясняват симптомите вече по гневен начин.
Необходимо е да се отбележи, че ако на изследваните лица е било дадено плацебо или
те са били придупредени за ефекта на действително инжектираното им лекарство, те
почти не се повлияват от странностите на подставеното лице. Нека се обобщят
изводите: когато физическата реалност е ясна и обяснима, емоциите на изследваните
лица не се влияят особено от поведението на околните; но когато изпитват силна
физиологична възбуда, без да са в състояние да си обяснят причините, те тълкуват
собствените си чувства или като гняв, или като еуфория в зависимост от поведението
на другите, с които предполагат, че са еднакво инжектирани.
Елементарно погледнато в представените експерименти излиза на показ само
негативната страна на конформизма: човек няма свое собствено мнение, податлив е на
чуждия натиск, групата контролира изцяло неговото поведение. И все пак това е само
на пръв поглед. Погледнато по-обстойно се забелязва, че става дума за два вида
конформизъм или по-точно за две възможни причини, поради които човек проявява
конформизъм. Първата е, че поведението на околните го е убедило в неправилността на
собствената му първоначална преценка. Другата, че той може да се стреми да избегне
наказание ( отхвърляне или присмех ) или да спечели награда ( любов или приемане )
от страна на групата.
С обясняване на първата причина за проява на конформизма се е заел М.Шериф, който
поставя експеримент, изследващ социалната координация на възприятието.
Експериментът се състои в следното: на самостоятелно работещи лица, или работещи в
групи по двама или трима, в тъмна стая и на разстояние от 5 метра им се експонира
неподвижна точка като се създават условия за индивидуално е групово регистриране на
т. нар. “автокинетичен ефект”, състоящ се в илюзията за движение на иначе
неподвижната точка. В резултат на това, в съвършено тъмно помещение без отправна
точка, статичната светлина изглежда като местеща се хаотично във всички
посоки.Експериментаторът кара лицата устно да посочат пътя на точката. Половината
от учястниците в експеримента в началото работят сами, а после по групи; другата
половина първоначално работи по групи, а ло-късно самостоятелно. По такъв начин
Шериф изследва до каква степен групата може да подчини индивидуалното мнение или
до каква степен индивидуалното мнение се влияее от груповия натиск. Тези, които
първоначално работят самостоятелно, сравнително бързо си изработват стандарт около
оценката за това как точно се движи точката. Този стандарт е наречен личностна норма.
Заключенията на всяко лице поотделно се движат приблизително около личностната
норма. Тази личностна норма се оказва стабилна, макар и различна за всяко лице. След
като работят в групи те съумяват да създадат групова норма. В случаите, в които първо
работят в група, а по-късно самостоятелно, те създават групова норма, която
обикновено е договорена “средна”. При самостоятелна работа след това те продължават
да се придържат към нея, а не към личносстната норма.
С помощта на този класически експеримент и редица видоизменени опити се разкрива,
че при неясна, неструктурирана информация или стимул човек строи познанието си
като си създава стабилна отправна точка, която при възможност се кооперира с
познанието на други хора за нея. Т.е., когато физическата реалност става несигурна,
хората все по-често се опират на “социалната реалност” и вече проявяват конформизъм,
не защото се страхуват от наказание, а защото единствено поведението на групата им
дава ценна информация какво се очаква от тях. В социалната психология този вид
конформизъм се нарича информативно социално влияние. Именно чрез него можем да
обясним резултатите от експеримента на Шахтър : хората не знаят как да приемат
физиологичните си симптоми и се информират за тях от групата. А когато човек се
съобразява с мнението на другите с цел да удовлетвори нуждата да се харесва или да
избегне наказание говорим за нормативно социално влияние. Този вид конформизъм
обяснява неверните твърдения на изследваните лица от експеримента на Аш.
Арънсън прави по-задълбочена и по-сложа класификация, която може да се прилага не
само към конформизма, но и към целия спектър от социални влияния.Той разграничава
три форми на конформизма:
Съгласие. Това понятие най-добре отразява начина, по който човек се държи, когато е
мотивиран от желанието да спечели награда или избегне наказание, т.е. то се
припокрива с нормативното социално влияние.
Идентификация. Тази реакция на социалното влияние се предизвиква, когато
индивидът се стреми да прилича на този, който оказва влиянието.
Интернализация. Интернализирането на ценност или убеждение е най-устойчивата,
най-дълбоко вкоренената реакция на социалното влияние. Мотивацията за
интернализирането на дадено убеждение е желанието да си прав. Възприемането на
това убеждение само по себе си е награда. Ако източник на влиянието е човек, който
вдъхва доверие и има вярна, преценка ние приемаме убеждението и го включваме в
собствената си система от ценности. Един път превърнало се в част от нашата система,
то става независимо от източника и извънредно неподатливо на промяна.
Приемайки тези три категории може по-добре да се разбере конформността като
състояние на човека. Очевидно в опитите на Аш не става дума за проява на
интернализация или идентификация, а просто за съгласие. В противен случай
конформизмът би трябвало да действа и когато лицата са оставени сами.Възможно е да
се направи следното обобщение: в случаите, когато конформизмът се проявява като
нормативно социално влияние говорим за акт на съгласие, а когато се изяви във
формата на информативно социално влияние вече става въпрос за акт на
идентификация или интернализация. В заключение се вижда, че конформизмът е
неизбежно отношение в процеса на обществения живот. Чрез него се постига, макар и
не без личностна съпротива, равновесие в социалните структури, без които е
невъзможно нормалното функциониране на обществото като цяло. В този смисъл
конформизмът е неизбежен и не може да се приеме като подчертано негативна
характеристика на личността. Той не е нейна базисна черта, защото конформното
поведение е ситуативно явление - невинаги човек е принуждаван да се отказва от
своята позиция и да приема изискванията на груповите норми и ритуалните
социалнокултурни традиции на обществото. Разбира се, това не значи, че конформното
поведение винаги води до позитивни резултати. Натискът за подчинение на социалните
норми в много случаи слага невидима преграда пред новаторското поведение,
разбирано като предпоставка за появата на качествени промени в обществения живот.
Именно тук се появява конфронтацията между житейското и научното мислене или
казано по друг начин - между традицията и прогреса."
.11 [1998]
Автор: Георги Динчев
на човека.Нейният престиж в научната общност и сред гражданската общественост се
дължи на възможностите и да изследва и диагностицира процесите на човешкото
поведение в контекста на всекидневието.Повечето от проблемите, с които се сблъсква
отделният човек и които занимават мнозинството, се отнасят до “делничните”грижи,
опасения и стремежи на хората.Светът, който ни заобикаля, става болезнено
забележим, когато по неизбежност трябва да се преживеят кризите на всекидневното
битие и да се търсят поведенчески модели за справяне с нежеланите социални събития.
Важен проблем, при изследването, на който социалната психология утвърждава себе си
като наука, влияеща благотворно на обществото, е конформизмът.Житейската
интерпретация на този феномен е отъждествяване с
приспособленчеството.Конформният човек е този, който има бледа личностна позиция
и незначителна социална автономност.Тази стереотипна оценка на конформизма
трайно се е настанила в масовото съзнание и се мултиплицира чрез механизмите на
социализацията.Дори и един бегъл поглед върху социалните ситуации на
всекидневието показва, че човек почти непрекъснато е изложен на социален натиск от
обкръжаващата го среда.Неизбежните противоречия, които личността приживява в
сферите на семейните и трудовите отношения, и неформалните групи са факт, който
показва, че изборът “конформизъм” или “антиконформизъм” е често срещано явление в
процеса на човешкото общуване.Като се прибавят и влиянията на средсвата за масова
информация, които в една или друга степен принуждават човека да се съобразява с
предлаганите тълкувания на значимите обществено-политически проблеми - не остава
съмнение, че самостоятелната позиция и запазването на личностната автономност са
подложени на голямо изпитание.
Обстойното разглеждане на проблема за конформизма задължително минава през
отговора на следните въпроси:
• Негативна или позитивна характеристика на личността е конформизмът?
• Неизбежен ли е конформизмът в обществения живот на човека?
• Отъждествява ли се антиконформизмът в личностната автономност?
• Може ли конформизмът да се приеме като базисна характерестика на личността?
Главен способ за разрешаване на социално-психологическите проблеми е постановката
на социални експерименти, при които експериментаторът може да контролира успешно
изследваната ситуация.В серия от класически експерименти Соломон Аш разглежда
проявата на конформизъм у хората.От изследваните лица се иска да сравнят линията X
с останалите три линии:
На пръв поглед задачата е много проста и не бива да се учудваме, че от 37 участници 35
никога не правят грешка при самостоятелна работа. Когато работят в група обаче и
разсъждават на глас, резултатите са малко по-различни. Ако се работи в група от 7
лица, в която всички, освен едно лице, са подставени, груповият натиск върху
индивидуалното решение го видоизменя. И ако сами твърдят, че X = B, то след
оказания натиск вече смятат, че X = A. Лицата, които осъзнават, че групата дава грешен
отговор, но се подчиняват на грешното групово мнение достигат до 40 % , т.е. повече
от една трета от участниците в експеримента извършват неверно показание срещу 0.7
%, правещи грешка, когато работят самостоятелно. Интересното в експеримента на Аш
е, че няма нито явни награди за проявата на конформизъм, нито пък явни наказания за
отклонението. Ясно е, че лицата са дали очаквания от тях отговор за да запазят
благоволението на околните, като отговорят на техните очаквания.
Вземайки пред вид ситуацията, която описва Аш, може да се даде по-точно
определение на конформизма. Елиът Арънсън го дефинира като “промяна в
поведението или мнението на личността в резултат от действителен или въображаем
натиск от страна на друга личност или група”. Конформизмът в поведението на човека
се проявява и в експеримента на Латане и Роудин, наречен “Дамата, която изпада в
беда”. Процедурата е следната: експериментаторът - млада жена, помолва студенти да
попълнят въпросник. След това се оттегля в съседната стая, отделена от стаята, в която
са студентите, само със завеса; преди това им е казала, че ще се върне, след като те са
попълнили въпросниците. Няколко минути по-късно студентите чуват как младата
жена се качва на стол, след това чуват силен вик и трясък, като че ли столът се е счупил
и тя е паднала на пода. После се чуват стенания, плач и страдалчески глас, който казва:
“О, крака ми…не мога да го помръдна…не мога да махна това нещо от себе си.” В
действителност трясъкът, стенанията и гласа са записани върху магнетофонна лента.
Виковете продължават около една минута и постепенно затихват.
Това, което е интересувало експериментаторите е дали изследваните лица ще се
притекат на помощ на младата жена.Значимата променлива в експеримента е дали
изследваните лица са сами в стаята, или не. От тези, които са били сами, 70% се
спускат да помогнат ; от тези, които са били по двама, само 20% се притичват на
помощ. Следователно ясно е, че присъствието на друг наблюдател потиска действието.
В разговора след експеримента всеки от участниците, които са били по двама и не са се
притекли на помощ, е решил, че сигурно няма нищо сериозно, съдейки по
бездействието на другия.
Хората проявяват конформизъм дори при оценката на такива интимни индивидуални
особености като емоциите. Закономерността на това явление се илюстрира от
експеримент, осъществен от Стенли Шахтър: на част от изследваните лица се
инжектира епинефрин - синтетична форма на адреналина, който предизвиква
физиологична възбуда. На останалите се дава безвредно плацебо. На всички се казва, че
това е препарат с витамини, наречен “супроксин”. Някои от лицата, инжектирани с
епинефрин, се придуприждават за страничните му ефекти - главно сърцебиене и
треперене на ръцете. Това действително са някои от въздействията на епинефрина.
Съответно, когато почувстват описаните симптоми, те дават правилно
обяснение:”Сърцето ми бие силно и ръцете ми треперят поради инжекцията, която ми
направиха”. Другите изследвани лица обаче не са предупредени за тези симптоми и
когато те започват да действат те си ги обясняват така, както си ги обясняват околните.
За да докаже това, Шахтър включва в групата подставено лице, за което изследваните
лица знаят, че също е било инжектирано със “супроксин”. В случаите когато
подставеното лице се държи еуфорично изследваните лица си обясняват симптомите по
еуфоричен начин, а в случаите когато подставеното лице се държи гневно изследваните
лица си обясняват симптомите вече по гневен начин.
Необходимо е да се отбележи, че ако на изследваните лица е било дадено плацебо или
те са били придупредени за ефекта на действително инжектираното им лекарство, те
почти не се повлияват от странностите на подставеното лице. Нека се обобщят
изводите: когато физическата реалност е ясна и обяснима, емоциите на изследваните
лица не се влияят особено от поведението на околните; но когато изпитват силна
физиологична възбуда, без да са в състояние да си обяснят причините, те тълкуват
собствените си чувства или като гняв, или като еуфория в зависимост от поведението
на другите, с които предполагат, че са еднакво инжектирани.
Елементарно погледнато в представените експерименти излиза на показ само
негативната страна на конформизма: човек няма свое собствено мнение, податлив е на
чуждия натиск, групата контролира изцяло неговото поведение. И все пак това е само
на пръв поглед. Погледнато по-обстойно се забелязва, че става дума за два вида
конформизъм или по-точно за две възможни причини, поради които човек проявява
конформизъм. Първата е, че поведението на околните го е убедило в неправилността на
собствената му първоначална преценка. Другата, че той може да се стреми да избегне
наказание ( отхвърляне или присмех ) или да спечели награда ( любов или приемане )
от страна на групата.
С обясняване на първата причина за проява на конформизма се е заел М.Шериф, който
поставя експеримент, изследващ социалната координация на възприятието.
Експериментът се състои в следното: на самостоятелно работещи лица, или работещи в
групи по двама или трима, в тъмна стая и на разстояние от 5 метра им се експонира
неподвижна точка като се създават условия за индивидуално е групово регистриране на
т. нар. “автокинетичен ефект”, състоящ се в илюзията за движение на иначе
неподвижната точка. В резултат на това, в съвършено тъмно помещение без отправна
точка, статичната светлина изглежда като местеща се хаотично във всички
посоки.Експериментаторът кара лицата устно да посочат пътя на точката. Половината
от учястниците в експеримента в началото работят сами, а после по групи; другата
половина първоначално работи по групи, а ло-късно самостоятелно. По такъв начин
Шериф изследва до каква степен групата може да подчини индивидуалното мнение или
до каква степен индивидуалното мнение се влияее от груповия натиск. Тези, които
първоначално работят самостоятелно, сравнително бързо си изработват стандарт около
оценката за това как точно се движи точката. Този стандарт е наречен личностна норма.
Заключенията на всяко лице поотделно се движат приблизително около личностната
норма. Тази личностна норма се оказва стабилна, макар и различна за всяко лице. След
като работят в групи те съумяват да създадат групова норма. В случаите, в които първо
работят в група, а по-късно самостоятелно, те създават групова норма, която
обикновено е договорена “средна”. При самостоятелна работа след това те продължават
да се придържат към нея, а не към личносстната норма.
С помощта на този класически експеримент и редица видоизменени опити се разкрива,
че при неясна, неструктурирана информация или стимул човек строи познанието си
като си създава стабилна отправна точка, която при възможност се кооперира с
познанието на други хора за нея. Т.е., когато физическата реалност става несигурна,
хората все по-често се опират на “социалната реалност” и вече проявяват конформизъм,
не защото се страхуват от наказание, а защото единствено поведението на групата им
дава ценна информация какво се очаква от тях. В социалната психология този вид
конформизъм се нарича информативно социално влияние. Именно чрез него можем да
обясним резултатите от експеримента на Шахтър : хората не знаят как да приемат
физиологичните си симптоми и се информират за тях от групата. А когато човек се
съобразява с мнението на другите с цел да удовлетвори нуждата да се харесва или да
избегне наказание говорим за нормативно социално влияние. Този вид конформизъм
обяснява неверните твърдения на изследваните лица от експеримента на Аш.
Арънсън прави по-задълбочена и по-сложа класификация, която може да се прилага не
само към конформизма, но и към целия спектър от социални влияния.Той разграничава
три форми на конформизма:
Съгласие. Това понятие най-добре отразява начина, по който човек се държи, когато е
мотивиран от желанието да спечели награда или избегне наказание, т.е. то се
припокрива с нормативното социално влияние.
Идентификация. Тази реакция на социалното влияние се предизвиква, когато
индивидът се стреми да прилича на този, който оказва влиянието.
Интернализация. Интернализирането на ценност или убеждение е най-устойчивата,
най-дълбоко вкоренената реакция на социалното влияние. Мотивацията за
интернализирането на дадено убеждение е желанието да си прав. Възприемането на
това убеждение само по себе си е награда. Ако източник на влиянието е човек, който
вдъхва доверие и има вярна, преценка ние приемаме убеждението и го включваме в
собствената си система от ценности. Един път превърнало се в част от нашата система,
то става независимо от източника и извънредно неподатливо на промяна.
Приемайки тези три категории може по-добре да се разбере конформността като
състояние на човека. Очевидно в опитите на Аш не става дума за проява на
интернализация или идентификация, а просто за съгласие. В противен случай
конформизмът би трябвало да действа и когато лицата са оставени сами.Възможно е да
се направи следното обобщение: в случаите, когато конформизмът се проявява като
нормативно социално влияние говорим за акт на съгласие, а когато се изяви във
формата на информативно социално влияние вече става въпрос за акт на
идентификация или интернализация. В заключение се вижда, че конформизмът е
неизбежно отношение в процеса на обществения живот. Чрез него се постига, макар и
не без личностна съпротива, равновесие в социалните структури, без които е
невъзможно нормалното функциониране на обществото като цяло. В този смисъл
конформизмът е неизбежен и не може да се приеме като подчертано негативна
характеристика на личността. Той не е нейна базисна черта, защото конформното
поведение е ситуативно явление - невинаги човек е принуждаван да се отказва от
своята позиция и да приема изискванията на груповите норми и ритуалните
социалнокултурни традиции на обществото. Разбира се, това не значи, че конформното
поведение винаги води до позитивни резултати. Натискът за подчинение на социалните
норми в много случаи слага невидима преграда пред новаторското поведение,
разбирано като предпоставка за появата на качествени промени в обществения живот.
Именно тук се появява конфронтацията между житейското и научното мислене или
казано по друг начин - между традицията и прогреса."
.11 [1998]
Автор: Георги Динчев
