"Сбогувала ли си се с мъж?! Тогава, когато най-много обичаш?! И да знаеш, че няма пътища назад?! Сбогувала ли си се?! Гледала ли си спомена?! От упор?! Разстрелвала ли си го?! Искала ли си земята да се разтвори и да те погълне в едно с тази невъзможна любов. В едно с мечтата за утрини и залези. В едно с трудните решения, които не си искала да вземаш...
Тръгвала ли си?! Тръгвала си със знанието, че дълго време няма да имаш утре и ще живееш в зоната на последната среща. И в рамката на последните думи?! Онези, заради които ти се е искало да си отхапеш езика... и неговия също...
Ако си казвала сбогом... Ако си тръгвала... Тогава знаеш, че искаш да взривиш този свят. Да видиш с очите си хаоса, който настъпва след накъсаната на парчета вяра. След убитата, дявол знае от кого, любов... и после тихо да погребеш очакванията. И на двама ви. В различни гробища. Колкото по-далече, толкова по-добре... А после да се опиташ да спасиш егото си... някак. Без него си като без дреха. Която не ти стои добре, но нямаш друга. Никъде не се продават дрехи за души. Нито се продават ръце, които прегръщат сърце. Това поне си проверила... нали?!
А дали си проверила как се строи светът наново?! Точно, когато след взривът настъпва личния ти апокалипсис. И(!)... не настъпва бавно. Настъпва като като вълна от бурен океан... Задържа се за миг и в огледалото й виждаш спомена. За онези ръце, които се протягат да те хванат, когато си с нови обувки, които те убиват. Буквално... и си на път да паднеш от висотата на гордостта си. Той знае и те придържа сякаш си от стъкло... а може би за него си била крехка като стъклена статуетка... знае ли човек... Спомени за дати. По дяволите и датите, и спомените им заключени в измамната взаимност на ръцете му. На ръцете ти. На интимността породена от среднощните разговори и чатове и музиката на споделената тишина, когато си потъвала в него, а той в теб. И още един спомен. Гледаш право в очите му... и се търсиш там. Намери ли се, момиче?! Или вълната отнесе, освен светът, и теб самата. Не се удавяй точно сега! Кой ще го построи отново?! Кой ще превърже раните ти?!... Няма кой.... Нито ти можеш да превържеш вече сърцето му...
Трудно сбогуване. Защото два микросвята се оглеждат в една и съща кристална сълза... Колко думи се побират в една единствена сълза?! В душата ти тези думи имат лице... имат и сърце... и то не е твоето, защото твоето е на друго място... Можеш ли да го върнеш насила?!... Опитвала си, нали?!...
Сбогувала ли си се с мъж?! Когато най-много обичаш?!...
Вдигни главата високо! Трудните въпроси понякога имат съвсем прости отговори... Но само понякога..."

Като феникс от пепелта

От известно време наблюдавам от колко различни светове сме. 

Приоритетното при теб е материалното, а при мен- духовното.

Боли ме от това, много ме боли...

Продаде си душата, но все още имаш възможност да я спасиш.Имаш всичко материално  и това ти стига. Много съм ти ядосана, много!

Не знам колко мога да издържа още по този начин, усещам, че скоро ще дойде време да помисля за радикална промяна в живота ми.

Докато минаваме през живота не бива да забравяме да вземаме уроците със себе си, за да не ни се налага да ги учим отново.

Не бива да позволяваме на егото да заглушава вътрешния ни глас, за да можем да усетим щастието.

И по-добре празен джоб, отколкото празна душа. Помнете го!

И когато изпаднете в безизходица, не търсете помощ отвън, отговори отвън...погледнете много надълбоко в душите си, позволете вашия вътрешен глас да говори, силно...там се крие всичко, което ви е нужно, за да се изправите и продължите напред, по-силни и осъзнати...

Когато сте най-разбити, позволете си да изстрадате всичко бурно и опустошително, приемете ситуацията , приемете себе си така -  паднали и разрушени до основи, за да можете след това да да се възродите като феникс от пепелта и да продължите напред...силни и свободни.

Бъдете огън и горете ....силно!

17.04.2019г   / Дайен /