Тийзър:
"Наблюдавах го и си мислех колко лесно бе всъщност да се влюбя в него, макар да знаех, че щеше да боли. Бях наясно, че нощем въздухът нямаше да ми достига, когато отсъствието му ме завиваше със самота. Че вълците на тъгата щяха да гризат свирепо ума ми дори през вечерите на непълна луна и че накрая щях да се преструвам, че нямаше значение, че бях сама.
- Какво си пожела?
Престорих се, че се опиянявам от виното, стоящо недокоснато пред мен, а не от чувствения му глас, докато си представях, че съм думите, които бързо се изплъзваха от устните му. Вдишах сладкия му аромат, за да замъгля съзнанието си и за да заглуша писъка на разума, нашепващ ми кое е правилно и грешно. Разсъблякох душата си до неузнаваемост, макар дрехите ми да продължаваха да стоят върху мен и за първи път от много време насам върху езика си вкусих облекчението от изчезналия страх.
- Скъпа?
Искаше ми се да кажа, че си бях пожелала едно нормално нас. Че копнеех за любов, която не ме караше собственоръчно да изгарям основите, които строях с разранени и треперещи ръце. Че не жадувах за устните му, оставящи грубо синкави следи по кожата ми. Че не харесвах контрола, който упражняваше върху мен и че може би бях преодоляла този нелеп стокхолмски синдром.
Присмях се на себе си, защото нищо от това не бе така.
Принцът на мрака отново ме повика.
В този миг можех да си пожелая всичко, ала не:
- Аз... – Поколебах се. – Аз си пожелах сега."
"Три процента щастие", Шестнадесета глава
П.П. А вие прочетохте ли 16 глава? Хареса ли ви? :)
