Да спреш болката

"Живял някога един мъдър старец, за когото се говорело, че притежавал цялото познание на света. Веднъж при него дошла една жена и го помолила: - Старче, искам да знам всичко, научи ме на цялото познание. - Добре. – отговорил й старецът. – Ела с мен. И я отвел в една дълбока, тъмна пещера, където имало безброй дебели прашни книги. - Когато прочетеш всички тези книги, ще имаш пълното познание – казал й той. Жената се съгласила. Ден и нощ стояла в пещерата и неуморно четяла, ли четяла. От време на време старецът минавал покрай пещерата, подпирайки се на една тежка чепата сопа и питал жената: - Е, научи ли вече всичко? - Още не. – отговаряла тя. Тогава старецът вдигал сопата и я удрял по главата... И това се повтаряло – седмици, месеци, години... Един ден старецът отново минал покрай пещерата и задал обичайния си въпрос: - Научи ли вече всичко? - Не още – отговорила жената. Но когато старецът посегнал да я удари със сопата тя хванала ръката му – и застинала от страх в очакване на най-лошото – наказанието сигурно щяло да бъде много сурово. Но старецът се усмихнал широко: - Браво! Сега вече знаеш всичко, от което имаш нужда! - Как така? – учудила се жената. - Ти разбра, че никога няма да притежаваш пълното познание за всичко. Освен това научи как можеш да спреш болката... Не правим ли това и ние през целия си живот? Всяка сутрин ставаме и хукваме да гоним „много важната” си ефимерна цел, напрягаме се, товарим се, влагаме усилия, воля и енергия, пропиляваме времето си, измъчваме се, нервираме се, губим свободата си и съсипваме живота си, очаквайки заветния момент, в който някой или нещо ще ни направи щастливи... Трябва ли да чакаме болката да стане нетърпима, за да осъзнаем, че НИЕ сме единствените, които могат да я спрат?! Че щастието не е някъде там, в далечното и неизвестно бъдеще, а е тук и сега и зависи само от нас! Кое всъщност ни спира да бъдем щастливи? Спирачката е вътре в нас. И се нарича СТРАХ. Обсебващ, вцепеняващ, сковаващ мислите ни, объркващ чувствата ни, блокиращ действията ни. Целият ни живот е изпълнен със страх. Страхуваме се от болката. От болестите. От мизерията. От глупостта. От съдбата. От насилието. От жестокостта. От гнева. От отмъстителността. От лудостта. Страхуваме се за близките си. Страхуваме се за себе си... Акумулираният страх избликва навън под формата на фобии, панически разстройства, агресия и автоагресия. Защо се страхуваме? Страхът е естествена реакция на организма, възникваща в отговор на реална, животозастрашаваща опасност. Ако се разхождате в гората и срещнете мечка, съвсем естествено ще се уплашите. Обществото, в което живеем и което създаваме обаче, генерира изкуствени страхове. От изкуствени опасности. Така ставаме лесно управляеми и манипулируеми. Страхуваме се от авторитетите, от това какво ще кажат хората, от промяната...от живота... Възпитанието, което ни дават родителите, обществото, училището, различните философии, религията и моралът, създава измислени норми, появяват се мними примери за подражание. Именно тогава човек се превръща в свой собствен за¬твор. И най-вече в загадка за себе си. Отговорът, който сме могли да дадем на живота, остава неизречен или се деформира под натиска на всевъзможни безпокойства, притеснения, неврози, на опасението, „че не сме като другите", на сковаващия респект към чуждото мнение, към това, което „е прието". И не осъзнаваме, че страхът всъщност е граница, която сами си слагаме. И можем сами да премахнем. Как да овладеем страховете си? Ето една простичка стратегия: 1. Първото, което можем да направим, е да открито и чистосърдечно да признаем страховете си пред нас самите. Всички страхове. И най-вече тези, от които се срамуваме и не искаме в никакъв случай другите да разберат за тях. 2. Втората стъпка е да си направим самоанализ. Да си зададем въпроси и да се опитаме да открием отговорите. Защо се страхувам? Предпазва ли ме от нещо този страх? Коя е причината за него? Може би някога в миналото сте търпели подигравки и унижения? Осъзнайте, че миналото вече е непроменимо. Можем да променим само отношението си към него. За да спрем болката. И да почнем да живеем щастливо сега. 3. Предизвикайте себе си! Действайте! Припомнете си ситуация, в която сте успели да надмогнете страха си. Как се чувствахте тогава? Ако не сте попадали в такава ситуация - представете си я! Как ще се чувствате? Горди със себе си? Силни? Спокойни? Самоуверени? Погледнете на страха си с чувство за хумор. Според Виктор Франкъл, един от водещите психоаналитици в следвоенна Австрия, смехът е най-доброто средство за справяне със страха. Опитайте се да се видите отстрани. Задълбайте в своя страх, преувеличете до крайност, до гротеска, кажете си „Ето сега пък ще се страхувам до край, да видим какво ще стане!". Ако например се страхувате дали ще вземете някой изпит в университета, може да си кажете „Ами да, няма да си взема изпита, няма да запиша годината, ще ме изключат от университета, няма да си намеря работа, гаджето ще ме зареже, ще трябва да живея на улицата и да се храня с джанки от дърветата в парка..." В един момент ще ви стане смешно и ще осъзнаете колко нелеп е вашия страх. Всеки път, когато отново усетите страх, се опитайте да си припомните чувството, което сте изпитали, когато сте го преодолели. Възстановете го! Изживейте го! И вярвайте, знайте, че отново сте преборили страха си!" Източник : http://psychology.dir.bg/_wm/diary/diary.php?did=180845&df=46&dflid=3

Трудно се обичат разбити жени

"Трудно се обичат разбити жени, да знаеш.
Те са силни.
Живота ги е научил добре.
Знаят цената си и какво искат от мъжа до тях.
Не се задоволяват с посредствени връзки и чувства.
Или им показваш чувствата си, или не ги закачаш.
Знаят, че ще се справят и без теб.
Не защото искат, а защото могат.
Посмей да ги унижиш и ще получиш смъртната си присъда.
Няма да ти се развикат, нито ще чупят.
Ще си замълчат и тихо ще си тръгнат.
Без да очакваш и завинаги.
Ще ти оставят само прекрасни спомени.
Които ще болят в теб и ще съжаляваш до края на дните си.
Трудно се намират такива жени.
Защото те са честни играчи и знаят много добре какво могат да ти дадат.
Защото мъдростта им е събирана с години и с хиляди сълзи.
Защото знанията им идват от стотици изчетени книги. А не от списанията.
Защото очите им са вселени, изпълнени с жажда за живот и много любов.
Защото, когато простят и непростимото, приключват с опростения.
Продължават с живота си. Градят го.
Ако намериш такава жена, не я пускай да си отиде.
Защото тя ще те превърне във всичко онова, което някога си си мечтал да бъдеш.
Защото сам ще се промениш, поради обичта си към нея.
А ти няма как да не я заобичаш."

Яница Илиева

Психична структура, психиатрия и психотерапия

Д-р Евгений Генчев – психиатър, психотерапевт, член на Група Фройдистко Поле България

Изложение, представено на 11-та Конференция на Сдружение „Колегиум частна психиатрия”, 2011.

Основният въпрос на психиатрията, както и всяка медицинска специалност е въпросът за етиологията на заболяванията. Досега всички търсения на отговори в областта на човешката биология не дават задоволителни резултати от гледна точка на клиничните и терапевтични последствия. Със създаването на психоаналитичната теория на д-р Зигмунд Фройд започва едно различно търсене на отговори отвъд биологичното. Като човек на своето време Фройд също започва търсенето си стъпвайки върху биологичната инстинктивност при животните, но то го отвежда твърде далеч от там и го доближава по-скоро до философските търсения и измеренията на психичното в езика. Стъпвайки върху тези основи френският психиатър и психоаналитик д-р Жак Лакан задълбочава изследването на измерението на езика като същност на психичното. Основавайки се на новите лингвистични прозрения на Якобсон и на Сосюр, както и на структурната антропология на Клод Леви-Строс а от друга страна на хегеловата диалектика и трудовете на много съвременни философи между които Хайдегер, Витгенщайн и др., разглеждайки ги критично от гледна точка на психоанализата Лакан създава своята теория за психичната структура. Какво представлява психичната структура? Преди да се даде отговор на този въпрос трябва да кажем, че Лакан възприема човешкото същество като говорещо същество. Това, което структурира човешкото същество е езика. Езикът, в който е потопено с раждането си, езикът в който е вписано, това е общия език идващ от културата, езикът като верига от асоциирани означаващи, но и езикът като многозначност на означаващите и езикът съставен от букви, знаци, които могат да се свързват по безкраен и объркващ, метонимичен начин извън предназначението за комуникация. Метафората и метонимията са двата начина, по които означаващите се асоциират в езика и именно способността за метафоризиране отграничават двата основни типа психична структура, които имат съществено отношение към психичното функциониране. За да може да използва метафора, човекът трябва да е белязан от бащината метафора или Името на бащата както го нарича Лакан или с други думи да се е състоял Едиповия комплекс описан от Фройд. В този случай имаме това, което Лакан нарича невротична психична структура, или това за което мислим като нормална психика. В противен случай мисленето остава метонимично, използването на метафори е фалшиво, операционализирано и имаме така наречената от Лакан психотична психична структура. Това, според мен епохално теоретично откритие, има изключително важно приложение в практиката. Може да се каже, че от него произлизат указания за ориентиране в психиатричната клиника и във терапевтичните възможности. Психичните болести, разстройства, отклонения или както и да ги наричаме добиват своя смисъл когато се ориентираме в психичната структура. Докато за невротичната структура не следват особени изненади, това е и областта, в която Фройд е направил толкова много, а и психоанализата е конструирана в известен смисъл като етиологично ориентирано лечение на неврозите, то за психотичната структура се открива един нов начин на мислене. В своята статия „За един въпрос предхождащ всяко възможно лечение на психозата“ , която представлява обобщение на неговия едногодишен семинар върху „Психозите“ Лакан изяснява своите основни позиции по въпроса за това какво представлява психозата или лудостта. Въпросът за психичните структури е основно формулиран в по-късния му семинар „Образуванията на несъзнаваното“ в двете лекции наречени „Бащината метафора“. Тук Лакан теоретично извежда и една трета психична структура наречена от него перверзна, при която субекта е изначално белязан от бащината метафора но не до край, тоест не е преминал успешно през, теоретично обособените от него, три (логични) времена на Едипа. Клиничната картина при субектите с такава структура отговаря на крайните състояния на психопатия в психиатричната клиника, които както казва Лакан не се срещат в психоаналитичните кабинети, тъй като крайно нарцистичната им позиция на „фалус“ не им позволява да определят страданието като собствен проблем или несъвършенство. Тази така отделно обособена психична структураспоред мен е спорна. Клиниката ни показва екстремни перверзни черти при субекти с психотична структура, както и силна перверзност при хора с невротична структура.

Ако останем върху разграничението дадено от действието на бащината метафора то цялата психиатрична клиника ще се окаже същностно разделена на две. Моят дългогодишен опит като психиатър и психотерапевт ми дава основание да твърдя, че такова разделение е реалистично, освен това и дава съвсем практично разграничение в терапевтичния подход.

При пациентите с невротична структура се върви в посока на разколебаване и деструктуриране на изградените смисли, които включват и невротичните симптоми и в основата си имат един централен фантазъм, който организира несъзнавано мисленето и действията на пациента. Това разбира се е един труден, продължителен и несигурен процес, който обаче има възможност да отиде достатъчно далеч, така че резултата да може да бъде определен като „излекуване“.

Пациентите с психотична структура са крайно разнообразни. Тук се включват както пациенти със шизофрения, параноя, майнийни или депресивни състояния, личностови разстройства, включително така наречената от Ото Кернберг гранична личностова организация.От друга страна в детството аутизмът е пример за психотична структура в най-първичен вид а групата на олигофрениите изглежда представлява особен вид психотична организация. Знам, че това звучи доста скандално но натрупаният клиничен опит, от психоаналитици, при работата с деца в институции дава достатъчно клиничен материал в тази посока. Много често колеги както психотерапевти, така и психиатри не разпознават психотичната структура особено при тревожни, натрапливи, хипохондрични или панически състояния, мислят за невроза и водят терапията от неподходяща позиция или предписват неправилна медикаментозна терапия.

Кое е общото при психотичната структура. Това е начинът по който протича мисловния процес. Мисленето е метонимично, липсва истинска символизация (думата е нещото), което понякога е трудно да установим, понеже някои от хората с психотична структура са високо интелигентни и си служат с метафорите много добре. Понякога единствено психиатричния ни нюх това praecoxgefühl(на Рюмке) ни помага да разпознаем психотичността в пациента ни. Между впрочем всеизвестен факт е че голяма част от гениите са били психотици. Лакан има цял семинар върху писателя Джеймс Джойс, чийто живот и творчество използва за анализиране на лудостта както се изразява той.

Какъв е проблемът, който липсата на бащината метафора създава за психотичния субект. Едиповият комплекс е човешкият закон за забрана на кръвосмешението според Фройд. Това е законът, който създава социалната структура на родството. Последствията да си белязан от този закон са, че вярваш че законът те пази, ако ти не прекрачваш, то следва, че си предпазен. Лакан нарича това вярване единствената налудност на невротика. При психотика обратно всичко е възможно оттам мегаломанията, но и параноидността. Възможностите са безгранични но и опасностите. Всъщност психотика е прав, невротика се заблуждава, че е в безопасност. Вероятно това означава израза „блаженни са верующите“. Това състояние на постоянна тревога и напрегнатост, което произлиза от потенциалната застрашеност е същността на психозата. Психотичната продукция е опит да се организира тази заплаха да бъде локализирана и представена по някакъв начин. Винаги е по-добре една известна заплаха от неизвестната. Откриването на тази есенциална тревожност е ключът към разпознаването на психотичността.
Ние знаем, че психозите започват с пристъп или криза а понякога и така протичат. Само част от случаите са с така нареченото постоянно протичане или с други думи затъване в лудостта. Целта на терапията е да се избегнат кризите или да се смекчи тяхната сила и да се стабилизира състоянието на пациента. Какво предизвиква кризите и какво отключва психозата. Знаем, психозите обикновено се отключват в юношеството и ранните младежки години, защо. Защото тогава възниква остро въпросът за сексуалността и сексуалните отношения, които за хората с психотична структура са застрашаващи. Много по-рядко хора с психотична структура развиват способността да възприемат сексуалният акт спокойно и с удоволствие. Обикновено това е и остава силно проблемна област. Тези които преминат успешно през това изпитание след това могат да изгубят равновесието, което са си създали, по различни поводи. Знаем известния случай на д-р Фройд Президента Шребер. Това е млад мъж съдия, който се дебалансира от повишението си в председател на районния съд. За съжаление той не успява да възстанови равновесието си и да възвърне социалната си интеграция, която до този момент е била безупречна.
Какво представлява психиатричното лечение на психозите, това е един опит за успокояване на тревогата. Психофармакологията има едно епохално откритие и това са невролептиците, или още наречени Големите транквилизатори. В известен смисъл това е едно патогенетично по същността си лечение защото то опитва да реши основния проблем на психозата. Всъщност за съжаление при психозата не може да има етиологично лечение защото бащината метафора не може да бъде интродуцирана изкуствено. Тоест или се е състояла когато е било време за това или е несъстоятелна. Това важи и за психотерапията. Тя не може да бъде в известен смисъл етиологична както при неврозите а само подкрепяща, но тази среща може да се окаже съществена за живота на субекта с психотична структура.

Каква е психотерапевтичната позиция спрямо пациентите с психотична структура. Както се изразява д-р Лакан психоаналитика е в позицията на секретар на психотика. Това означава, че психотика си служи с психотерапевта за да организира своите опорни точки, които му създават известна сигурност в изцяло несигурния негов свят. Подобна позиция на партниране заемат и някои психиатри, без да са имали специално психотерапевтично обучение опирайки се на собствения си опит. Това изглежда скромно, малко и недостатъчно, но понякога това прави разликата между един социално адаптиран субект и един психотик затънал в психозата. Не искам да кажа, че психиатъра или психотерапевта са толкова всемогъщи за да направят самостоятелно тази разлика, знаем че това зависи в много голяма степен от пациента. Дали ще ни бъде позволено да помагаме зависи изцяло от психотичния субект, но дали ще стоим адекватно в терапевтична позиция когато сме призвани е наше професионално предизвикателство. Има случаи когато психотичния субект търси помощ от психотерапевта и не желае медикаментозно лечение и успява да се стабилизира без него. В други се обръща към психиатър и иска само медикаментозно лечение и това е достатъчно за да преодолее кризата. В трети се ползва от двете. При всички случаи специалистите, които психотичния пациент ползва е добре да си дават добре сметка за това, коя е тяхната терапевтична позиция, а именно позицията на начинаещ секретар, който не разбира какъв е проблема на пациента му, но е готов да го остави да го учи. Ако това е предизвикателство към медицинското всемогъщество, то е в пълно съгласие с позицията на психоаналитика и на повечето психотерапии.

За повече литература по въпросите на психоанализата, ориентирана от учението на Жак Лакан, включително публикации на български език, посетете сайта на Група Фройдистко Поле България: http://champfreudienbg.org

СТИЛОВЕ НА ПОВЕДЕНИЕ В КОНФЛИКТНИ СИТУАЦИИ

"Какво е поведението ни в такива ситуации,
когато ни се струва, че ако единият спечели,
то другият ще загуби?
В психологията са описани и изследвани
следните стилове на поведение при
възникване на конфликт :
- решаване на проблема чрез
сътрудничество ,
- заглаждане /приспособяване/ ,
- налагане на сила /съперничество/ ,
- оттегляне /избягване/ ,
- постигане на компромис ,
Тези 5 стила се определят в зависимост от
това, какво е най - важното за нас:
- загриженост за себе си, или
- загрижеността ни за другите и за това да
запазим отношенията си с другите.
Тези 5 стила, които по аналогия са
обозначени като "Сова", "Акула", "Лисица",
"Мече" и "Костенурка".
~~~ "Совата" ~~~
"Совата" , за която са характерни
интегрирането и конформирането, високо
цени като своите цели, така и
взаимоотношенията с другите. Тя разглежда
конфликтите като проблеми, които трябва да
се решат и търси решението, което ще
удовлетвори и двете страни в конфликта.
Счита, че конфликтите подобряват
взаимоотношенията, защото изчистват
напрежението, стреми се към
сътрудничество, размяна на информация и
изследване на различията. За този стил на
справяне с конфликтни ситуации са типични
две характеристики - конфронтация и
решаване на проблеми.
~~~ "Мечето" ~~~
"Мечето", стремящо се към заглаждане,
услужлевост, разглежда връзката си с
другите като нещо първостепенно, а своите
лични цели като по - маловажни. То иска да
бъде приемано и харесвано от околните.
Счита, че конфликтите трябва да се избягват
в името на хармонията, защото могат да се
дискутират, без да навредят на връзката
между хората. То се страхува, че ако
конфликтът продължи, някой ще бъде
наранен и взаимоотношението ще се
разпадне и затова се отказва от своите цели,
за да запази отношенията си. "Мечето"
омаловажава различията и подчертава
общите неща, за да удовлетвори исканията
на другите страни. В неговия стил има
елемент и на саможертва - саможертвена
щедрост, благонворителност или подчинение
на заповедите на другия.
~~~ "Акулата" ~~~
"Акулата" чрез доминиране и налагане
на сила се опитва да надделее над
опонентите си, като ги кара да приемат
нейното решение на конфликта. Собствените
й цели са много важни за нея, а връзката й с
другите е маловажна. Ето защо целта й е да
наложи своето решение на всяка цена и не
се интересува от потребностите на другите.
Според нея конфликтите се решават винаги
така, че единият печели, а другият губи, а тя
иска да е печелившата, защото разглежда
загубата като поражение, слабост и
неадекватност. Опитва се да печели като
надделява, подтиска и смазва околните.
~~~ "Костенурка" ~~~
"Костенурката" се характеризира с
оттегляне, избягване - тя се затваря в
черупката си, за да избегне конфликтите. Тя
се отказва от собствените си цели и от
взаимоотношенията с другите. Много
внимава да се държи настрана от
потенциално конфликтни въпроси и хора,
защото според нея е безсмиклено и
безнадиждно да се правят опити за
раззешаване на конфликтите.
~~~ "Лисица" ~~~
"Лисицата", търсеща компромис е умерено
загрижена за личните си цели и
взаимоотношенията си с околните- Нейната
цел е компромисът и затова се отказва от
част от своите интереси и се опитва да убеди
другата страна да направи същото."

СТЪПКИ В ПЯСЪКА

"Една нощ един човек сънувал, че се разхожда по морския бряг заедно с Бог. По небето проблясвали сцени от неговия живот. При всяка сцена той забелязвал двойни следи от стъпки по пясъка едната била негова, а другата на Господ.

Когато проблясва последната сцена от живота му, той погледнал назад към следите от стъпки в пясъка и видял, че много пъти по жизнения му път имало само една следа от стъпки и това ставало през най-тъжните и унизителни периоди в живота му. Това го разтревожило и запитал Господ: "Господи, Ти някога ми каза, че след като Те следвам, Ти ще вървиш винаги до мен. Но аз забелязах, че по време на най-трудните моменти от живота ми по пясъка имаше само една следа от стъпки. Не разбирам защо тогава когато най-много се нуждаех от Теб, Ти си ме изоставил. "Господ му отговорил: "Мило мое дете, аз те обичам и никога не бих те изоставил. По време на твоите изпитания и страдания, когато си видял само едни стъпки, то е било когато Аз съм те носил на ръце!"

Written on 21 March 2011. Posted in Кратки

Източник: http://www.zentemple.org/shortstories/222-2011-03-21-08-31-01.html

Конформизмът - негативно или позитивно социално явление Георги Динчев

"Социалната психология се е заела с трудна задача - да разреши “делничните” проблеми
на човека.Нейният престиж в научната общност и сред гражданската общественост се
дължи на възможностите и да изследва и диагностицира процесите на човешкото
поведение в контекста на всекидневието.Повечето от проблемите, с които се сблъсква
отделният човек и които занимават мнозинството, се отнасят до “делничните”грижи,
опасения и стремежи на хората.Светът, който ни заобикаля, става болезнено
забележим, когато по неизбежност трябва да се преживеят кризите на всекидневното
битие и да се търсят поведенчески модели за справяне с нежеланите социални събития.
Важен проблем, при изследването, на който социалната психология утвърждава себе си
като наука, влияеща благотворно на обществото, е конформизмът.Житейската
интерпретация на този феномен е отъждествяване с
приспособленчеството.Конформният човек е този, който има бледа личностна позиция
и незначителна социална автономност.Тази стереотипна оценка на конформизма
трайно се е настанила в масовото съзнание и се мултиплицира чрез механизмите на
социализацията.Дори и един бегъл поглед върху социалните ситуации на
всекидневието показва, че човек почти непрекъснато е изложен на социален натиск от
обкръжаващата го среда.Неизбежните противоречия, които личността приживява в
сферите на семейните и трудовите отношения, и неформалните групи са факт, който
показва, че изборът “конформизъм” или “антиконформизъм” е често срещано явление в
процеса на човешкото общуване.Като се прибавят и влиянията на средсвата за масова
информация, които в една или друга степен принуждават човека да се съобразява с
предлаганите тълкувания на значимите обществено-политически проблеми - не остава
съмнение, че самостоятелната позиция и запазването на личностната автономност са
подложени на голямо изпитание.
Обстойното разглеждане на проблема за конформизма задължително минава през
отговора на следните въпроси:
• Негативна или позитивна характеристика на личността е конформизмът?
• Неизбежен ли е конформизмът в обществения живот на човека?
• Отъждествява ли се антиконформизмът в личностната автономност?
• Може ли конформизмът да се приеме като базисна характерестика на личността?
Главен способ за разрешаване на социално-психологическите проблеми е постановката
на социални експерименти, при които експериментаторът може да контролира успешно
изследваната ситуация.В серия от класически експерименти Соломон Аш разглежда
проявата на конформизъм у хората.От изследваните лица се иска да сравнят линията X
с останалите три линии:
На пръв поглед задачата е много проста и не бива да се учудваме, че от 37 участници 35
никога не правят грешка при самостоятелна работа. Когато работят в група обаче и
разсъждават на глас, резултатите са малко по-различни. Ако се работи в група от 7
лица, в която всички, освен едно лице, са подставени, груповият натиск върху
индивидуалното решение го видоизменя. И ако сами твърдят, че X = B, то след
оказания натиск вече смятат, че X = A. Лицата, които осъзнават, че групата дава грешен
отговор, но се подчиняват на грешното групово мнение достигат до 40 % , т.е. повече
от една трета от участниците в експеримента извършват неверно показание срещу 0.7
%, правещи грешка, когато работят самостоятелно. Интересното в експеримента на Аш
е, че няма нито явни награди за проявата на конформизъм, нито пък явни наказания за
отклонението. Ясно е, че лицата са дали очаквания от тях отговор за да запазят
благоволението на околните, като отговорят на техните очаквания.
Вземайки пред вид ситуацията, която описва Аш, може да се даде по-точно
определение на конформизма. Елиът Арънсън го дефинира като “промяна в
поведението или мнението на личността в резултат от действителен или въображаем
натиск от страна на друга личност или група”. Конформизмът в поведението на човека
се проявява и в експеримента на Латане и Роудин, наречен “Дамата, която изпада в
беда”. Процедурата е следната: експериментаторът - млада жена, помолва студенти да
попълнят въпросник. След това се оттегля в съседната стая, отделена от стаята, в която
са студентите, само със завеса; преди това им е казала, че ще се върне, след като те са
попълнили въпросниците. Няколко минути по-късно студентите чуват как младата
жена се качва на стол, след това чуват силен вик и трясък, като че ли столът се е счупил
и тя е паднала на пода. После се чуват стенания, плач и страдалчески глас, който казва:
“О, крака ми…не мога да го помръдна…не мога да махна това нещо от себе си.” В
действителност трясъкът, стенанията и гласа са записани върху магнетофонна лента.
Виковете продължават около една минута и постепенно затихват.
Това, което е интересувало експериментаторите е дали изследваните лица ще се
притекат на помощ на младата жена.Значимата променлива в експеримента е дали
изследваните лица са сами в стаята, или не. От тези, които са били сами, 70% се
спускат да помогнат ; от тези, които са били по двама, само 20% се притичват на
помощ. Следователно ясно е, че присъствието на друг наблюдател потиска действието.
В разговора след експеримента всеки от участниците, които са били по двама и не са се
притекли на помощ, е решил, че сигурно няма нищо сериозно, съдейки по
бездействието на другия.
Хората проявяват конформизъм дори при оценката на такива интимни индивидуални
особености като емоциите. Закономерността на това явление се илюстрира от
експеримент, осъществен от Стенли Шахтър: на част от изследваните лица се
инжектира епинефрин - синтетична форма на адреналина, който предизвиква
физиологична възбуда. На останалите се дава безвредно плацебо. На всички се казва, че
това е препарат с витамини, наречен “супроксин”. Някои от лицата, инжектирани с
епинефрин, се придуприждават за страничните му ефекти - главно сърцебиене и
треперене на ръцете. Това действително са някои от въздействията на епинефрина.
Съответно, когато почувстват описаните симптоми, те дават правилно
обяснение:”Сърцето ми бие силно и ръцете ми треперят поради инжекцията, която ми
направиха”. Другите изследвани лица обаче не са предупредени за тези симптоми и
когато те започват да действат те си ги обясняват така, както си ги обясняват околните.
За да докаже това, Шахтър включва в групата подставено лице, за което изследваните
лица знаят, че също е било инжектирано със “супроксин”. В случаите когато
подставеното лице се държи еуфорично изследваните лица си обясняват симптомите по
еуфоричен начин, а в случаите когато подставеното лице се държи гневно изследваните
лица си обясняват симптомите вече по гневен начин.
Необходимо е да се отбележи, че ако на изследваните лица е било дадено плацебо или
те са били придупредени за ефекта на действително инжектираното им лекарство, те
почти не се повлияват от странностите на подставеното лице. Нека се обобщят
изводите: когато физическата реалност е ясна и обяснима, емоциите на изследваните
лица не се влияят особено от поведението на околните; но когато изпитват силна
физиологична възбуда, без да са в състояние да си обяснят причините, те тълкуват
собствените си чувства или като гняв, или като еуфория в зависимост от поведението
на другите, с които предполагат, че са еднакво инжектирани.
Елементарно погледнато в представените експерименти излиза на показ само
негативната страна на конформизма: човек няма свое собствено мнение, податлив е на
чуждия натиск, групата контролира изцяло неговото поведение. И все пак това е само
на пръв поглед. Погледнато по-обстойно се забелязва, че става дума за два вида
конформизъм или по-точно за две възможни причини, поради които човек проявява
конформизъм. Първата е, че поведението на околните го е убедило в неправилността на
собствената му първоначална преценка. Другата, че той може да се стреми да избегне
наказание ( отхвърляне или присмех ) или да спечели награда ( любов или приемане )
от страна на групата.
С обясняване на първата причина за проява на конформизма се е заел М.Шериф, който
поставя експеримент, изследващ социалната координация на възприятието.
Експериментът се състои в следното: на самостоятелно работещи лица, или работещи в
групи по двама или трима, в тъмна стая и на разстояние от 5 метра им се експонира
неподвижна точка като се създават условия за индивидуално е групово регистриране на
т. нар. “автокинетичен ефект”, състоящ се в илюзията за движение на иначе
неподвижната точка. В резултат на това, в съвършено тъмно помещение без отправна
точка, статичната светлина изглежда като местеща се хаотично във всички
посоки.Експериментаторът кара лицата устно да посочат пътя на точката. Половината
от учястниците в експеримента в началото работят сами, а после по групи; другата
половина първоначално работи по групи, а ло-късно самостоятелно. По такъв начин
Шериф изследва до каква степен групата може да подчини индивидуалното мнение или
до каква степен индивидуалното мнение се влияее от груповия натиск. Тези, които
първоначално работят самостоятелно, сравнително бързо си изработват стандарт около
оценката за това как точно се движи точката. Този стандарт е наречен личностна норма.
Заключенията на всяко лице поотделно се движат приблизително около личностната
норма. Тази личностна норма се оказва стабилна, макар и различна за всяко лице. След
като работят в групи те съумяват да създадат групова норма. В случаите, в които първо
работят в група, а по-късно самостоятелно, те създават групова норма, която
обикновено е договорена “средна”. При самостоятелна работа след това те продължават
да се придържат към нея, а не към личносстната норма.
С помощта на този класически експеримент и редица видоизменени опити се разкрива,
че при неясна, неструктурирана информация или стимул човек строи познанието си
като си създава стабилна отправна точка, която при възможност се кооперира с
познанието на други хора за нея. Т.е., когато физическата реалност става несигурна,
хората все по-често се опират на “социалната реалност” и вече проявяват конформизъм,
не защото се страхуват от наказание, а защото единствено поведението на групата им
дава ценна информация какво се очаква от тях. В социалната психология този вид
конформизъм се нарича информативно социално влияние. Именно чрез него можем да
обясним резултатите от експеримента на Шахтър : хората не знаят как да приемат
физиологичните си симптоми и се информират за тях от групата. А когато човек се
съобразява с мнението на другите с цел да удовлетвори нуждата да се харесва или да
избегне наказание говорим за нормативно социално влияние. Този вид конформизъм
обяснява неверните твърдения на изследваните лица от експеримента на Аш.
Арънсън прави по-задълбочена и по-сложа класификация, която може да се прилага не
само към конформизма, но и към целия спектър от социални влияния.Той разграничава
три форми на конформизма:
Съгласие. Това понятие най-добре отразява начина, по който човек се държи, когато е
мотивиран от желанието да спечели награда или избегне наказание, т.е. то се
припокрива с нормативното социално влияние.
Идентификация. Тази реакция на социалното влияние се предизвиква, когато
индивидът се стреми да прилича на този, който оказва влиянието.
Интернализация. Интернализирането на ценност или убеждение е най-устойчивата,
най-дълбоко вкоренената реакция на социалното влияние. Мотивацията за
интернализирането на дадено убеждение е желанието да си прав. Възприемането на
това убеждение само по себе си е награда. Ако източник на влиянието е човек, който
вдъхва доверие и има вярна, преценка ние приемаме убеждението и го включваме в
собствената си система от ценности. Един път превърнало се в част от нашата система,
то става независимо от източника и извънредно неподатливо на промяна.
Приемайки тези три категории може по-добре да се разбере конформността като
състояние на човека. Очевидно в опитите на Аш не става дума за проява на
интернализация или идентификация, а просто за съгласие. В противен случай
конформизмът би трябвало да действа и когато лицата са оставени сами.Възможно е да
се направи следното обобщение: в случаите, когато конформизмът се проявява като
нормативно социално влияние говорим за акт на съгласие, а когато се изяви във
формата на информативно социално влияние вече става въпрос за акт на
идентификация или интернализация. В заключение се вижда, че конформизмът е
неизбежно отношение в процеса на обществения живот. Чрез него се постига, макар и
не без личностна съпротива, равновесие в социалните структури, без които е
невъзможно нормалното функциониране на обществото като цяло. В този смисъл
конформизмът е неизбежен и не може да се приеме като подчертано негативна
характеристика на личността. Той не е нейна базисна черта, защото конформното
поведение е ситуативно явление - невинаги човек е принуждаван да се отказва от
своята позиция и да приема изискванията на груповите норми и ритуалните
социалнокултурни традиции на обществото. Разбира се, това не значи, че конформното
поведение винаги води до позитивни резултати. Натискът за подчинение на социалните
норми в много случаи слага невидима преграда пред новаторското поведение,
разбирано като предпоставка за появата на качествени промени в обществения живот.
Именно тук се появява конфронтацията между житейското и научното мислене или
казано по друг начин - между традицията и прогреса."
.11 [1998]

Автор: Георги Динчев

Свобода на словото

"Изненадан съм, че в съвременните пазарни икономики все още има свобода на словото. Вероятно е само въпрос на време, преди някое останало „на червено“ правителство да сметне думите за поредната стока и да ги обложи с данък.   Като се замисля, идеята не е толкова лоша. Мълчанието отново ще стане злато. Телефонните линии вече няма да са блокирани от тийнейджъри, а опашките в супермаркета ще се движат свободно като планински поток. Браковете ще бъдат по-трайни, защото младите просто няма да могат да си позволят цената на спора. Освен това ще е успокояващо да знаем, че приносът на някои от познатите ни в държавните приходи ще е достатъчен, за да бъдат раздадени безплатни слухови апаратчета на всички, чиито уши те са проглушили през годините. По този начин бремето на данъците ще се премести от плещите на усилено работещите върху тези на усилено говорещите. Разбира се, главна роля в тази великолепна данъчна програма ще играят самите политици. Колкото повече спорят в парламента, толкова повече пари ще бъдат събрани за болниците и училищата. Каква вдъхновяваща мисъл!   И последно, към онези, които навярно ще сметнат подобен данъчен проект за непрактичен — кой би могъл да си позволи да го нападне яростно? ".