Кратка история за маските и чувствата - Dianne Dimitroff

Главната улица на големия град блестеше в приказна коледна украса.

Въпреки, че зимата беше топла за този месец, се усещаше силата й при вдишване на въздух.

Кристина беше седнала  до ниска масичка на меко, удобно канапе в единият ъгъл до прозореца.

В заведението беше топло и уютно, лека джаз музика и приветлив персонал.

Покриваше всичките й критерии и беше на път да стане любимото й заведение.

Поръча си капучино и се отпусна назад.

Гледаше навън, ровейки се в спомените си.

Преди година премина през много тежка раздяла с човека, който толкова обичаше.

Оттогава беше сама, умишлено си бе поставила за цел да добие автономност и независимост, нещото,  заради което от липсата му  живота й беше пълна каша.

От чантата си извади тефтер и химикал -  обичаше да пише, имаше нужда от това и в този момент, отпи две глътки от капучиното и мислите започнаха да материализират на белия лист:

„Докато минаваме през живота не бива да забравяме да вземаме уроците със себе си, за да не ни се налага да ги учим отново.

Не бива да позволяваме на егото да заглушава вътрешния ни глас, за да можем да усетим щастието.

И по-добре празен джоб, отколкото празна душа. Помнете го! И когато изпаднете в безизходица, не търсете помощ отвън, отговори отвън...погледнете много надълбоко в душите си, позволете вашия вътрешен глас да говори, силно...там се крие всичко, което ви е нужно, за да се изправите и продължите напред, по-силни и осъзнати...

Когато сте най-разбити, позволете си да изстрадате всичко бурно и опустошително, приемете ситуацията , приемете себе си така -  паднали и разрушени до основи, за да можете след това да се възродите като феникс от пепелта и да продължите напред...силни и свободни.

Бъдете огън и горете ....силно!“

Беше доволна, знаеше, че един ден ще напише книга.

Беше почти убедена, че е приключила с онзи мъж и е взела живота си в ръце.

Точно тогава погледна през прозореца навън. И го видя.

Да, да, беше той. С леко побелели коси, но все така магнетичен.

Точно, когато сме убедени, че категорично сме станали по-силни, можещи и справящи се, животът ни изпраща тест, за да видим ние самите какво сме направили за себе си и какво е нужно да направим още.

-        „Само това Не!“- помисли си Кристин. – „Защо си го помисли, нали вече преодоля всичко, него, жена му, мина през болката, изпитанието, тъгата, нали се възроди. Защо беше „Само това Не!?“ за Бога!?

Докато ровеше в съзнанието и водеше диалог със себе си, вратата се отвори и той влезе вътре. Беше точно срещу нея и я гледаше, беше също толкова стъписан и учуден, колкото и тя.

По всичко личеше, че и двамата не са свършили кой знае колко работа със себе си в процеса, след раздялата. Точно в онзи момент сякаш тази година на липси просто я нямаше. Беше се изпарила.

                         Всеки за някого е нещо и нищо...огъня и водата...стонове на безпомощност студени като нощта в пустиня...греховете бродят тихо в нашето съзнание...мигове на любов, запечатани на лист енергия...и пъхнати в кутията на времето...

Автор: Dianne Dimitroff

Психология

Психология

Терминология

Терминология

Бернаскони

Лиз Бурбо

Психология

https://m.youtube.com/watch?feature=share&v=mIyw7A5kXdI&noapp=1&client=mv-google

Психологическа характеристика на деца със сензорни нарушения / зрително затруднение деца/

https://diannedimitroffpsychology.home.blog/2019/11/30/%D0%BF%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F/

Травма - Отхвърляне; Маска- Бягащ; Шизоиден характер

"От мига, в който бебето започне да се чувства отхвърлено, то започва да изработва маска на Бягащ. Маската на бягащия може да се създаде още преди раждането.
Тази маска се разпознава физически по бягащо, изплъзващо се тяло, т.е. част или тялото, която иска да изчезне. Тяло, което не иск да заема твърде много място или се стреми да не бъде твърде забелязван в група.
Фрагментирано, непълно тяло означава една аст от тялото, за която имаш чувството, че някакво парче липсва, като задни части, гърди, брадичка, глезени, които са много  по-малки от прасеца, или вдлъбнатината в областта на гърба, на гърдите, на корема и т.н.
Когато видиш някого с деформирано тяло, което предизвиква твоето съжаление, можеш също така да си направиш заключението, че този човек страда от травмата на отхвърлянето.
Лицето и очите на човек с тази травма са малки. Очите изглеждат като отсъстващи или празни, защото този човек е склонен лесно да избяга в своя свят.  Очите му често са изпълнени със страх.

Бягащия предпочита да не се привързва към материалните неща, защото те му пречат да избяга, когато му се иска. Сякаш гледа отгоре на всичко материално. Пита се какво прави на тази планета и му е трудно да повярва, че би могъл да бъде щастлив тук.
Тази травма се преживява с родителя от същия пол.

Ролята на родителя от същия пол като нашия е да ни научи  да обичаме, да се обичаме и да даваме обич. Родителят от противоположния пол ни учи да позволяваме да бъдем обичани и да получаваме обич.
Интересно е да се отбележи , че именно родителят от същия пол насърчава бягството на детето, което се чувства отхвърлено.
Думата "несъществуващ" също е от речника на бягащия.
Той търси самотата, защото ако получава много внимание, той ще се страхува, че няма да знае какво да прави с него. Сякаш съществуването му е в повече. Когато е със семейството си или в независимо каква група, той се заличава.

Обикновено този човек има малко приятели в училище, а по-късно и в работата. Смятат го за самотник и го оставят сам.
Слага маската на бягащ, когато се чувства отхвърлен, за да не страда: става  толкова безличен, че другите вече не го виждат. Оказва се все по-сам и по-сам и по този начин си намира оправдание да се чувства отхвърлен.

Когато е в група не желае да участва и се заличава. Оттегля се в своя пашкул.
Има тенденция при бягащите жени, когато сядат на стол да кръстосват краката си под бедрата.
Когато краката им не са стъпили здраво на земята, могат да се "отнасят" по-лесно.

Човекът, страдащ от отхвърляне, непрестанно търси любовта на родителя от същия пол като неговия било със самия родител, било като прехвърля търсенето си към други хора от същия пол. Той смята, че няма да бъде завършен индивид, докато не завоюва любовта на този родител.
Не е рядкост бягащият да казва или да мисли, че това, което прави няма никаква стойност. Когато получава много внимание той се обърква, страхува се да не заема твърде много място.

Друга характеристика на бягащия е търсенето на съвършенството във всичко, което прави, защото смята, че ако допусне грешка, ще бъде порицан. За него да бъде порицан, е същото като да бъде отхвърлен. Най-големият страх на бягащия е паниката. Също така често използва тази дума в речника си.

Като вследствие на всичко, упоменато в тази глава, от само себе си се разбира, че травмата от отхвърляне засяга нашата способност за общуване.

Всичко казано по-горе, е преживяно само, когато човек, страдащ от отхвърляне, реши да носи своята на маска на бягащ, смятайки по този начин да избегне страданието в зависимост от тежестта на травмата. Понякога тази маска се носи няколко минути в седмицата, понякога почти непрекъснато.

ХРАКТЕРИСТИКА НА ТРАВМАТА ОТ ОТХВЪРЛЯНЕТО

ПРОБУЖДАНЕ НА ТРАВМАТА: от зачеването до първата година. Не чувства правото си да съществува. С родителя от същия пол.
МАСКА: бягащ
РОДИТЕЛ: същия пол.
ТЯЛО: свито, тънко, слабо и фрагментирано.
ОЧИ: малки, изразяващи страх или впечатлението за маска около очите.
РЕЧНИК: "нищожно", "нищо", "несъществуващо", "изчезвам".
ХАРАКТЕР: непривързан към материалното,перфекционист, интелектуалец, минава от фази на силна любов към фази на силна омраза, сексуални трудности, стреми се към самота, безличен, смята се за неразбран.
НАЙ-ГОЛЯМ СТРАХ : паниката
ХРАНЕНЕ: лош апетит, малки порции,  За да избяга: захар, дрога, алкохол. Предразположен към анорексия.

Източник- : "5-те травми, които ти пречат да бъдеш такъв, какъвто си"- Лиз Бурбо

Равносметка на 35

Тридесет и пет не са малко, не са и много, всичко зависи от вътрешната настройка и  разбирането ти за света.

Преживях много, дадох много, научих много, взех си нужното и се научих да ценя, себе си, другите, живота...

Разбрах, че е кратък, но много красив.

Имах възможност да обичам, да бъда обичана, да изпитвам тъга, радост, гняв, безразличие, умора, щастие, безвремие, осъзнаване...цялата палитра от чувства, емоции, които са ни заложени.

Давах възможност  да бъда себе си -  на мен  и на другите...падах, ставах, продължих...

Спокойна съм, защото имам вътрешния ресурс да се справям...търся начините за това...

Благодаря на Господ, че винаги е до мен.

Благодаря на децата си, че са точно такива, каквито са. Безценни и уникални. Обичам ги безкрайно.

Благодаря на приятелите ми. Тези, които си тръгнаха и на тези, които останаха.

Благодаря на родителите ми, че ме има тук на този свят и в това време.

Благодаря на мъжете в живота ми. За всичко! За любовта, с която са ме дарявали, за грижата, за причинената болка и предателствата. Те са толкова нужни, колкото и силната любов. 

Благодаря на човека до мен, че е такъв, какъвто е. Със страховете, грешките, липсите и любовта, която показа, че е по-силна от всичко друго изброено.

Благодаря за очите му, че са толкова топли и обичащи. Пожелавам си да ме гледат все по този начин...

И накрая благодаря на себе си, за цялата свършена работа по личностното ми развитие - продължавам със същата сила напред в това. И за това, че винаги съм истинска, себе си, за това, че си позволявам да бъда щастлива, емоционална и грижовна с детето в мен.

Пожелавам си да засиля интуицията си неколкократно, да имам волята и постоянството да завърша важните си проекти, да вярвам повече в себе си  и да дам максимума за усъвършенстване на заложбите си.

Благодаря!

Честит рожден ден на мен!

23.11.2019г

Dianne Dimitroff

35

На прага на 35 осъзнавам колко време изгубих в чакане, подарих неща, които не бяха нужни на другия.

Не харесвам емоционално ограбените хора- приличат ми на правата черта на монитора в операционната.

Какво полза има от надеждата, когато единственото нещо, което ти оставя е болка.

Да - чрез нея човек израства,  но е нужно и глътка въздух.

2 години и 8 месеца и куп научени уроци.

И накрая пак си сам, захвърлен в нищото.

Последиците от нарушената автономност ... плащане на сметки и  един останал въпрос без отговор: не платих ли вече?

Двузначност, огромен страх и в ъгъла една любов, която претендира, че е истинска.

И не времето, ситуациите ще я тестват...

докъдето издържи...понякога трябва да знаеш кога да спреш, за да можеш да си събереш парчетата и да продължиш...

18.11.2019г Dianne

Типовете характери и тяхното отношение към сексуалността

Шизоиден характер: Отбягва сексуалността, за да поддържа съня непроменен, или се отличава със силна и непотискана сексуалност, но откъсната от Аза-а.

Орален характер: Недиференцирана сексуалност, откъсната от емоцоналността, инструментална, за да си гарантира по инфантилен начин подкрепата.

Мазохостичен характер:  Силна, но озаптена сексулност:"...ако се отпусна, ще се поддам на емоциите", садизъм.

Психопатен характер: Инструмент на властта върху Ти, манипулативна, контролирана сексуалност.

Ригиден характер: Недоверие; приспособяване към правилата; люов= секс; отричане на емоционалността, на страстта/страх да не се подведе и да не излезе от схемите = страх от кастрация/.

Хармонията в двойката предполага способността да изпиташ многократно истинско удоволствие и пълноценно сексуално задоволяване със същия партньор.

Източник: "Човекът в чекмеджета:- Валдо Бернаскони

Фиксиране върху травмата.

"Всяка невроза включва фиксация, но не всяка фиксация води до невроза, съчетава  се с невроза или възнниква от невроза. Най-характерен пример за емоционално фиксиране върху нещо минало е скръбта, при която изцяло се обръща гръб на настоящето и бъдещето.
Но дори и за лаика е ясно, че скръбта ясно се отличава от неврозата. Има обаче неврози, които могат да се определят като патологична форма на скръб.
Самите натрапливи представи и импулси не са несъзнавани, така както и извършването на натрапливото действие не може да убегне на съзнателното възприятие. Ако не бяха проникнали до съзнанието, те не биха се превърнали в симптоми. Но техните психични предпоставки, които разкриваме чрез анализа, взаимовръзките, в които ги поставяме при тълкуването, са несъзнавани поне дотогава, докато с помощта на психоанализата не накараме болния да ги осъзнае.
Възникването на симптома е заместител на нещо друго, неосъществено. Нормалното би било дадените душевни процеси да се развият до такава степен, че съзнанието да научи за тях. Това не е станалои от прекъснатите, смутени по някакъв начин процеси, останали неосъзнати, е произлязъл симптомът. Следователно получило се е нещо като замяна.
Ако терапията успее да върне разменените неща по местата им, тя е изпълнила задачата си."

"Въведение в психоанализата: - З. Фройд

“Всеки има по една такава жена. Обикновено е по-млада. Има много пламък в очите. И те обича, когато не си и за харесване. Толкова е усмихната, че чак е съмнителна. Изглежда дива и свободолюбива, времето не я притеснява. Тя не се води по него, изглежда сякаш то се нагажда по нея. Тя не е шумна, но винаги усещаш, че е там.Тази жена обикновено е с кафяви очи, големи и топли. И крие толкова живот зад тях. Трудно е да не я гледаш в очите. Искаш да задържиш вниманието ѝ още малко. И най-хубавото е, ако когато те погледне, успееш да не сведеш очи. Всеки мъж има по една такава жена в живота си. Не винаги осъзнава, присъствието ѝ. Тя никога не е за цял живот. Винаги е твоя само за малко. Някои успяват да я задържат за по-дълго. Понякога сами си тръгват от нея. Обикновено гръмко и завинаги. И може да я срещаш отново, но е толкова далечна. Опитваш си да си спомниш чувството да я имаш, да те обича, но сякаш никога не е било. Разминавате се глухо и непознато. Но помниш ли за времето? Във вечерите, в които то е спряло и е тихо и самотно, когато притвориш очи на прага на съня, нещо те разбужда. И не е бурята навън. Ти си преживял толкова много бури. Това е тя, онази капка, замръзнала в цепнатините на душата ти. Помниш ли жената с кафявите очи? Тя понечи да я стопли, но ти я подпали… И нека не ти липсва. Нейното присъствие се усеща най-много в отсъствието ѝ…”

— Dahlia Noir

Обичаш ли?

"- Обичаш ли я?

- Не знам.

- Как не знаеш, тогава защо искаш да си с нея?

- Защото укротява демоните ми. В нейно присъствие се чувствам уютно, сякаш след дълго лутане съм се прибрал у дома. Не й пиша, твърд съм, упорит, не казвам нищо, не споделям. Но после изведнъж сякаш като дрога всичко ме привлича към нея. Нуждая се, да я усещам, да я чувствам... Сякаш така знам, че има кой да ме обича. Сигурно ми е някак.

- Значи се връщаш при нея когато си тъжен така ли?

- Ами да, ама не само. Когато нещо хубаво ми се случи пак искам да й го кажа. Искам да ми каже : "Браво моето момче, така се прави." Да усетя, че съм успял, че някой го оценява.

- До тук всичко сочи, че я обичаш. Защо не искаш да си с нея?

- Ами да ама не точно. Понякога в някои случаи ми е по-добре да я няма. Да няма нужда да обяснявам, да съм си само аз.

- И по-щастлив ли си тогава?

- Не знам. Какво значи по-щастлив и не ме питай стандартното представи се живота без нея, все едно не си я познавал, това е тъпо.

- О, не.. Не се представяй живота без нея... Представи си, че я има.. Тя е там, но друг я прегръща, представи си, че не можеш да й разкажеш деня си, да отнеме мъката ти, да споделиш радостта си. Представи си, че я има, но не е твоя. Не можеш дори да й се обадиш. Въпроса е не да си представиш... Въпроса е да не искаш това да се случва. А ти? Ти какво избираш?! Искаш ли или се страхуваш?"

Диляна Иванова

Пет минути

Горещо е, облечена съм в ефирна рокличка над коляното в цвят шампанско…
Косата ми е събрана в кок, с няколко небрежно паднали кичура върху лицето ми…нежен грим и гланц  върху устните…нежни сандали с висок ток…влизам в стаята, за да оставя списание на масичката до прозореца…поглеждам те, усмихвам се и се насочвам към вратата…
Казваш ми да остана за  5 мин. Ако знаеш какво всъщност  искаш съм сигурна, че никога не би проявил такова лекомислие.
Твоите правила винаги са били:
- Не говори
- Остани само 5 мин
- Мога само да те гледам
- Имам всичко
- Нямам нужда от нищо
- Не ми липсваш
- На една ръка разстояние си ми, протягам се и те имам.
Нека да играем по тях.
Обръщам се и сядам на стола срещу теб.
- Мълча, гледам те…леко разтварям бедрата си…пропуснала съм да обуя бельо…
- Изминала е само една минута…остават още 4 и не възнамерявам да оставам нито секунда след тях.
- Забелязвам, че си смутен, изпивайки ме с поглед, жаден и настървен- готов всеки момент да ме разкъса…прехапвам устни …гледам те…
- Имаш всичко?- Защо тогава искаш мен?…
- Нямаш нужда от нищо? Защо изглеждаш по този начин всеки път, когато се доближа до теб?
- Не ти липсвам? Защо тогава търсиш погледа ми?
- Да! На една ръка разстояние съм ти, протягаш се, но не можеш да ме имаш, защото можеш само да ме гледаш, докато прокарвам пръсти между горещите си бедра.
А всъщност с твоите правила казваш:
-Не говори, за да не се влюбя.
- Остани само 5 мин, защото само толкова мога да се владея.
- Мога сам да те гледам. Така контролирам ситуацията.
- Имам всичко, а как имам нужда от теб.
- Нямам нужда от нищо друго, освен от това да те гледам щастлива.
- Не ми липсваш, защото не си представям да си далеч от погледа ми.
- На една ръка разстояние си ми, поставям ръка на сърцето си и те имам.
Изминаха 4 минути…остава още една.
Ставам от стола и идвам до теб, хващам ръката ти и я пъхам между бедрата си…остават 10 секунди - подарявам ти ги… целувам те с обич и си тръгвам…
Знаеш ли коя е разликата между теб и мен? Петте минути на даване и взимане.
Аз мога да ти подаря цялата си любов и да спра. Ти я поемаш с двете си ръце и не искаш това да спира…никога…
Събудих се от силния звук на алармата. Добро утро Вторник.

03.09.2019г  Dianne Dimitroff

"Хвърли ме в джаза, скъпа. Някъде там покрай цялата меланхолия, която носи със себе си есента, аз се чувствам като лято. Ти ме караш да се чувствам така. Ти и твоята поява в живота ми. Дойде като вълна и помете всичко по пътя си. Ти си пясъкът, върху който стъпвам бос. Париш ми, гориш ме и ме покриваш целия. Полепваш по мен и не искам да те махам. Харесва ми така. Чувствам се свободен. Харесвам мириса на кожата ти, допира на дланите ти. Харесва ми да виждам онази светлинката в очите ти, когато ме погледнеш. Харесва ми да знам, че аз съм причината тя да е там. Ще я задържим заедно. Ще ти дам всичко, от което имаш нужда, за да не може тя никога да не изчезне.
Продължавам да вървя и да гледам облаците. Онези облаци, които крадат очите ти от мен. В които така шеметно и красиво се взираш. Които те вдъхновяват. Правят те лека, топла и мека. Караш ме да се чувствам като лято, но скъпа моя - може би си есен. Падна бавно, падна в цвят. Направи го нежно. Като онзи сноп слънчева светлина се промуши в сърцето ми. Пасна на прегръдката ми. Усмихна сутрините ми. Направи движенията ми плавни. Листата падат и аз потъвам все повече в теб. Те танцуват, а аз танцувам с теб. Хващам ръката ти и държа света си там. Преди теб дълго си мислих какво ли е чувството да срещнеш сродната си душа. Дали има някакъв знак, дали нещо щраква. Колко глупав съм бил. Няма знаци, няма никакви такива неща. То просто се случва. Идва бавно като пролет, за да избута зимата ти. Започваш да се отпускаш, защото разбираш колко истинска и нежна е тя. В един момент започва да се държи като лято, а ти като дете. Като хлапак. Качва адреналина ти. Искаш още и още. Никога не е достатъчно. И накрая се отпускаш. Потъваш в меланхолията й. В цветовете й. В безкрая на тишината й. Във виното. В канелените сладки. Във вечерята за двама. Одеалото е малко. Съобщенията никога не стигат. Влизате в световете си и някак си ги сливате. Строите малка къщичка, в която се скривате - цепите дърва, палите камина и тогава.. спирам....

“Здравей, много си хубава. Само да знаеш колко си хубава... И толкова моя.” - прошепвам. “Очаквай ме, идвам към теб. Не бързай. Имаме толкова сезони за споделяне.”

Автор: Силвия Крумова

Из Хомо невротикус нормалис

"Добре, да продължаваме да живеем за другите, да правим това, което другите мислят или очакват от нас.
Да приемаме превъзходството на Другия над нашето Аз, като се правим на правилни, социоконформни, добрички.
В края на жизнения си път, когато погледнем назад в огледалото за обратно виждане, може би ще си дадем сметка, че не  си е струвало.
И може би с последния си останал дъх ще прокълнем нашето малодушие.
Колко ми е омръзнало да срещам ежедневно хора, "живеещи за другите".
Хора, които ми казват "Не смея", "какво ще си помислят за мен", "страхувам се да покажа това, което чувствам".
Хора, които превръщат света и живота в едно воняща бунище. Хора, които са готови да плюят срещу всички, които мислят различно.
Какво ще кажете за един хубави от честност, най-малкото, за да изминем от гърба си водната на фалшивия морал?
За да премахнем безсмислените връзки, нарушаващи равновесието на нашето Аз, да убием кутрето, за да станем истински?

Владо Бернаскони

НЕслучайност

Наскоро се видях с човек, който също не беше случаен в живота ми. Появи се точно, когато имах нужда от отговори, от светлина и яснота.

Чист човек, с вътрешен мир и кристално сини очи.

Едно от нещата, които ми каза бе свързано със зоната на комфорт.

Колкото повече се застояваш в зоната на комфорт, толкова повече кръга около теб се смалява, започва да прилича на блато и става отровно.

Когато започнеш да излизаш от зоната на комфорт, енергията се раздвижва и изчиства, уголемява …

Започваш да се изкачваш на друго ниво. Много е важен процеса на празнуване на новата зона, с новата енергия. След като отпразнуваш този процес, осъзнато и изцяло, продължаваш изкачването, посредством отново излизане от зоната. Така процеса отново се повтаря и така енергията се уголемява и остава чиста. Такава, каквато ни е нужна за нашето осъзнато  духовно израстване.

Постигането на вътрешен мир ни помага да синхронизираме духа с тялото. Както е нужен баланс във вселената, така е нужен баланс и в самите нас, за да изпълним мисията си тук.

Често осъзнаването се проявява чрез болката, затова не бива да я отричаме , а е нужно да я приемем и оставим да отмине. При нас , в резултат на този процес остава самото  осъзнаване. Нужно е да го съхраняваме и помним, за да не се налага да преминаваме отново през същите уроци, докато ги научим.

Колко ще продължи този кръговрат, зависи от това, доколко разбираме законите на вселената и самите себе си.

02.09.2019г

Dianne

Детство

Затварям очи и пред мен се отваря цяла вселена, необятна, с цялата информация, която може едновременно да ни съживи и унищожи.

Животът е прекрасен и нищо в него не е случайно.

В този ред на мисли, преди малко отворих една от моите книги и се спрях на няколко изречения:

“Дори да си мислите, че сте планирали  целия си живот, се случват неща, които оформят съдбата ви по начини, които никога не сте си представяли. Съвпаденита, или дребните чудеса, които се случват всеки ден от живота ви, са загатвания, че вселената има много по-големи планове за вас, които дори не сте и сънували. Моят живот, който за другите изглежда толкова ясно начертан, не престава  да ме изумява. Миналото ми също е изпълнено със забележителни съвпадения, които ме доведоха до това, което съм днес.“  - „Спонтанното удовлетворяване на желанията“ – Дийпак Чопра

Никога, нищо не е случайно.То се случва в точното време на точното място.

Съвпадения на дати, имена, цифри, сърцата на екрана на телевизора в момента също не случайно са там и правят впечатление.

Време за промяна, време да се науча да обичам себе си. Музиката, която слушам точно в този момент, без да я избирам се пуска точно,, когато пиша всичко това и „случайно“ се повтаря още веднъж от плей листата на случаен принцип. Всичко около нас говори, стига да имаме сетива да разбираме.

„Детство“- Да! Точно от там идва всичко, точно от там е нужно да започна да променям.

Точно от там- да обикна малкото дете от миналото и най-накрая да му покажа колко ценно е всъщност.

27.08.2019

Човекът в чекмеджета

"Избяга от простотата на живота,  замествайки естествените движения с представлението на мисълта.
За да бъдеш "отгоре" /в системата/ , ето те: тичаш запъхтян и задъхан, червен като рак по мръсните улици/наричаш го jogging и казваш, че било полезно за здравето/, измъчваш тялото си върху все по-малко зелените тенис кортове/за да можеш на директорските събрания да демонстрираш зд аве и добра физическа кондиция!/, излагаш на показ в смърдящите спортни зали своите наблъскани с анаболи мускули/Защото,  казваш ти, на жените им харесват мъже като Шварценегер... За да заспиш обаче след това жалък пред телевизора и да откриеш, че единственият мускул, който толкова интересува женския пол, се е оказал в крайна сметка напълно непропорционален на останалата маса и подло те предава, когато трябва да оправдаеш холивудския параден костюм от мускули!/.
Гониш времето, пътувайки по света срещу времевите пояси/Защото, който "значи", трябва да отегчава "приятелите" си със страховете диапозитиви от рода: Аз-и-Ниагарския-водопад, "Аз-и-Айфеловата-кула, "Аз-и-слоновете-в-саваната"/.
Никой обаче не трябва да разбира за твоя страх от летене, страх от падане!
О, истински герой на прахосаното време, на глупостта, на безсмислието!
После, ако сърцето ти засече и клетките полудея, голяма работа.
Стрес: манната на века или нещото, което да показваме като ловен трофей!
И придворните ще те аплодират:" Горкичкият", "стресираният".
Но никой, освен един вътрешен глас, няма да ти изкрещи:"Глупако, ще издъхнеш върху безславния олтар на чумавите само защото не поиска да чувстваш и задуши живото същество в себе си!"

"Човекът в чекмеджета"-Валдо Бернаскони

Внимавай какво си пожелаваш

- Искам да изживея любов като твоята!
Изтръпнах.
Ако знаеше цената, която платих дали щеше да продължи да копнее да изживее дълбоките чувства, които изпитах и изпитвам аз?
Ако знаеше, че за такава любов плащаш със самия себе си, щеше ли да я иска?
Ако знаеше, че след такава любов оставаш празен, луд и никой, щеше ли въобще да се осмели да помисли, камо ли да я пожелае?

Замислих се...
За щастието, което осмисля живот и за празнотата, която при други обстоятелства, ограбва същността.
За интимността, която произтича от сблъсъка и споделянето на два съвсем различни свята и за отчуждението, което после те разбива на пух и прах.
За безграничната нежност, която разбираш, че можеш да изпиташ към друго човешко същество и за това как след нея загрубяваш неимоверно.

Замислих се...
За това как превръщаш някого в част от себе си и след това никога повече не си цял. Как се променяш, опитвайки да оцелееш без любовта, след като вече я познаваш.
За всичко и всички, с които опитваш да запълниш празнотата в теб, а тя сякаш е бездна, побираща не една, а много вселени. Все чужди.

Замислих се...
За докосванията на тялото, които не докосват душата.
За безименните тела, служещи за лекарство против самота.
За разпънатите на кръст надежди.
За погубените мечти.
За безполезните сълзи и безсънните нощи.
За безвъзвратно изгубената илюзия, че всичко ще е както преди. Че ти ще си, какъвто преди.
За сринатите светове и изгубените същности.

След Любовта си неспособен на любов. След Любовта си празен, чужд на себе си, на ръба на лудостта, опознал Рая и Ада, мятащ се от крайност в крайност, търсейки фалшиво равновесие.
След Любовта си никой.
Ако допуснеш да я изгубиш... не си себе си вече.
Прошепнах:
- Внимавай какво си пожелаваш...

- Валентина Йоргова

Безплатни тестове в Дианабад /София/, до плувен басейн "Диана" с Диана

https://m.facebook.com/story.php?story_fbid=2476116905733053&id=100000043041056&sfnsn=mo&s=100000043041056&w=n

Да бъда Аз!

Сами сме в тъгата си, защото болката е само наша.
За другите може би е бреме, което нямат силите да носят...и не е тяхна работа.
Всяка ситуация, в която попадаме е урок и ако често тази ситуация се повтаря това означава, че не сме я преработили, защото вместо да се изправим лице в лице със страховете си, ние бягаме от тях...До средващия път.
Бягаме от страховете си, защото болят, без да си даваме сметка, че така просто удължаваме агонията си.
Страх от страха, страх от живота  страх от самите нас...ирония с горчив привкус.
Хубавото в цялата история е, че всичко се променя, нищо не е вечно, само душите ни остават във вечността.
Колко извисени зависи от нас.
Живота е толкова благосклонен с това да ни дава хиляди варианти, дори ни подарява и избора как да го живеем.
Страха е чиста илюзия и по-лесния път...
Никога не съм харесвала лесните неща, затова избирам да му се наслаждавам...и да го живея...И да обичам...да страдам...да уча, докато не намеря себе си.
Да търся истини и да ги следвам...моят път, моите избори, моят живот...да бъда Аз!

23.05.2019г
Dianne Dimitroff