Главната
улица на големия град блестеше в приказна коледна украса.
Въпреки,
че зимата беше топла за този месец, се усещаше силата й при вдишване на въздух.
Кристина
беше седнала до ниска масичка на меко,
удобно канапе в единият ъгъл до прозореца.
В
заведението беше топло и уютно, лека джаз музика и приветлив персонал.
Покриваше
всичките й критерии и беше на път да стане любимото й заведение.
Поръча си
капучино и се отпусна назад.
Гледаше
навън, ровейки се в спомените си.
Преди
година премина през много тежка раздяла с човека, който толкова обичаше.
Оттогава
беше сама, умишлено си бе поставила за цел да добие автономност и независимост,
нещото, заради което от липсата му живота й беше пълна каша.
От чантата
си извади тефтер и химикал - обичаше да
пише, имаше нужда от това и в този момент, отпи две глътки от капучиното и
мислите започнаха да материализират на белия лист:
„Докато минаваме през живота не бива да забравяме да вземаме уроците със
себе си, за да не ни се налага да ги учим отново.
Не бива да
позволяваме на егото да заглушава вътрешния ни глас, за да можем да усетим
щастието.
И по-добре празен джоб,
отколкото празна душа. Помнете го! И когато изпаднете в безизходица, не търсете
помощ отвън, отговори отвън...погледнете много надълбоко в душите си, позволете
вашия вътрешен глас да говори, силно...там се крие всичко, което ви е нужно, за
да се изправите и продължите напред, по-силни и осъзнати...
Когато сте
най-разбити, позволете си да изстрадате всичко бурно и опустошително, приемете
ситуацията , приемете себе си така -
паднали и разрушени до основи, за да можете след това да се възродите
като феникс от пепелта и да продължите напред...силни и свободни.
Бъдете огън и горете
....силно!“
Беше
доволна, знаеше, че един ден ще напише книга.
Беше почти
убедена, че е приключила с онзи мъж и е взела живота си в ръце.
Точно
тогава погледна през прозореца навън. И го видя.
Да, да,
беше той. С леко побелели коси, но все така магнетичен.
Точно,
когато сме убедени, че категорично сме станали по-силни, можещи и справящи се,
животът ни изпраща тест, за да видим ние самите какво сме направили за себе си
и какво е нужно да направим още.
-
„Само
това Не!“- помисли си Кристин. – „Защо си го помисли, нали вече преодоля
всичко, него, жена му, мина през болката, изпитанието, тъгата, нали се възроди.
Защо беше „Само това Не!?“ за Бога!?
Докато
ровеше в съзнанието и водеше диалог със себе си, вратата се отвори и той влезе
вътре. Беше точно срещу нея и я гледаше, беше също толкова стъписан и учуден,
колкото и тя.
По
всичко личеше, че и двамата не са свършили кой знае колко работа със себе си в
процеса, след раздялата. Точно в онзи момент сякаш тази година на липси просто
я нямаше. Беше се изпарила.
Всеки за някого е нещо и нищо...огъня и
водата...стонове на безпомощност студени като нощта в пустиня...греховете
бродят тихо в нашето съзнание...мигове на любов, запечатани на лист енергия...и
пъхнати в кутията на времето...
Автор: Dianne Dimitroff
