- Искам да изживея любов като твоята!
Изтръпнах.
Ако знаеше цената, която платих дали щеше да продължи да копнее да изживее дълбоките чувства, които изпитах и изпитвам аз?
Ако знаеше, че за такава любов плащаш със самия себе си, щеше ли да я иска?
Ако знаеше, че след такава любов оставаш празен, луд и никой, щеше ли въобще да се осмели да помисли, камо ли да я пожелае?
Замислих се...
За щастието, което осмисля живот и за празнотата, която при други обстоятелства, ограбва същността.
За интимността, която произтича от сблъсъка и споделянето на два съвсем различни свята и за отчуждението, което после те разбива на пух и прах.
За безграничната нежност, която разбираш, че можеш да изпиташ към друго човешко същество и за това как след нея загрубяваш неимоверно.
Замислих се...
За това как превръщаш някого в част от себе си и след това никога повече не си цял. Как се променяш, опитвайки да оцелееш без любовта, след като вече я познаваш.
За всичко и всички, с които опитваш да запълниш празнотата в теб, а тя сякаш е бездна, побираща не една, а много вселени. Все чужди.
Замислих се...
За докосванията на тялото, които не докосват душата.
За безименните тела, служещи за лекарство против самота.
За разпънатите на кръст надежди.
За погубените мечти.
За безполезните сълзи и безсънните нощи.
За безвъзвратно изгубената илюзия, че всичко ще е както преди. Че ти ще си, какъвто преди.
За сринатите светове и изгубените същности.
След Любовта си неспособен на любов. След Любовта си празен, чужд на себе си, на ръба на лудостта, опознал Рая и Ада, мятащ се от крайност в крайност, търсейки фалшиво равновесие.
След Любовта си никой.
Ако допуснеш да я изгубиш... не си себе си вече.
Прошепнах:
- Внимавай какво си пожелаваш...
- Валентина Йоргова
