Човекът в чекмеджета

"Избяга от простотата на живота,  замествайки естествените движения с представлението на мисълта.
За да бъдеш "отгоре" /в системата/ , ето те: тичаш запъхтян и задъхан, червен като рак по мръсните улици/наричаш го jogging и казваш, че било полезно за здравето/, измъчваш тялото си върху все по-малко зелените тенис кортове/за да можеш на директорските събрания да демонстрираш зд аве и добра физическа кондиция!/, излагаш на показ в смърдящите спортни зали своите наблъскани с анаболи мускули/Защото,  казваш ти, на жените им харесват мъже като Шварценегер... За да заспиш обаче след това жалък пред телевизора и да откриеш, че единственият мускул, който толкова интересува женския пол, се е оказал в крайна сметка напълно непропорционален на останалата маса и подло те предава, когато трябва да оправдаеш холивудския параден костюм от мускули!/.
Гониш времето, пътувайки по света срещу времевите пояси/Защото, който "значи", трябва да отегчава "приятелите" си със страховете диапозитиви от рода: Аз-и-Ниагарския-водопад, "Аз-и-Айфеловата-кула, "Аз-и-слоновете-в-саваната"/.
Никой обаче не трябва да разбира за твоя страх от летене, страх от падане!
О, истински герой на прахосаното време, на глупостта, на безсмислието!
После, ако сърцето ти засече и клетките полудея, голяма работа.
Стрес: манната на века или нещото, което да показваме като ловен трофей!
И придворните ще те аплодират:" Горкичкият", "стресираният".
Но никой, освен един вътрешен глас, няма да ти изкрещи:"Глупако, ще издъхнеш върху безславния олтар на чумавите само защото не поиска да чувстваш и задуши живото същество в себе си!"

"Човекът в чекмеджета"-Валдо Бернаскони

Внимавай какво си пожелаваш

- Искам да изживея любов като твоята!
Изтръпнах.
Ако знаеше цената, която платих дали щеше да продължи да копнее да изживее дълбоките чувства, които изпитах и изпитвам аз?
Ако знаеше, че за такава любов плащаш със самия себе си, щеше ли да я иска?
Ако знаеше, че след такава любов оставаш празен, луд и никой, щеше ли въобще да се осмели да помисли, камо ли да я пожелае?

Замислих се...
За щастието, което осмисля живот и за празнотата, която при други обстоятелства, ограбва същността.
За интимността, която произтича от сблъсъка и споделянето на два съвсем различни свята и за отчуждението, което после те разбива на пух и прах.
За безграничната нежност, която разбираш, че можеш да изпиташ към друго човешко същество и за това как след нея загрубяваш неимоверно.

Замислих се...
За това как превръщаш някого в част от себе си и след това никога повече не си цял. Как се променяш, опитвайки да оцелееш без любовта, след като вече я познаваш.
За всичко и всички, с които опитваш да запълниш празнотата в теб, а тя сякаш е бездна, побираща не една, а много вселени. Все чужди.

Замислих се...
За докосванията на тялото, които не докосват душата.
За безименните тела, служещи за лекарство против самота.
За разпънатите на кръст надежди.
За погубените мечти.
За безполезните сълзи и безсънните нощи.
За безвъзвратно изгубената илюзия, че всичко ще е както преди. Че ти ще си, какъвто преди.
За сринатите светове и изгубените същности.

След Любовта си неспособен на любов. След Любовта си празен, чужд на себе си, на ръба на лудостта, опознал Рая и Ада, мятащ се от крайност в крайност, търсейки фалшиво равновесие.
След Любовта си никой.
Ако допуснеш да я изгубиш... не си себе си вече.
Прошепнах:
- Внимавай какво си пожелаваш...

- Валентина Йоргова