Днес беше хубав ден. Разхождах се, взех със себе си хилядите мисли, разпиляни в главата ми. И противоречията бях взела със себе си: "Трябва ; Не трябва. Какво пък толкова, искам да съм щастлива... това е моят живот...".Влизам в една къща, уютно ми беше, топло, спокойно, чувствах се добре. Седнах, поръчах си Капучино ...2 пъти ... съблякох връхната дреха, бях с черната си Любима блуза и черният клин, придаващ усещането за голота (харесва ми това усещане). Отметнах косата си назад, облегнах се, затворих за миг очи и усетих атмосферата...усмихнах се. Малко след това видях няколко погледа, които казваха много. Имах чувството, че всички погледи са втренчени в мен. Личното ми пространство беше нарушено...защото аз позволих. Така е и в живота по принцип. До мен беше промяната, любовта и истинското, неподправените чувства и нежността. Беше точно до мен и галеше косите ми и си дадох сметка, колко далечни и чужди са ми всъщност. Бях отвикнала. Бях научена на друго и всичко това ми се струваше нереално. Харесваше ми и в същото време си задавах въпроса : "Какво правя всъщност". Малко поизгубена,объркана, раздвоена,обичаща, мразена, оплювана, искана, отдалечаваща се, строга, скована, сама, подкрепяна." Къде всъщност е моето място....може би точно там! Живота иска да ми покаже нещо, само трябва да поискам да видя малките детайли, миговете, малките мигове на щастие, които толкова много искам, а отхвърлям ,заради нещо, заради някой. На една крачка съм от щастието, а усетих страх. На моето лично, вътрешно, душевно щастие и свобода, за които толкова много се борих...човек, за да е щастлив, трябва да изкорени страховете си, чувството за вина и робуването за някой, който не желае да те има в неговия живот. А аз се почувствах виновна, предателка, мръсница.....помислих, казах си, че трябва да поработя върху това - промяната е адски труден път и аз направих първата крачка...първата крачка ...към себе си...
21.11.2012г "Разхвърляни мисли за разхвърляни усещания"
(Диана Димитрова)
