Пътят на самозависимостта

"Стремежът на родителите да бъдат неизменно край децата си може да е положителен за тях през първите години на живота им, но с течение на времето се оказва пагубен за бъдещето им.
Гледаме на децата си като на късче от собствения си живот и ги обсипваме с грижи, но те не ни възприемат по същия начин.
   А на нас родителите, ни е трудно да приемем това.
Искаме да ги задържим, да увековечим пъпната връв, която ги свързва с нас.
За тази цел разполагаме с опита, властта, силата, парите и особено със знанието.
Винаги смятаме, че знаем повече от тях.

- Тате...тате...Бях при Угито, който се скара с баща си...
- И защо се скара с баща си?
-Защото бащата на Угито казва, че знае повече от Угито...
–Да сине, бащата на Угито знае повече от Угито.
-А откъде си сигурен, като не познаваш бащата на Угито?
-Ами, защото му е баща, сине, а един баща винаги знае повече от сина си.
-И защо знае повече от сина си/
-Ами, защото му е баща!
-Това каква връзка има?
-Просто баща му е живял повече от него...прочел е повече книги...учил е повече...Значи, знае повече от сина си.
-Аха...Ти повече ли знаеш от мен?
-Да.
-Всичките ли бащи знаят повече от синовете си?
-Да.
-И винаги ли е така?
-Да.
-И винаги ли ще бъде така?
-Да, сине. Винаги ще бъде така!
-А майката на Мартита знае ли повече от Мартита?
-Да, сине.
-Кажи ми тате, кой е изобретил телефона?
Бащата гледа със самочувствие и му отговаря:
-Телефона, сине, го е изобретил Александър Греъм Бел,
- А защо не го е изобретил баща му, нали е знаел повече от него?

В най-добрият случай се опитваме да подготвим децата си да решават проблеми, които никога няма да имат. Защото ще имат други...които дори не можем да си представим!

Източник: "Пътят на самозависимостта" - Хорхе Букай 

Отново за капките

Път без посока или посока без път?
Кое е за предпочитане?
Да пътуваш сам с разпилените, тъжни мисли в главата си или с онзи човек, в чийто очи виждаш всичките си чувства?
Лесни въпроси и трудни отговори.
Всеки ден милиони хора се лутат между трябва и искам и често притъпявайки желанията си умират...бавно и неусетно...и безвъзвратно...не спрат ли навреме.
Капките се стичат по прозореца, сякаш за последен път...тъжен, носталгичен поглед...търся те в тях, а намирам те в себе си.
Освободих се от оковите, чувствам се лека, свободна и щастлива.
Смисъл винаги има, дава ли ти пълнота.
Сетивата ти оживяват, мислите приемат правилна форма, а сърцето започва да бие по-силно.
През живота си спирах няколко пъти на няколко бензиностанции и винаги в дъждовно време, със стичащите се по стъклото капки, след дълго съзерцание изваждах празните опаковки, някога пълни с доверие и обич и ги изхвърлях в коша на миналото.
Хубаво е да умеем да изхвърляме навреме празните опаковки, за да се изчистим от ненужното им присъствие  и да освободим място за други, пълни с нежност...пълни със смисъл.
Ще ги познаем от пръв поглед, защото на опаковката ще пише любими...
Четейки "Да се обичаме с отворени очи" на Хорхе Букай, си задавам въпроса някога обичана ли съм така...и каква е разликата между "Обичам с отворени очи' и "Широко затворени очи".
Май зная отговора -  разделя ги една тънка граница...доверието.
Едно нещо научих със сигурност в моя живот .... заслужава ли си, трябва да се изживее, най-малко, защото същото се среща изключително рядко и се усеща с душата.
Мигове, за които си струва да рискуваш...

16.04.2017г
Dianne

Приказки за размисъл

" Родих се призори,
детството ми мина сутринта,
а около пладне
прекосявах вече младостта си.
И не че ме е страх,
че времето минава толкоз бързо.
Само малко ме тревожи мисълта,
че може би утре
ще съм
твърде стар,
за да направя всичко, което съм отлагал."

Хорхе Букай