Безспорно е, че в своята собствена личност психоаналитиците никога не достигат напълно мярата на психична нормалност, в която искат да възпитат своите пациенти. Обикновено противниците на психоанализата подигравателно посочват този факт и го използват като аргумент за безполезността на психоаналитичните усилия. Тази критика би могла да бъде отклонена като неоснователно изискване. Психоаналитиците са лица, които са се изучили да упражняват едно определено изкуство и наред с това им е позволено да бъдат хора като всички останали. Все пак инак не се твърди, че никой не го бива за лекар по вътрешни болести, ако вътрешните му органи не са здрави; напротив, могат да се намерят някои предимства в това човек, който сам е застрашен от туберкулоза, да специализира в лечението на теберкулозноболни. Но все пак случаите не са еднакви. Лекарят с болни дробове или сърце, доколкото изобщо е способен да работи, не е възпрепятстван от своята болест нито в диагностиката, нито в терапията на вътрешните болести, докато вследствие на особените условия на психоаналитичната работа собствените дефекти на психоаналитика действително му пречат правилно да схване отношенията на пациента и целесъобразно да реагира на тях. Следователно дълбок смисъл има това от психоаналитика да се изисква като част от доказателството за неговите способности една по-висока степен душевна нормалност и правилност ; към това се добавя и обстоятелството, че той се нуждае от известно превъзходсво, за да действа в известни психоаналитични ситуации като пример, а в други като учител. И най-сетне не трябва да се забравя, че психоаналитичното отношение се основава на любов към истината, т.е. на признаването на реалността, и изключва всяка преструвка и лъжа.
-----
Почти изглежда, че психоаналитичната работа е третата от онези „невъзможни” професии, в които човек предварително може да бъде сигурен в недостатъчния успех. Останалите две, извесни отдавна са възпитанието и управлението.
Зигмунд Фройд
„Изкуството на психоанализата”
