ТЕОРИЯ ЗА СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯТА: ЕЙБРАХАМ МАСЛОУ / Автор - Мария Вълкова /

Шеста глава

ТЕОРИЯ ЗА СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯТА: ЕЙБРАХАМ МАСЛОУ

Мария Вълкова

web | Чувството за създаване

Кратки биографични бележки

Ейбрахам Маслоу е роден през 1908 г. в Ню Йорк. Както самият той споделя, е имал трудно детство в семейството на необразована, фанатично религиозна майка, негрижовен баща и в среда, неодобряваща еврейския му произход. Завършва психология и защитава докторска степен във Уисконсинския университет. Завръща се в Ню Йорк, става преподавател, професионалната му среда включва намерилите тук убежище от Хитлер А. Адлер, К. Хорни, Р. Бенедикт, М. Вертхаймер. Споменавам този факт, доколкото той е важен за изкристализиране на идеите му. Работи като професор в Университета в Брандейс, участва активно в редица психологически общества, издава списание по хуманистична психология. Умира внезапно от сърдечен удар на 62-годишна възраст през 1970 г.

В началото на 60-те години група психолози, споделящи общи идеи върху човешкото развитие, с водещата инициатива на Ейбрахам Маслоу (по това време завеждащ катедрата по психология в университета Брандейс) се обединяват в ново научно движение. Наричат го хуманистично направление в теорията на личността, известно и под наименованието "психология на третата сила" (първите две "сили" са психоанализата и бихевиоризма като водещи дотогава психологически направления). Като философска методологически фундамент на новото движение се поставя екзистенциализмът (С. Киркегор, К. Ясперс, М. Хайдегер), а психологическите му основи се свързани с идеи на Е. Фром, А. Адлер, Г. Олпорт, К. Роджърс, В. Франкъл и Р. Мей.

Хуманистичното направление се основава на няколко водещи принципа:

- холистично отношение към човешката психика. В противовес на бихевиоризма, разглеждащ елементите на поведението изолирано от психичното цяло, Маслоу и сподвижниците му смятат, че индивидът е единно цяло, всеки елемент от който е във връзка и зависимост с останалите. По принцип това не е нова идея в психологията - тя е в основата на индивидуалната психология, но тук се представя по нов начин, комбинира с нови постановки. Самият Маслоу повече от всички следва холистичния принцип (Меди, Коста 1972);
- изгражда положителен модел на човека и неговия опит. Човешката природа по принцип е добра и позитивна . Негативните черти, които индивидът може да развие впоследствие, са резултат от фрустрирани потребности, вродени дефекти, неблагополучия във възпитанието, социализационни процеси;
- творчеството е универсална характеристика на човешката природа. Всеки човек се ражда със спонтанна способност за творчество, която може да се проявява във всяка човешка дейност и ситуация. При повечето хора обаче тази способност се губи поради социализация и акултурация;
- в центъра на изследователския интерес на психологията се поставя психичното здраве, като акцентът в изследванията е върху позитивните проявления на човешката природа - радост от живота, себеактуализация, любов, творчество. Самоусъвършенстването и развитието се разглеждат като централни тенденции в човешкия живот.
- полагат се основите на т.нар. трансперсонална психология, занимаваща се с процесите на излизане отвъд индивидуално-човешкото, с трансцендентните състояния, прозрения, с космическото съзнание и пр.

Във връзка с изследваната тук проблематика ще разгледам теорията за себеактуализацията на А. Маслоу. Но доколкото тя произтича от популярната му теория за мотивацията и йерархията на потребностите, ще ги припомня накратко.

В основата на мотивацията са потребностите. В основата си те са организирани в йерархична система - графично представяна като пирамида, състояща се от пет пласта. Базови (основата на пирамидата) са физиологичните потребности - потребност от храна, вода, кислород, сън, физическа активност, сензорна стимулация и пр. Вторият слой включва потребностите от безопасност и защита - потребност от организация, стабилност, ред, сигурност. На трета позиция - видимо по-малка от предходните - е потребността от принадлежност и любов - тук се отнасят потребностите, свързани с необходимост от общуване, привързаност и любов, принадлежност към общност и пр. Под върха на пирамидата се разполага пластът на потребността от самоуважение - да уважаваш себе си и да бъдеш уважаван от другите. И най-горе, връхчето на пирамидата, се заема от потребността от себеактуализация - потребност да развиваш в пълна степен и да реализираш своите способности, да постигаш максимума, на който си способен - именно нея ще разгледам по-долу.

Основен принцип в схемата на Маслоу е потребностите на предходните по-ниски равнища да бъдат задоволени, за да се появи мотивация за задоволяване потребност от по-горно равнище. Маслоу допуска изключения от този принцип - при творчески надарени хора, при силно мотивирани за развитие и пр. Йерархичната система от потребности е обща за всички, но при всеки човек тя може да се проявава по индивидуален начин.

Друг принцип - ако поради стечение на обстоятелствата не се удовлетворяват потребности от предходния, по-нисък пласт, човек ограничава задоволяването на потребности от по-високо равнище и съсредоточава усилията си върху по-ниското, за да възстанови задоволяването на съответните потребности. Примерно ако човек се е издигнал до равнище себеактуализация, но загубва работата си и остава дълго време без доходи, т.е. нарушено е задоволяването на потребностите от второ равнище, задоволяването на потребности, свързани със себеактуализацията силно се ограничава. Усилията се съсредоточават върху задоволяване потребностите от второ равнище и чак след като то трайно се възстанови, може да се върне към потребностите от следващите равнища. Разбира се, не е необходимо 100% задоволяване на едно равнище, за да се мине към следващото - Маслоу определя следното приблизително съотношение в задоволяване потребностите на петте равнища при един нормален среден индивид: 85% - физиологични; 70% - потребност от безопасност; 50% - принадлежност и любов; 40% - потребност от самоуважение; 10% - потребност от себеактуализация.

Мотивацията за задоволяване на потребностите авторът разделя на два подвида: дефицитарна мотивация (Д-мотивация) и мотивация на развитието или битийна мотивация (Б-мотивация), вероятно по аналогия с битийния модус при Е. Фром. Потребностите от Б-мотивацията се срещат и под наименованието метапотребности.

Д-мотивите най-общо включват първите две равнища от йерархичната система, а Б-мотивите се отнасят по-скоро до следващите три.

Д-мотивацията е свързана с набавяне на липси, дефицити с основна цел - възстановяване на хомеостазиса. Б-мотивите са насочени към реализация на потенциалните възможности на индивида, обогатяване на жизнения опит. И доколкото научаването на нови неща, реализацията са свързани по-скоро с напрежение и завоюване на нови "територии", при тях не става въпрос за възстановяване на хомеостазиса, а по-скоро за стремеж към непрекъснато нарушаване на хомеостазиса и преминаване на следващо, по-високо равнище.

Маслоу развива логически тази схема и стига до извода за два основни начина на живот - дефицитарен начин на живот или Д-живот и битиен начин на живот или Б-живот.

При дефицитарния начин на живот водещи са мотивите, свързани със задоволяване на физиологичните потребности и потребностите от безопасност. Стремежът е към поддържане на спокойно равновесие без особено желание за развитие и промяна.

Битийният начин на живот предполага мотивация за развитие, за реализация на заложените в личността способности. По-долу, анализирайки спецификата на себереализацията, по същество разкриваме характеристиките на Б-живота.

Себеактуализацията

А. Маслоу провежда емпирично изследване, за да установи основните характеристики на себеактуализиращите се хора. Главното затруднение е къде и как да бъдат намерени тези хора. След продължителни усилия да се подберат млади студенти, отговарящи на описанието за себеактуализация, авторът прави един много важен извод, на който някак не се обръща достатъчно внимание, а именно: "Трябваше да заключа, че в нашето общество себеактуализацията не е възможна за млади, развиващи се хора във вида, в която съм я установил при моите по-възрастни изследвани лица" (Маслоу 2001: 243).

Впечатлява съотносителността на това твърдение с тезата на Юнг, че началото на процеса на индивидуация обикновено се разполага в относително зряла възраст, когато човек е натрупал достатъчно жизнен опит и в основни линии е развил всички свои основни личностни особености.

В крайна сметка за своето изследване Маслоу избира исторически личности, между които Линкълн, Джеферсън, Рузвелт, Швайцер, Айнщайн, както и видни съвременници (главно сред приятелския си кръг), за които е в различна степен сигурен, че отговарят на основното изискване за себеактуализираност - общо 21 души. Авторът изследва документи - техни биографии и автобиографии, разговаря с близки на изследваните лица, използва наблюдение, лични разговори, там, където е възможно - проективни техники (свободни асоциации, Тест на Роршах и Тест за тематична аперцепция). В крайна сметка общите си изводи Маслоу прави въз основа на "глобални или холистични впечатления". Доста удобно. Впоследствие върху основата на публикуваните изводи от изследването му се съставят и използват въпросници за изследване на себеактуализацията - ще засегна този въпрос в края на материала.

Работното определение на себеактуализацията, от което тръгва авторът, е центрирано върху следното: Себеактуализация означава пълно оползотворяване и използване на дарби, способности, потенциал; израстване до пълния ръст, на който са способни хората.

Преценени спрямо пирамидата на потребностите, себеактуализиращите се са задоволили и без усилия възпроизвеждат задоволяване на потребностите си от първите четири равнища. Те се чувстват сигурни и спокойни, обичани и обичащи, уважавани и уважаващи другите, с изградена ценностна система. Авторът се пита дали това е достатъчно за себеактуализация, или е само предпоставка за нея. Ако направя аналогия с "хигиенната теория" на Хърцбърг (1959), по-вероятно удовлетворяването на базовите потребности да е по-скоро важна, но все пак само предпоставка за себеактуализация - така, както хигиената е предпоставка за добро здраве, но не и единствена причина за него.

Най-характерните черти на себеактуализиращите се хора - така, както ги разглежда Маслоу, са следните: специфично възприемане на действителността, приемане, спонтанност, проблемна ориентираност, по-различно отношение към самотата, автономност, свежи реакции, способност за върхови изживявания, за човешка близост, присъщо смирение и уважение, дълбочина на междуличностните отношения, индивидуална етична система, отнасянето средства-цели, особености на чувството за хумор, способност за творчество, съпротиви към социализацията, несъвършенствата са им така присъщи, както на всички нас, ценностна система, отношение към дихотомиите. Ще ги разгледам последователно.

Възприемане на действителността

Себеактуализиращите се хора имат пряка, максимално обективна и реалистична връзка с действителността. Такива субективни процеси като лични желания, тревожност, страх, оптимистично - респективно песимистично виждане за света и пр. , които много влияят върху нашата преценка на нещата, почти не оказват влияние върху обективното възприемане на реалността от тези хора. Това е причина те много точно да усещат и характеризират хора, явления, обстоятелства. Преценките им за нещата са верни. Себеактуализиращите се хора отдалеч усещат лицемерието, прикриването на истината, фалша, маскираното поведение. Заради това и прогнозите, които те правят за хора, отношения, процеси, тенденции, са стъпили на "твърда земя" и имат висока прогнозна валидност.

Маслоу смята, че тази способност за реалистично възприемане е стабилна основа, която оказва сериозно влияние върху следващите надстройващи се мисловни операции - разсъждения, умозаключения, познавателна ефикасност.

Авторът прави и допускането, че отликата между здрави хора и невротици е не толкова емоционалната лабилност на последните, колкото качеството на възприемане на действителността. Щом лабилността влияе върху сензорното възприемане - на топлина, светлина, мирис и пр. (което е недвусмислено експериментално установено), вероятно влияе и върху по-сложните процеси на възприемането. Или - вместо постановката, че при невротиците действителността се възприема нормално, но емоционалността след това влияе върху реакциите и поведението, се заменя с тезата,че още при възприемането на реалността тези хора имат дефицит. "Невротиците не са емоционално болни, те грешат познавателно!" възкликва Маслоу. Спрях се на този момент, защото ми се струва важен за междуличностните отношения - на всекидневно равнище често се предпоставя, че всички ние възприемаме действителността еднакво (защото тя е една и е пред очите на всички ни), а различията възникват след това - заради особености на характера, интереси, неврози и пр. Много конфликти биха могли да се избегнат, ако предположим, следвайки допускането на Маслоу, че другите просто виждат света различно от нас.

Способността за пряка, истинна връзка с действителността оказва влияние върху редица особености на себеактуализиращите се хора:

Те в по-голяма степен от другите са склонни да формират светоотношение чрез индивидуална пряка връзка с действителния природен свят, а не през посредничеството на културната група, към която принадлежат, през изкривяванията във възприемането - плод на лични надежди, тревоги или вярвания.

Те спокойно приемат неизвестното, двусмисленото, неструктурираното - като нормално, обективно присъщо на действителността свойство. Нещо повече - то им харесва, чувстват го като предизвикателство. Готови са да пренебрегват сигурността на традицията и на вече известното, да правят крачки в изпълненото с възможни неочаквани опасности неизвестно във всички сфери на живота. В науката това качество се оказва особено ценно - така се правят откритията. Учени, които не го притежават (а такива има немалко), са склонни да работят върху известното, да го "излъскват, подреждат и преподреждат, да го класифицират и да се разпиляват с него, вместо да правят открития, както се очаква от тях" (Маслоу 2001: 249).

Не робуват на подреденост, прекомерна систематичност, яснота, твърдост и увереност на всяка цена - когато ситуацията го изисква, могат да бъдат хаотични, неясни, безгрижно безредни;

Неясни ситуации, които ни карат да се съмняваме, да се колебаем и търсим, да отлагаме решения, което обикновено е неприятно, те могат да приемат като "стимулиращо предизвикателство, като върхов момент в живота". Себеактуализиращите се хора приемат себе си и своята природа спокойно - като нещо нормално, от което не трябва да се срамуват, крият или заради което да трупат чувство за вина. Обикновено те и не се замислят много по тези въпроси, приемат себе си като даденост - без огорчения или оплаквания. Това се отнася за всички равнища:

- на равнище физиология, или както Маслоу го нарича - на животинско равнище. Те "са склонни да бъдат добри животни, които имат добър апетит и се забавляват без съжаление, срам или извинение. Те сякаш имат еднакво добър апетит за храна, спят добре, наслаждават се на половия си живот без излишни задръжки" (Маслоу 2001: 251). Не се притесняват от естествените си физиологични функции.
- на равнище висши чувства им е присъща пълноценна способност за любов, сигурност, чувство за принадлежност, чест, самоуважение;
- спокойна увереност в себе си и незаемане на априори;
- отбранителна позиция, водеща до изграждане на защитни типове поведение (лицемерие, преструвки, грандомански пози и пр.) Антипатично им е подобно поведение у другите хора.

Разбира се, и на себеактуализиращите се хора са познати чувството за вина, неудобство, тревога или срам. То се проявява обикновено спрямо поправими недостатъци (мързел, невнимание, избухливост), остатъци от психични слабости (предразсъдъци, ревност, завист), недостатъци в културната групата, с която се отъждествяват, т.е. неща, които могат да се променят в посока към по-добро.

Спонтанност

Себеактуализиращите се хора са спонтанни - в поведението си, в импулсите, в мислите и съзнанието си. Но доколкото при изцяло спонтанно поведение биха могли да притеснят, обидят или бъдат неправилно разбрани от околните, те обикновено спазват условностите на приетите правила за поведение, не правят проблем от дребни несъгласия. Но условността при тях е като наметка, която се крепи много леко на раменете им и лесно се отхвърля - казва Маслоу. Ако приетите норми им пречат или ограничават за неща, които са важни и основни за тях, те без колебание ги отхвърлят. При проява на силни чувства, моментно раздразнение, желание да предпазят някого и пр. могат да се държат по начин, доста по-различен от очакванията на околните, но това ни ги тревожи, те не са склонни да изпитват срам или притеснение от това. Когато са сред хора, не очакващи от тях рутинно поведение, се държат свободно, естествено и спонтанно.

При изграждане на морални принципи себеактуализиращите се хора следват в по-голяма степен вътрешното си чувство за правилност, отколкото възприетите в обществото норми. "Нехайните наблюдатели биха могли да ги сметнат за неетични, тъй като в моментите, когато ситуацията го налага, те са в състояние да нарушат не само условностите, но и законите. Но случаят е тъкмо противоположен. Това са възможно най-етичните хора, макар тяхната етика да не е непременно същата, каквато е на останалите около тях" (Маслоу 2001: 253) - подчертава Маслоу.

Тези хора не само са склонни да следват спонтанната си природа, но и добре познават себе си - своите желания, импулси, реакции, мнения (тук отново можем да търсим връзка с индивидуацията при Юнг). Това не е характерно за обикновените хора, при които представата за себе си е доста мъглява и неосъзната, смята авторът.

Мотивация

Най-важната отлика на себеактуализиращите се хора обаче е характерът на основните им мотивционни процеси. Докато при обикновените хора мотивацията е свързана главно със задоволяване на актуални потребности (мотивация на дефицита), при тях мотивацията е свързана с преди всичко с развитието. "Те работят, стараят се и са амбициозни, макар и в един необичаен смисъл. За тях мотивацията е просто развитието на характера, изразявнето му, съзряване и растеж, с една дума, себеактуализация" (Маслоу 2001: 254).

Тази позиция на Маслоу за личностното развитие като основен мотив при себеактуализацията е в услуга на разглеждането на културата през субектността.

Проблемно-центриран живот

За хората от изследваната категория битието обикновено е свързано с някаква мисия, задача за изпълняване, проблем за разрешаване, отговорност, дълг. Животът им е проблемно-центриран (различното на его-центрираността). Проблемите, към които се насочва вниманието им, обикновено са свързани с по-глобални неща. Те се заемат с мащабни задачи, заниманията са от всеобща значимост. "Такива хора работят в схемата на ценности, които са големи, а не дребни; всеобщи, а не локални; и в рамките на век, не на момента" - подчертава Маслоу (Маслоу 2001: 255). Критериите, от които те изхождат, са възможно най-широки, резултатите, до които стигат - с изключително социално и междуличностно значение. Това естествено ги поставя над дребните неща от живота, прави ги широко скроени и ведри.

Обикновено себеактуализиращите се хора съсредоточават вниманието си по-скоро върху целите, отколкото върху средствата. Но някои неща, които за другите могат да са само средства, за тях се очертават като отделни цели. Не винаги резултатът от дейността е тяхна главна или единствена цел. Те изпитват удоволствие от самия процес на постигане на целта. Както при едно пътуване човек може да се радва не само когато стигне мястото, закъдето е тръгнал, но да изпитва удоволствие и от самото пътуване, така и при постигането на всяка, дори тривиална цел (като сготвянето на една манджа примерно) човек може да изпитва удоволствие от самия процес на правене.

Отношение към самотата

Изследваните от Маслоу лица имат по-специално отношение към самотата. Себеактуализиращите се хора повече от останалите обичат да са сами, да се уединяват - това не им тежи, напротив - имат нужда от него.

Обикновено те не се включват и в междуличностни дрязги: "Често се случва те да стоят настрана от сражението, невъзмутими, незасегнати от онова, което предизвиква буря у другите... те сякаш са годни да запазят достойнството си дори в недостойно обкръжение и ситуация" (Маслоу 2001: 256). Понякога тази резервираност може да премине в строгост и усамотение. Причината за подобно поведение авторът търси в склонността им да си изработват и да се придържат към свое тълкуване на ситуацията.

Друга причина за склонността на тези хора към усамотяване е способността и необходимостта дълбоко да се съсредоточават върху нещата, които правят. Това води често и до прословутата им разсеяност, способността да забравят неща от всекидневния живот или да не обръщат внимание на средата.

Самоопределение

Важна характеристика на хората, които изследва Маслоу, е силно развита способност за самоопределение. Те "решават сами, стигат до собствени решения, сами поемат инициативата и са отговорни за себе си и за собствената си съдба. Това е едва доловимо качество, което трудно се предава с думи, но е изключително важно. Те ме научиха да гледам на онова, което съм приемал за нормално човешко, като на съвършено болестно, ненормално или слабо..." споделя Маслоу (Маслоу 2001: 257).

Животът им в много по-голяма степен е резултат от тяхната свободна воля, отколкото от някаква предопределеност. Това качество напомня на позитивната свобода при Фром или процесите на индивидуация при Юнг.

Автономност

Изброените дотук особености се пронизват от една основна черта - автономност. Доколкото реализацията на себеактуализиращите се хора зависи главно от техния собствен потенциал и латентни ресурси, то отношенията им с другите хора, с културата, задоволяването на потребности от по-ниските равнища (обикновено вече получени) не са определящи. "Себеактуализиращите се са станали достатъчно силни, за да са независими от доброто мнение на другите или дори от тяхната привързаност. Почестите, положението, наградите, популярността, престижът и обичта, която могат да дарят, са станали по-маловажни от себеактуализацията и вътрешният растеж" (Маслоу 2001: 258). Но, подчертава Маслоу, това става възможно само ако са получили много от тези неща в миналото. С това авторът като че прави заявка за следващото си изследване - как се създават добри условия за изграждане на себеактуализиращи се хора.

Свежи реакции

Свежест и богатство на субективното изживяване лъха от непринуденото възприемане на света от себеактуализиращите се хора. Те са способни отново и отново да се възхищават на природата, на дребните неща от живота. "Те извличат възторг, вдъхновение и сила от основните житейски преживявания" - казва Маслоу (Маслоу 2001: 259). Чудесно би било, ако можехме да се поучим от тях да ценим благата, които имаме. (Маслоу специално изследва липсата на подобна способност, или по-скоро наличието на обратното качество у повечето хора и в тази връзка формулира тезата за "ниското мрънкане, високото мрънкане и метамрънкането" - ако подобно проучване се направи в Европа, вероятно ние ще заемем призово място).

Върховни преживявания

Силата и богатството на сетивата и способността да се отдават изцяло, характерни за себеактуализиращите се хора са предпоставка за способността и склонността им да се отдават на своите много силни усещания. Част от изследваните споделят, че понякога имат върхови преживявания - например при някои етапи от творческия акт, при центриране върху проблем, интензивно съсредоточаване или силно чувствено изживяване, удоволствие от музика или изкуство, стигащо до забрава.

Идентификация с човечеството

Проблемо-центрираната ориентация и автономността им са свързани и със следната много важна особеност: себеактуализиращите се хора имат силно чувство за идентичност с човешкия род, с цялото човечество (не с регион, локална общност или група). Въпреки че в много отношения стоят над обикновените хора и виждат истини, скрити за другите, че понякога се дразнят от човешкото нежелание за развитие, че водят доста уединен живот, те силно и дълбоко обичат хората, човешкия род, човечеството и искат да им служат, стремежът им е с каквото могат да им помогнат. Те, казва Маслоу, отдават "известна доза уважение на всяко човешко същество само защото е такова... дори спрямо негодниците - те не ги унижават, подценяват или лишават от достойнство" (Маслоу 2001: 262).

Човешка близост

Не можеш да обичаш човечеството, без да обичаш близките си - себеактуализиращите се хора в пълна сила го доказват.

Те са способни на много дълбоки и цялостни междуличностни връзки, изключително привързани са към своите приятели - не много наброй, но за цял живот.

Уважение към хората

Човеколюбието им е свързано и с дълбоко демократично чувство и уважение към хората - независимо от класа, образование, раса, цвят на кожата. Въпреки че обикновено принадлежат към елита, тези хора се държат дружелюбно, мило и с търпение към всички. Готови са винаги да научат нещо ново, Маслоу казва - те изпитват дори смирение от съзнанието колко малко знаят и колко много неща още биха могли да научат от другите. "Те могат без поза да изпитват честно уважение и да са дори смирени пред хора, които могат да им дадат ново познание или сръчност, каквато не притежават. Те отдават честно дължимото уважение на добрия дъводелец и поради това на всеки, който е майстор на своите инструменти или занаят" (Маслоу 2001: 263).

Етичност

Всички гореизтъкнати достойнства на себеактуализиращите се хора не значат, че освен благост и доброта нищо друго не можем да видим у тях. Както се отбеляза в началото, те имат ясна преценка за хората, отнасят се към тях реалистично - включително и сурово към онези, които заслужават това. Но "вреждебните им реакции към други хора са (1) заслужени и (2) за доброто на нападнатия или за нечие друго добро." - тук, а и на много други места Маслоу се позовава на Е. Фром, което говори за споделяни общи визии относно човешката природа. По-горе бе отбелязана тяхната изключителна етичност - те никога не постъпват неправилно - казва Маслоу.

Чувство за хумор

Както може да се очаква, себеактуализиращите се хора имат силно чувство за хумор. Но това не е повърхностният веселяшки хумор, целящ само да разсмее, или враждебният и обиден хумор, нито е хуморът на превъзходството. Това е един по-скоро "дълбокомислен, философски хумор, който предизвиква повече усмивки, отколкото смях, присъщ е на ситуацията, а не добавен към нея, по-скоро е спонтанен, отколкото планиран" (Маслоу 2001: 267).

Съпротиви срещу инкултурацията

Себеактуализиращите се хора имат по-сложни отношения с културата, към която принадлежат. Сместа от автономност и толерантност ги прави едновременно доста резервирани към общоприетите ограничаващи норми и правила и заедно с това приемащи и прощаващи различията. Известно е, че всяка култура дава много преимущества на принадлежащите към нея индивиди, но налага и много ограничения - в поведението, в бита, начина на хранене и обличане, в междуличностните отношения, в технологиите и пр. Нещата могат да са едни, но могат да са и други и това е почти без значение за най-същностните страни от живота - приблизително такава е позицията им към културата. Те спазват изискванията - за да не бият на очи, за да не обиждат околните, а и защото това е без особено значение за тях. "Вътрешното им отношение обикновено се изразява в това, че при тях е без особено значение в чий народен бит съществуват, за тях едни правила за движение са не по-лоши от други - макар и да помагат животът да върви гладко, те не са толкова съществени, та да се прави въпрос от това" (Маслоу 2001: 270).

Когато обаче нещо прекалено ги дразни или се изискват много сили, за да се спазват правила, себеактуализиращите се хора ги отхвърлят с лекота, като наметка, отново се връща към тази метафора авторът. Те много по-трудно се поддават на моделиране, социализиране от страна на културата и обществото, към което принадлежат. Склонни са да избират от една култура това, което им харесва и да отхвърлят неодобряваното. В никакъв случай не са етноцентрирани.

Може да се каже, че себеактуализиращите се хора са сравнително неангажирани с културата, към която принадлежат. Те са граждани на света, "в по-голяма степен от останалите принадлежат към човешкия род въобще". Хората от тази група си приличат помежду си повече, отколкото със сънародниците си.

Стимулиращи развитието

Културата е нещо доста консервативно - тя се развива, но постепенно и бавно - в последните десетилетия тя едва настига стремглаво развиващите се технологии. Себеактуализиращите се хора приемат темпа на обществените промени (в тази култура и в тази епоха). Те проявяват траен интерес към усъвършенстването на културата и допринасят, с каквото могат, за него - обикновено имат мисия, вършат нещо действително важно за културното развитие.

Обикновено те не са бунтари или революционери, стремящи се към мълниеносни реформи (въпреки, че биха могли да бъдат - отбелязва авторът). Най-вероятно виждат колко малко би могло да се постигне с огромни "революционни" усилия - те "не са против това да се борят, а само са против безрезултатната борба" - смята Маслоу. Освен това в личен план техният начин на живот - балансиран, хармоничен, с чувство на удоволствие и радост от живота - е несъвместим с аскетичния, едностранчив живот на революционера.

Ценности

Ценностната система на самоактуализиращите се хора се изгражда върху принципи, на някои от които се спряхме по-горе: проблемо-центриран живот; чувство за родство с цялото човечество; приемане на нещата такива, каквито са; "комфортни" отношения с действителността; удовлетворени базови потребности; различаване на средства от цели; съзнаване относителността на моралните и други норми и стандарти; интерес към различното, по-скоро радостно приемане на другостта, отколкото страх от нея; уникален характер на ценностната система, но и максимално приближаване до родовите ценности. Ще илюстрирам това, като представя някои основни битийни ценности по Маслоу и техните характеристики (Маслоу 1968). Позволявам си това по-дълго представяне, доколкото ценностите дават представа и за битийните потребности, мотивация и крайни цели:

	Ценност	Характеристики
1.	Цялостност	Единство, интеграция, тенденция към тъждество, взаимосвързаност, простота, организация, структура, дихотомия на трансцендентното, ред
2.	Съвършенство	Необходимост, справедливост, точност, неизбежност, уместност, правосъдие, завършеност, дължимото
3.	Завършеност	Завършване, финал, утвърждаване, изпълнение, съдба, карма
4.	Закон	Справедливост, неопетненост, ред, законност, това, което трябва да бъде
5.	Активност	Процес, подвижност, спонтанност, саморегулация, пълно функциониране
6.	Богатство	Диференциация, сложност
7.	Простота	Честност, откритост, същност, абстракция, основна структура
8.	Красота	Правилност, форма, живост, простота, богатство, цялостност, съвършенство, завършеност, уникалност, благородство
9.	Доброта	Правота, желателност, справедливост, добра воля, честност
10.	Уникалност	Особеност, индивидуалност, несравнимост, новост
11.	Ненапрегнатост	Лекота, липса на напрегнатост, усилия или сложности, изящество и съвършенство
12.	Игра	Забава, удоволствие, развлечение, хумор, изобилие, лекота
13.	Истина Чест Реалност	Откритост, простота, богатство, дължимото, чиста и неопетнена красота, завършеност, същност
14.	Самонадеяност	Автономия, независимост, липса на нужда от общуване с другите за да си самият себе си, самоопределение, излизане от средата, отделност, живот по свои правила

Нищо човешко не им е чуждо

Себеактуализиращите се хора са човешки същества с присъщите им недостатъци - кой повече, кой по-малко. "И те имат глупави, прахоснически или неразумни навици. Могат да са досадни, упорити, дразнещи. В никакъв случай не са лишени от доста повърхностна суета, гордост, пристрастие към направеното от тях, към техните семейства, приятели и деца. Нерядко те гневно избухват" - споделя авторът резултати от изследването си (Маслоу 2001: 274). И тъй като са обикновено много силни хора, те са силни и в гнева си: когато се налага, могат да бъдат неочаквано безскрупулни, по хирургически хладнокръвни, или обратно - могат да се оженят от жал, да установят близки отношения с натрапници, за което после да съжаляват и пр. Това не пречи именно те да дават надежди за бъдещето на човешкия род, те да разтърстват и раздвижват прогреса. Не трябва обаче да имаме илюзии, че това са едни светци - за да не се разочароваме напразно - предупреждава Маслоу.

Отношение към дихотомиите

Маслоу обръща особено внимание на способността на изследваните лица взаимно да балансират, неутрализират, обединяват противоположностите, да решават във всекидневния си живот дихотомиите. "При здравите хора (тук авторът почти демонстративно нарича себеактуализиращите се хора "здравите хора" - М.В.) дихотомиите намират решение, полярностите изчезват и много противоположности, смятани за вътрешноприсъщи, се сливат и срастват, за да образуват единства" (Маслоу 2001: 278). Всъщност още Юнг обръща внимание на двойките противоположности - тяхното взаимно допълване, единство, но и противоборство и пр. - разглеждахме ги при архетиповете. Особено архетипът на мъдрия старец - според мен това е "прототипът" на себеактуализиращите се хора на Маслоу - също притежава способността да обединява противоположностите.

Авторът твърди, че в изследването балансиране на дихотомии е установено при следните двойки противоположности: жалостивост - безжалостност, конкретно - абстрактно, приемане - отхвърляне, его - общество, приспособеност - неприспособеност, дистанция от останалите - отъждествяване с останалите, сериозен - хумористичен, Дионисиевски - Аполоновски, интровертен - екстровертен, ревностен - безразличен, сериозен - фриволен, конвенционален - неконвенциален, мистичен - реалистичен, активен - пасивен, мъжки - женски, сладострастие - любов.

Всичките тези привидни противоречия при здравите хора се проявяват по-скоро като синергетични, отколкото като антагонистични. "Ако се окаже, че войната между половете не е война при зрелите хора, а само признак на парализиране и изкуствено спиране на растежа, тогава кой би пожелал да вземе страна в нея? Кой би избрал нарочно и в пълно съзнание психопатологията? - реторично пита Маслоу (Маслоу 2001: 279).

Тази част от текста на автора е много силна - всъщност Маслоу твърди, че да си непрекъснато развиваща се, реализираща в пълна степен възможностите си, себеактуализираща се личност е нормата, другото - индивидите с изкуствено спряло развитие (а това са 95% от хората!) е патология. И ако психологията и философията продължават да изследват главно вторите, то те стават една осакатена психология и осакатена философия. Универсалната научна психология би изследвала именно здравите - т.е. себеактуализиращите се хора.

Любовта

Любовта е трудна за изследване тема, доколкото самият обект е много сложен. Маслоу споделя, че анализирайки я, се чувства като на ничия земя, където от обикновените методи на психологията няма полза.

Първата характеристика, която бие на очи при любовта на себеактуализиращите се хора (или здравите хора - за автора това са вече синоними) е откритостта. Изследванията на Маслоу потвърждават извода на Т. Райк, че отсъствието на тревога при връзката е първи белег на любовта при здравите хора. "Няма съмнение, че съществува тенденция към все по-пълна спонтанност, сваляне на защитите, отказ от роли, както и на старание и усилия за постигане на такива взаимоотношения... Не е необходимо да се пазиш, да се криеш, да се опитваш да правиш впечатление, да чувстваш напрежение, да внимаваш какво говориш или правиш, да се сдържаш или потискаш." (Маслоу 2001: 281). Бъди такъв, какъвто си, не се поддавай на изкушението да се преправяш, за да отговаряш на нечии очаквания, неподправените спонтанни реакции са по-добри от конвенционалната любезност.

Посланието, което предава такъв тип поведение е: Аз съм достатъчно добър, достоен, с качества, самоценен, за да бъда харесван такъв, какъвто съм; търся човек, който да ме харесва точно такъв, а не друг.

От това обаче не следва, че любовта е един пасивен акт - напротив - за да обичаш се иска сила, а за да бъдеш обичан - да притежаваш способност за това. Ето я втората отличителна черта на любовта при здравите хора - те могат да обичат и да бъдат обичани. Това не са просто думи - за разлика от тях повечето хора искат да се обичат, но не знаят как да го направят (авторът се позовава на Менингер). Е, здравите знаят как да обичат, като ясно различават това чувство от простото харесване, дружелюбие или умерено и неангажиращо чувство.

Отношението към секса е по-различно от традиционното противопоставяне низки сексуални страсти - извисена любов. Секс без любов е нещо доста семпло, а пълноценната любов включва и чудесен секс - двете страни са в единство, в хармония. Маслоу отбелязва и следния привиден парадокс - себеактуализиращите се хора се отдават на секса пълноценно, с цяло сърце, за тях той може да бъде мистично изживяване, но едновременно с това животът им не е центриран около него, не страдат прекомерно от липсата му. Обяснението е свързано с разлика в равнищата на потребностите: "Любовта на по-високо равнище на потребностите прави по-нисшите потребности и тяхното фрустриране и задоволяване по-малко важни, по-периферни и по-лесни за пренебрегване. В замяна на това обаче, тя ги превръща в по-пълноценно удоволствие, когато бъдат удовлетворявани" (Маслоу 2001: 283).

По-горе бе отбелязано, че изследваните лица приемат себе си, своите чувства, потребности и желания като нещо естествено, което не трябва да се крие или от което трябва да се притесняват - това качество се проявява и тук. Те много по-свободно от средния човек са готови да си признаят, ако някой ги привлича сексуално - споделя наблюденията си Маслоу. Тяхната спонтанност, неподчиняване на стереотипи и готовност да следват природата си се проявява и в отношението им към сексуалните игри - "те не правят истинска рязка диферениация между ролите и личностите в двата пола". Дихотомията мъж (активен, мъжествен, инициативен) - жена (пасивна, женствена, подчинена) се решава и тук в полза на единството - индивидът може да е "едновременно активен и пасивен, себичен и несебичен, мъжествен и женствен, егоцентричен и смирен".

В любовта на здравите хора се претопява и друга дихотомия: от една страна силна автономност и развита индивидуалност, от друга - способност да се слееш с другия, да станете едно цяло. Няма по-автономни хора от тях, но в любовта единият преживява потребностите на партньора си като свои, а своите - като присъщи и на другия. "При това положение егото се разширява, обхваща двама души и до известна степен, за целите на психологията, те се превръщат в една единица, една личност, едно его" (Маслоу 2001: 285). Хомономия нарича подобно сливане Ангиал (противоположното на автономия). Това е една его-трансценденция, която се среща не само в любовните отношения, но и при патриотизма, алтруизма и пр. - подчертава Маслоу (Маслоу 1967).

"Сливането" с другия не означава претопяване на неговата индивидуалност, напротив - изследванията показват, че присъщо на здравата любов е "утвърждаването на индивидуалността на другия, желанието за израстването на другия, присъщото уважение към неговата или нейната индивидуалност и уникална личност".

Нещо повече - за да е способен на его-трансценденция, човек трябва да е изградил зряла, пълноценна его-идентичност. А и с акта на трансценденция тя получава допълнителни сили, разгръщане, пълнота. "Двете тенденции - да се премине отвъд индивидуалността и тя да се изостри и укрепи, трябва да се разглеждат като партниращи си, а не като противоречащи си. Освен това се внушава, че най-добрият път към его-трансценденция е силната идентичност" (Маслоу 2001: 291). Това е важно заключение - до него стига и Юнг.

Друга особеност на истинската любов е нейната самоценност. Тя не е средство за постигане на други цели или начин да се разрешат други проблеми (властови, неудовлетворености, проекции и пр.). Възхищението от другия е едно "незаинтересовано" чувство. Подобна постановка се различава от третирането на влюбения по-скоро като тласкан, като жертва, отколкото като привлечен, като субект. Способността за подобна "незаинтересована", безкористна любов е естествена човешка способност за споделена взаимност - с това Маслоу се дистанцира и от авторите, които смятат, че подобни високи алтруистични чувства могат да се изживяват само към Бога.

Любовта носи радост и удовлетворение, тя не е само стремеж - романтичен, сантиментален или фатален, тя носи удоволствие, себеутвърждаване и жизненост.

По подобие на видовете мотивация и начини на живот, Маслоу дефинира два вида любов: дефицитарна - Д-любов и битийна - Б-любов.

Дефицитарната любов възниква като отговор на липса, дефицит, които се стремим да запълним - липса на сексуален партньор, липса на сигурност, на самочувствие, на начин да се самоопознаем чрез реакциите си към другия, липса на контакти и пр. Другият ни дава липсващото, той ни интересува дотолкова, доколкото задоволява потребностите ни. Интересът ни към него спира дотук.

Любовта на здравите хора е от втория вид. При нея партньорите се интересуват един от друг като самоценност. Човек се радва на развитието и стимулира израстването на партньора си, отнася се към него с уважение и възхита, поддържа откритост в отношенията. Това е любов на равностойни хора, които споделят радости и грижи.

Творчеството

Концепцията на Маслоу за творчеството и ролята му в човешкото развитие се оценява като едно от най-важните постижения на хуманистичното направление в персонологията. Преди всичко - Маслоу егалитаризира творчеството, превръща го от привилегия само на избрани, специално талантливи или гениални хора, при това обикновено занимаващи се само със специфични професии (главно в сферата на изкуството и науката), в универсална човешка способност. Себеактуализиращото творчество трудно се дефинира, защото изглежда като синоним на самото здраве, то е "осъществяване на най-пълната човечност... ...то е синоним или sine qua non аспект или определяща характеристика на същностно човешкото... ...Творчеството е фундаментална характерна черта, свойствена на човешката природа, потенциално дадена на всички или на повечето хора с раждането им, която много често бива изгубена, погребана или овладява в процеса на социализация" (Маслоу 2001: 296, 306).

За творчество не са необходими специални таланти или способности, казва Маслоу, творец може да бъде всеки. То е възможно при всички жизнени дейности и ситуации, в които може да се реализира човешката творческа способност. Това вече не са само високите сфери на изкуството и науката, към тях се прибавят всички, дори най-обикновените човешки дейности и ситуации - отглеждането на деца, готвенето, домакинството, спортът.

Друг нов акцент в концепцията му е прехвърлянето на ядрото на творчеството от резултата - творческия продукт като уникално произведение, през творческата дейност към субекта - притежаващия способност за творчество. "Себеактуализиращото творчество подчертава първо личността, а не нейните постижения, като смята тези постижения за вторични явления, произлезли от личността и следователно вторични за нея" (Маслоу 2001: 305).

С удовлетворение представям тази страна от теорията на Маслоу, доколкото субектният подход в културата, с който се занимавам тук, дефинира културата чрез подобен конструкт.

Маслоу прави разлика между способността за творчество, разбирана като специална творческа дарба в някаква сфера и способността за творчество като себеактуализиращо творчество. При първата акцентът е върху уникалния творчески продукт - резултат от творческата дарба, при втората най-важното в процеса е възможността човек да реализира себе си в това, с което се занимава, това е "склонността да се прави всичко творчески".

Хората, които умеят да реализират себе си чрез творческо отношение, притежават способността да възприемат нещата свежо и непреднамерено; друга тяхна особеност е спонтанност и експресивност на афективно, когнитивно и поведенско равнище. Те са естествени и освободени, не се самоцензурират предварително, страхувайки се от оценки и неодобрения, не задушават творческите си хрумвания и пориви от страх, че ще се изложат. "Способността да изразяват своите идеи и да дават воля на импулсите си, без да ги задушават и без да се страхуват от подигравките на околните, се оказа много съществена черта на себеактуализиращото творчество"- подчертава Маслоу (Маслоу 2001: 295).

В способността си да реагират спонтанно, да възприемат нещата свежо, без да ги поставят в обединяващ калъп, без да ги структурират, подрязват, нагласяват, те напомнят невинността на децата. Творчеството им е "спонтанно, без усилия, невинно, леко, някакъв вид свобода от стереотипи и клишета" - това е една "втора невинност", съчетаваща невинност на възпритията и изразяването и изтънчен ум.

Изследваните от Маслоу лица в творчеството си проявяват особености, които вече разгледахме - афинитет към непознатото, способност за решаване на дихотомии, наличие на върхови изживявания в живота им, отсъствие на страх. Самият вътрешен механизъм на творчеството предполага нов, свеж поглед към нещата - намиране на връзки, съпоставяния, зависими там, където преди не са били откривани, правене на нови интеграции във външния, обективен свят.

Себеактуализиращото творчество е универсална човешка способност в смисъл, че всеки би могъл да го реализира, ако се развива, стигайки до определено равнище на зрелост, до постигане на една вътрешна интегрираност на личността.

Според мен себеактуализиращото творчество - така, както го разглежда Маслоу, носи съществени черти на разглеждания от Юнг процес на индивидуация (независимо че авторът никъде не се позовава на Юнг): "Творчеството на изследваните от мен лица сякаш бе продукт на едно вторично явление, произтичащо от по-голямата им цялостност и интеграция, които предполагат всъщност приемането на себе си. У изследваните сякаш бе приключила гражданската война, която бушува в средната личност между силите на по-големите дълбочини и тези на отбрана и контрол, и те се чувстваха по-малко раздвоени. Поради това на разположение за използване, наслада и творчески цели бе по-голямата част от тях. Те пропиляваха по-малко от времето и енергията си, за да се защитят от самите себе си" (Маслоу 2001: 299). "Гражданската война" между силите от по-големите дълбочини и контролът на външните пластове - не е ли това противопоставянето съзнавано - несъзнавано, приключването на войната - равно на интегрирането на несъзнавани части към съзнанието, "по-малко раздвоени" - постигането на единство и хармония на личността при индивидуацията, пропиляването на сили и енергия за защита от самите себе си - не е ли това тезата за оттеглянето на проекциите - първата фаза на индивидуацията и свързаното с това освобождаване на енергия, отивала дотогава за различните несъзнавани защити (проекции, рационализации, изтласкване и пр.)

Следващата особеност - способността за върхови изживявания и връзката й с процеса на интегриране в личността и на личността и света, което Маслоу нарича основното откритие към темата, според мен също доста напомня процеса на трансценденцията, следваща индивидуацията при Юнг.

След като себеактуализиращото творчество е дълбоко присъщо на човека, защо се проявява сравнително рядко? Отговора на Маслоу можем да разберем от цитата в началото на главата за Маслоу - тази способност при повечето хора се губи, погребва или овладява в процеса на социализация. Вероятно социализацията в постмодерния свят ще бъде различна - в смисъл обществото има интерес хората да развиват творческия си потенциал и би трябвало да стимулира нови характеристики на социализацията - в случая подкрепа, стимулиране, създаване на условия за развиване на творческите способности. Още повече, че този вид творчество има способност да се възпроизвежда разширено - "то се "излъчва" като радиоактивност и независимо от проблемите засяга всички сфери на живота, тъй както веселият човек излъчва веселие без цел, план или дори без да го съзнава. То се излъчва като слънчева светлина. Разпространява се навсякъде. Прави нещата да растат (онези, които са в състояние да растат) и се пропилява върху скали и други нерастящи неща" (Маслоу 2001: 305).

(Остава да се надяваме, че ние няма да сме сред тези "други нерастящи неща".)

Основните идеи в концепцията за себеактуализацията на Ейбрахам Маслоу впечатляват и разпалват въображението на много изследователи. Но като всяко сериозно научно дело и тя се подлага на сериозно обсъждане, като не липсват и критики. Критичните бележки са насочени преди всичко срещу неясните, доста субективни критерии, които използва Маслоу при подбора на изследваните лица. Работното определение за себеактуализация също не е системно издържано; изказват се съображения и срещу получените в резултат на холистични впечатления характеристики - дали това не са всъщност ценности, на които авторът се възхищава и които отбелязва "с предимство" (съвсем не е задължително това да става съзнателно) (Даниелс, 1988).

Очевидно е, че инструментариумът на емпиричното изследване, което авторът прави, не е възможно най-добрият - самият Маслоу го признава. Но, казва авторът, или трябваше да го направя така, или изобщо да не го правя и да чакам да се разработят съответните адекватни научни методи. Всъщност много психолози изобщо не се чувстват длъжни да подлагат на емпирична проверка своите концепции - Фройд например е бил, така да се каже, методологически противник на всякакви емпирични проверки на своите тези.

Според мен би трябвало да сме благодарни на Маслоу, че така упорито и дълго се е опитвал емпирично да улови характеристиките на себеактуализацията. Аз лично ги приемам по-скоро като личностни тенденции, които могат да бъдат и теоретично изведени. А ако има и емпирични потвърждения - толкова по-добре.

По-системни емпирични изследвания върху теорията за себеактуализацията се провеждат впоследствие. Е. Шостръм разработва Въпросник за личностна ориентация (Personal Orientation Inventory, POI), който се използва от редица учени за измерване на себеактуализацията (Шостръм 1974). Той "работи" добре, но е голям и трудоемък. Въпросникът включва 150 твърдения, разпределени в две основни скали и десет подскали. Първата скала изследва насоченост към себе си (степен на автономност, свобода, контрол, изхождащ от вътрешни принципи) или насоченост към другите (висока зависимост от социалните норми и от мнението на околните, конформност, потребност от приемане и одобрение). Втората скала се занимава с т.нар. компетентност във времето - при висока компетентност връзката минало - настояще - бъдеще за индивида е непрекъсната, миналият опит се използва в настоящето, в което се правят и дългосрочни планове за бъдещето. При некомпетентност във времето миналото е свързано по-скоро с неприятни изживявания, бъдещето - със страхове или невъзможни за постигане цели, при което връзката минало - настояще - бъдеще се прекъсва.

Джоунс и Крендал изработват кратък въпросник за измерване на себеактуализацията (Джоунс и Крендал 1986).

Представям по-долу и самия въпросник. Така се придобива по-ясна представа какво се мери, когато се изследва себеактуализацията.

Въпростникът включва 15 твърдения, измервани с 4-степенна скала (1 - не съм съгласен... 4 - съгласен съм). Знакът V, поставен в края на някои твърдения означава, че отговорът се инверсира. Получените точки се събират, като по-високият бал говори за по-ясно изразена себеактуализация. Ето твърденията:

• Не се срамувам от нито една от своите емоции.
• Чувствам, че трябва да постъпвам така, както се очаква от мен. V
• Вярвам, че хората по принцип са добри и може да им се вярва.
• Мога и да се сърдя на тези, които обичам.
• Околните винаги трябва да одобряват това, което правя. V
• Аз не мога да приема своите слабости. V
• Може да ми харесват хора, които по принцип не одобрявам.
• Страхувам се от неуспехи. V
• Старая се да не анализирам и така да опростявам сложните неща. V
• По-добре да си бъда такава, каквато съм, отколкото да съм популярна.
• Нямам нещо в живота си, на което специално бих се посветила. V
• Мога да изразявам чувствата си, дори ако това има неблагоприятни последствия.
• Длъжна съм да помагам на другите. V
• Уморих се от страхове и неадекватности. V
• Мен ме обичат, защото аз обичам.

Е. Маслоу е сред малкото психолози, чиито идеи се използват в най-разнообразни сфери от социалния живот - от образование и здравеопазване до управление на човешките ресурси и мениджмънт. Главната причина за това - освен, разбира се, изключителните достойнства на теорията му - според мен се крие в способността на Маслоу да почувства движението на световната цивилизация по посока на нов тип общество, с нови ценности и основни промени във всички сфери на човешката жизнедейност (Тофлър 1991) и да създаде теория за главния герой в това ново общество. Ако мога да използвам метафората на Тофлър, хуманистичната теория на Маслоу е разположена върху гребена на "третата вълна".

Модерните образователни концепции, акцентиращи върху необходимостта училищното обучение да се занимава с цялостното личностно развитие на децата по същество се основава върху развиваната от Маслоу теза за холистичната човешка природа. Основната идея на т.нар. "афективно образование" например е, че интелектуалният аспект на обучението е важен, но не по-малко важно е и развитието на цялостната личност - емоции, чувства, ценности, нагласи и характер. Концепцията за "сливащото образование" акцентира върху единството на афективните и познавателни елементи.

От основните положения на трансперсоналната психология произтичат идеи за т.нар. трансперсонално образование, акцентът при което е да се научим как да се развиваме. В този смисъл бих нарекла моите скромни съображения за културата трансперсонални, доколкото главният акцент при тях е именно този.

Съвременните теории за творчеството също често използват постулати от теорията на Маслоу - пример за това е теорията за множествената интелигентност (Гарднър 1983).

Много от идеите на съвременния мениджмънт по-пряко или по-косвено са свързани с основните тези на хуманистичната психология. Самият Маслоу "пробва перото си" в тази област - като създава известната "Теория z" (в отговор на известната Теория Х, теория У на Макгрегър) (Макгрегър 1960). Теория z за управлението на човешките ресурси се основава върху разбирането за холистичната човешка природа и теорията на себеактуализацията.

След Маслоу се появаат много публикации по мениджмънт, в които се развиват идеи на Маслоу през призмата на мениджмънта - за йерархията на потребностите, за важността на ценностите, себеактуализацията и пр.

Каква е връзката между продуктивността на работниците и начинът им на живот, какво трябва да се направи, та хората да работят добре и да са щастливи, можем ли да говорим за типология на потребителя - тези и много други въпроси се изследват в проекта "Ценности и начин на живот", в методологичната основа на който са залегнали принципи от теорията на Маслоу (Митчел 1983).

Българският книжен пазар в последното десетилетие е наводнен (в добрия смисъл на думата) от десетки издания върху това как да подобрим характера си, как да живеем и мислим позитивно, да се научим да обичаме, да сме щастливи и пр. По същество тези книги (независимо дали това се афишира в текста или не) следват базова теза на Маслоу - човекът, човешкият характер, човешкият живот е в неговите ръце, той е техният субект. Какъвто направим живота си самите ние, такъв ще го живеем - така бих определила мотото на тези публикации.

Ако има сфера, в която тезата за холистичната човешка природа би следвало да се има предвид в най-голяма степен, това е здравеопазването. Не се лекува само болестта - конкретният повод да се обърнем към лекаря, а цялостният човек - това май предците ни са го знаели и практикували по-добре от ангажираните в днешното здравеопазване. В тази посока обаче се забелязва известен напредък в последните десетилетия. От теорията за себеактуализацията произтича и друга истина - че човекът, пациентът трябва активно да съдейства за своето оздравяване - "Ако нещо може да реши кризата на медицинската деперсонализация и нарастващите разходи, това е класическата промяна в стил Маслоу: все повече хора да работят срещу патогенното обкръжение и общество, като едновременно с това поемат лична отговорност за собственото си позитивно добро здраве" - съветва Леонард (Леонард 1983: 335).

Към заключителната глава от българското издание на основния труд на Маслоу "Мотивация и личност", написана от Рут Кокс, е приложена библиография на публикации от различни сфери на познанието, свързани с теорията на Маслоу. Може би това е най-добрата илюстрация за използването и приложимостта на идеите на Ейбрахам Маслоу.

БИБЛИОГРАФИЯ

Гарднър 1983: Gardner, H. Frames of mind: The Theory of multiple intelligences. New York: Basic books, 1983.

Даниелс 1988: Daniels, M. The myth of self-actualization. // Journal of Humanistic Psychology, № 28, 1988.

Джоунс, Крендал 1986: Jones, A., Crandall, R. Validation of a short index of self-actualization. // Personality and Social Psychology Bulletin, № 12, 1986.

Леонард 1985: Leonard, G. The silent pulse. New York: Dutten, 1985.

Мак-Грегър 1960: McGregor, D. The human side of enterprice. New York: McGrow-Hill, 1960.

Маслоу 2001: Маслоу, Ейбрахам. Мотивация и личност. София: Кибеа, 2001.

Маслоу 1967: Maslow, A. A. Theory of metamotivation. The biological rooting of the value-life. // Journal of Humanistic Psychology, № 7, 1967.

Маслоу 1968: Maslow, A. Toward a psychology of being (2^nd ed.). New York: Van Nostrand, 1968.

Меди 1972: Maddi, S. R., Costa, P. T. Humanism in personology: Allport, Maslow, and Murray. Chicago: Aldine-Atherton, 1972.

Митчел 1983: Mitchell, A. The nine american lifestyles. New York: Warner Bros, 1983.

Тофлър 1991: Тофлър, Алвин Третата вълна. София: Труд, 1991.

Хърцбърг 1959: Herzberg, B. & col. The motivation to work. New York: John Wiley, 1959.

Шостръм 1974: Shostrom, E. L. Manual for the POI. San Diego, Ca: EdITS Publishers, 1974.

© Мария Вълкова=============================© Електронно издателство LiterNet, 17.02.2005
Мария Вълкова. Чувството за създаване. Варна: LiterNet, 2005.

Източник:    http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/6.htm

Невротичната потребност от любов – Карен Хорни

"Невротичната потребност от любов – Карен Хорни

(Лекция на събранието на Немското Психоаналитично Общество – 23.12.1936г.)

Темата, която искам днес да предложа на вашето внимание, е невротичната потребност от любов. Възможно е да не ви представя нови наблюдения, тъй като сте вече запознати с клиничния материал, който многократно е излаган в различни форми.

Предметът е толкова обширен и сложен, че съм принудена да се огранича само с няколко негови аспекти. Спрях се само кратко на описанието на имащите отношение към този въпрос явления, а по-подробно ще разгледам обсъждането на тяхното значение.

Под термина „невроза“ разбирам не ситуационната невроза, а неврозата на характера, която започва в ранното детство и обхваща цялата личност, като малко или много я поглъща. Когато говоря за невротичната потребност от любов, имам предвид явление, с което се срещаме в наше време в различни форми почти при всяка невроза; явление, което се осъзнава в различна степен и се проявява в преувеличената потребност на невротика от емоционална привързаност, от позитивна оценка от околните, от техните съвети и подкрепа, както и в преувеличената чувствителност към фрустрациите на тези потребности.

В какво се състои разликата между нормалната и невротичната потребност от любов? Наричам нормално това, което е обичайно за дадена култура. Ние всички искаме да бъдем обичани и се наслаждаваме, когато това се случи. Това обогатява живота ни и ни изпълва с щастие. В такава степен потребността от любов, или, по-точно, потребността да бъдеш любим, не е невротична. При невротика потребността да бъдеш любим е преувеличена. Ако някой продавач е по-малко любезен от обичайното, това разваля настроението на невротика. Ако на някое събиране не всички са настроени дружелюбно към него – също. Не е нужно да даваме повече примери, защото това явление е добре познато.

Разликата между нормалната и невротичната потребност от любов може да бъде формулирана така: за здравия човек е важно да бъде обичан, уважаван и ценен от тези хора, които самият той цени или от които зависи; невротичната потребност от любов е натрапчива и неподбираща.

Невротичните реакции се проявяват най-ясно при анализа, защото в отношенията пациент-аналитик съществува една характерна черта, която ги отличава от другите междучовешки отношения. При анализа относителното отсъствие на емоционална въвлеченост на лекаря и свободните асоциации на пациента създават възможност да се наблюдават тези проявления в по-ярък вид, отколкото това се случва в ежедневния живот. Невротичните разстройства могат да се различават, но ние виждаме отново и отново колко много са готови да пожертват пациентите, за да заслужат одобрението на аналитика, и колко са внимателни с всичко, което може да предизвика неудоволствието му.

Сред всички проявления на невротичната потребност от любов искам да подчертая едно, което е особено характерно за нашата култура. Това е надценяването на любовта. Конкретно – имам предвид типа невротични жени, които се чувстват в опасност, нещастни и подтиснати винаги, когато до тях няма някой, който да им е безкрайно предан, който да ги обича и да се грижи за тях. Имам предвид също така жените, при които желанието да се омъжат приема натрапливи форми. Те се спират на тази страна от живота (сключването на брак) като хипнотизирани, макар и да са абсолютно неспособни да обичат и отношението им към мъжете да е очевидно лошо. Освен това, такива жени са и обикновено неспособни да развиват или реализират своите творчески възможности, дори и да са талантливи.

Съществената характеристика на невротичната потребност от любов – това е нейната ненаситност, която се проявява в ужасна ревност – „Ти си длъжен(на) да обичаш само мен!“. Наблюдаваме това явление у много съпружески двойки, в любовните интриги и даже в приятелството. Под ревност тук аз разбирам не реакция, основана на истински факти, а именно ненаситност и изискване да бъдеш единствен обект на любовта.

Още една проява на ненаситността на невротичната потребност от любов е потребността от безусловна любов. „Ти си длъжен/на да ме обичаш независимо от това, как се държа“. Това е много важен фактор, на който трябва да се обръща особено внимание в началото на анализа. През това време у аналитика може да възникне впечатление, че пациентът сякаш го провокира, но не с пряка агресия, а сякаш питайки с цялото си поведение: „Все още ли ме обичаш, даже въпреки това, че съм такъв/такава противен/противна?“ Такива пациенти реагират на най-малката промяна в гласа на аналитика, сякаш търсейки доказателства, че „ето, все пак не можеш да ме понасяш!“.

Потребността от безусловна любов се изразява и в искането им да бъдат обичани даже ако нищо не дават взамяна: „Да обичаш някой, който ти отговаря с взаимност, не е толкова трудно; я да видим ще можеш ли да ме обичаш, ако не получаваш нищо взамяна.“ Дори фактът, че пациентът е длъжен да плати на аналитика, му служи като доказателство, че първоначалното намерение на аналитика въобще не е да помага: „Ако искаше да помогне, нямаше да взима пари!“.

Аналогични възгледи се откриват и в отношенията им в собствения им любовен живот; типично изказване е „Той/тя ме обича само защото получава от мен сексуално удоволствие“. Партньорът е длъжен постоянно да доказва своята „истинска“ любов, жертвайки нравствените си идеали, репутацията си, парите си, времето си и т.н. Всяко неизпълнение на тези винаги абсолютни изисквания се интерпретира от невротика като предателство.

Наблюдавайки ненаситността на невротичната потребност от любов, се запитах – дали невротичната личност се домогва до любов към себе си, или с всички сили се стреми към материални придобивки? Не е ли изискването на любов само прикриване на тайното желание нещо да се получи от другия човек – разположение, подаръци, време, внимание и т.н.? На този въпрос е трудно да се отговори еднозначно. Съществува изключително широк спектър на отношения: от наистина страстно желание за приятелство, помощ, признание, до такива случаи, в които отсъства каквато и да е заинтересованост към емоционална привързаност, а е налице само стремеж да се възползваш от другия, да измъкнеш от него всичко, което успееш. Между тези две крайности са разположени всички оттенъци.

Тук е уместно да се направи следната забележка. Има хора, които съзнателно не признават любовта, казвайки: „Всички тези приказки за любов са просто глупост. Дайте ми нещо реално!“. Като правило тези хора много рано са се сблъскали с жестокостта на живота и считат, че любов просто не съществува. Те напълно я отхвърлят от живота си. Истинността на това твърдение се потвърждава от анализа на тези личности. Ако преминават през анализ достатъчно дълго, те понякога все пак се съгласяват, че добротата, приятелството и привързаността наистина съществуват. И чак тогава изчезва ненаситната им страст по материални доказателства за чувствата. Истинското желание да бъдат любими започва да има превес, отначало тихично, а после все по-явно и по-явно.

Има случаи, при които връзката между ненаситната потребност от любов и общата алчност е добре видима. Когато хора с такава характерна невротична черта встъпят в любовни отношения, а след това тези отношения са нарушени по вътрешни причини, при тях може да се появи неутолим апетит и по никакъв начин не могат да се почувстват сити, качвайки за кратък период от време по десетина килограма и отгоре. Също така лесно губят излишното тегло, ако създадат нова връзка. Това се повтаря непрекъснато.

Друг признак на невротичната потребност от любов е изключителната чувствителност към отхвърляне, която така често се среща у истеричните личности. Всеки нюанс и във всяко отношение, което би могло да се изтълкува като отхвърляне, те възприемат само по този начин и отговарят на това с прояви на ненавист. Един мой пациент има котка, която си позволява в някои случаи да не отговаря на галенето му. Веднъж, вбесен от това, пациентът просто хвърля котката към стената. Това е достатъчно демонстративен пример за яростта, която може да предизвика отхвърлянето у невротика.

Реакцията на реалното или въображаемото отхвърляне не винаги е толкова очевидна; обикновено е скрита. В процеса на анализа скритата омраза може да се прояви в недостатъчна отдаденост на пациента, може да се изразява под формата на съмнение в целесъобразността на анализа или в други форми на съпротива. Пациентът може да започне да се съпротивлява, защото е възприел вашите интерпретации като отхвърляне. Мислите си, че сте дали вярно тълкувание, но той не вижда нищо друго освен критика и осъждане.

Пациентите, при които срещаме непоколебимо, макар и несъзнателно убеждение, че любовта не съществува, обикновено са страдали от жестоки разочарования в детството, които са ги накарали да изключат от живота си веднъж и завинаги любовта, привързаността и приятелството. Това убеждение в същото време служи и за скриване от реално преживяване на отхвърляне. Например – в кабинета ми стои скулптурен портрет на дъщеря ми. Пациентката признава, че отдавна иска да ме попита, дали този портрет ми харесва. Отговорих: „Тъй като това е изображение на дъщеря ми, на мен ми харесва.“ Пациентката е потресена от думите ми, защото тя, без да го съзнава, счита любовта и привързаността за празни думи.

Докато едни пациенти се защитават от реално преживяване на отхвърлянето с това, че решават предварително, че не трябва да бъдат обичани, други се защитават от разочарованието чрез свръхкомпенсация. Те възприемат реалното отхвърляне като своеобразен израз на висока оценка. Ето три скорошни примера от моята практика.

Един пациент нерешително се обръща в учреждение, търсейки работа, където му казват, че това работно място не му подхожда – типичен американски учтив отказ. Той възприема това в насока, че е твърде добър за тази работа. Друга пациентка фантазира, че след сеансите ни аз се доближавам до прозореца, да я наблюдавам как си отива. По-късно признава силен страх, че ще я отхвърля. Третият пациент беше от малцината, към които ми е било трудно да изпитвам уважение. Докато сънищата му ясно показваха убеждението му, че го осъждам, той успешно се самозаблуждаваше, че много ми харесва.

След като сме осъзнали, колко голяма е невротичната потребност от любов, колко жертви би поискала да получи от другите невротичната личност, и колко далеч е готов да стигне невротикът в ирационалното си поведение, за да бъде обичан, ценен, да среща всеобщо одобрение, да получава съвети и помощ, то сме длъжни да се запитаме – защо му е така трудно да ги получи?

Той никога не успява да получи такова количество любов, от каквото се нуждае. Причината за това е една – ненаситността на нуждата му от любов, заради което любовта винаги ще му е малко. Ако отидем по-надълбоко, то ще открием и друга причина. Това е неспособността на невротичната личност да обича.

Да се даде определение на любовта е трудно. Нека тук се ограничим до общото и ненаучно определение на любовта като способност и желание спонтанно да се отдаваш на хора, дела или идеи, вместо в егоцентричен маниер да грабиш всичко за себе си. Невротикът е неспособен да се отдава заради тревожността си и силната скрита и явна вражда към околните, която той често е придобил много рано, обикновено вследствие на лошо отношение. Тази враждебност в хода на развитието си става все по-голяма. Невротикът от страх пред нея я изтласква. В резултат, дали заради страха, или заради враждебността, той никога не е способен да се „предаде на милостта на победителя“. По същата причина не е способен да си се представи на чуждо място. Той не се замисля, колко любов, време и помощ може или иска да му даде другият човек – той иска само всичкото време и всичката любов! Затова той приема като оскърбление всяко желание на другия да бъде понякога сам, или интерес към нещо друго или някой друг.

Невротикът не си дава сметка за неспособността си да обича. Той обикновено дори не знае, че не умее. Понякога, наистина, този факт се осъзнава отчасти. Някои невротици дори признават открито: „Да, аз не умея да обичам.“ Много по-често обаче невротикът живее с илюзията, че е най-големият от обичащите и че е способен на огромно себераздаване. Той ще ви уверява: „Аз лесно правя неща за хората, но не и за себе си“. Дори и наистина да е така, това се случва не заради майчинска загриженост за другите, както той счита, а по съвсем други причини. Това може да бъде обусловено от неговата жажда за власт или от страх, че другите няма да го приемат, ако не им е полезен. Нещо повече, в него може да е вкоренена дълбоко забраната съзнателно да желае нещо за себе си или да иска да бъде щастлив. Тези табута в съчетание с това, че по гореспоменатите причини невротикът може да прави понякога нещо за другите, укрепят илюзията им, че могат да обичат и че обичат дълбоко. Те се държат за тази самозаблуда, защото тя изпълнява важната функция по оправданието на претенциите им за любов. Точно тази самозаблуда позволява на невротика да иска все повече любов от другите, а това щеше да е невъзможно, ако съзнаваше, че не му пука за тях.

Тези разсъждения позволяват да се разбере илюзията за „голямата любов“, на която няма да се спирам днес.

Ние започнахме да обсъждаме защо невротичната личност трудно достига любов, помощ, привързаност, които така жадува. Засега открихме две причини за това: ненаситност на желанието да бъдеш обичан и неспособността да обичаш. Третата причина е огромният страх от отхвърляне. Този страх може да бъде толкова голям, че често не им позволява да се приближат до другите хора дори и само с въпрос или с жест. Те живеят в постоянен страх, че другият човек ще ги отблъсне. Могат да се боят дори да поднесат подарък от страх да не бъде отхвърлен. Имаме много примери за това, как реалното или въображаемото отхвърляне поражда усилена враждебност в невротичните личности от този тип. Страхът да не те отхвърлят и враждебната реакция на отхвърлянето принуждават невротика все повече и повече да се отдалечава от хората. В някои случаи помощта и дружелюбността временно облекчават състоянието му. По-жестоко невротизираните хора вече не могат да приемат човешката топлина. Можем да ги сравним с умиращи от глад, които биха могли да се нахранят, ако ръцете им не бяха вързани зад гърба им. Те са убедени, че никой не може да ги обикне, и това убеждение е непоколебимо. Това се проявява не само в любовните отношения, но и във всички ситуации.

Ето един пример. Един от пациентите ми иска да паркира пред хотел, служител на хотела идва да му помогне. Виждайки, че го наближава, пациентът ми със страх си помислил „Боже, сигурно съм паркирал на грешно място!“. Когато някакво момиче е проявило дружелюбност с него и се е шегувало, той е счел това за сарказъм. Аналитиците знаят, че ако на такъв пациент се направи искрен комплимент, например – за ума му, той ще е убеден, че го правите само по терапевтични подбуди и няма да повярва на искреността ви. Недоверието може да бъде в малка или голяма степен осъзнато. Дружелюбността може да предизвика особено силна тревога в случаите, близки до шизофренията. Мой колега, който има голям опит в работата с хора с шизофрения, ми разказа за пациент, който понякога го е молел за извънреден сеанс. Имайки дадения опит, приятелят ми всеки път се намръщвал, ровел в календара си и мърморел: „Е, добре, щом се налага, идвайте…“ Той играел тази роля всеки път, тъй като знаел каква тревожност може да посее дружелюбността у такъв човек.

Една пациентка веднъж ми каза:“Аз съвсем не се боя от секса, но ужасно се боя от любовта“. И наистина, тя едва успяваше да каже думата „любов“ и правеше всичко по силите си да запазва вътрешната си дистанция спрямо хората, проявяващи това чувство. Тя лесно встъпваше в сексуални отношения и достигаше оргазъм. Емоционално, обаче, оставаше далеч от мъжете си и говореше за тях с такава степен на отдалеченост, все едно говори за автомобили.

Този страх пред любовта заслужава по-голямо внимание. Всъщност тези хора се защитават от страха си пред самия живот – тяхната основна тревога, затова и затварят всички врати и съхраняват чувството си за сигурност с това, че отказват да излязат навън. Част от проблема им е страхът от зависимост. Тъй като тези хора наистина зависят от любовта на другите и се нуждаят от нея така, както се нуждаят от въздух, опасността да попаднат в мъчително зависимо положение е наистина много голяма. Те се боят от тази зависимост още повече поради факта, че са убедени във враждебността на другите хора към тях.

Една млада девойка преди началото на анализа няколко пъти завързва отношения с повече или по-малко сексуален характер, и всички те завършват с ужасно разочарование. Всеки път тя е дълбоко нещастна, потапя се в чувството за собствена нищожност, чувства, че може да живее само заради този човек и целият й живот е загубен без него. Всъщност тя въобще не беше привързана към мъжете си и не изпитваше към тях някакви особени чувства. След поредица от такива изживявания нейната позиция преминава в противоположна – свръхтревожен отказ от всяка възможна зависимост. За да избегне тази опасност, тя напълно изключва чувствата си. Всичко, което започва да иска, е власт над мъжете. Да има чувства или да ги показва се превръща за нея в слабост, достойна за осъждане. Този страх се разпространява и върху аналитика. Започнах да работя с нея в Чикаго, след което се преместих в Ню Йорк. Тя нямаше причини да не се премести заедно с мен, тъй като работата й можеше да се върши и от Ню Йорк. Но това, че й се наложи да се премести там заради мен така я измъчи, че тя три месеца се оплакваше непрекъснато какво ужасно място е Ню Йорк. Мотивът беше следният: никога да не отстъпва, никога нищо да не прави за друг човек, защото това означава зависимост и следователно е опасно.

Има и по-важни причини, заради които на невротика му е трудно да открие удовлетворение. Но преди това бих искала да изброя тези типични за него пътища към удовлетворение, които, мисля, са ви добре познати.

Основните средства, чрез които невротикът се опитва да постигне удовлетворяване на нуждата си от любов, са: да привлече внимание към собствената си любов, да призове да го съжаляват или чрез заплахи. Първото означава: „След като толкова много те обичам, трябва и ти да ме обичаш“. Формата може да е различна, но заеманата позиция е почти една и съща. Това е много разпространено отношение към любовта.

Всички ние сме запознати с призивите им да бъдат съжалени. Те предполагат пълно неверие в любовта и убеденост в базовата враждебност на всички хора наоколо, затова и невротикът изхожда от това, че само чрез подчертаването на своята безпомощност, слабост и жалка съдба може да постигне нещо.

Последният довод – това е заплахата. Както в берлинската поговорка – „обичай ме, или ще те убия!“. Ние се срещаме с това отношение достатъчно често – както по време на анализа, така и в ежедневието. Това могат да бъдат открити заплахи да се причини вреда на себе си или на околните, тук се отнасят и заплахите със самоубийство, заплахите да се урони нечия репутация и т.н. Те могат да бъдат замаскирани и да се изразяват, например, в болест, когато някое от любовните желания не е удовлетворено. Безсъзнателно формулираните заплахи могат да приемат най-завъртяна форма. Наблюдаваме безкрайното им разнообразие в любовните връзки, браковете и в отношенията лекар-пациент.

Как да разбираме тази невротична потребност от любов с нейната постоянна преувеличеност, патологична натрапливост и ненаситност?

Има различни възможни тълкувания. Някои считат, че това не е нищо друго освен инфантилност, но аз не съм съгласна с това. В сравнение с възрастните, децата наистина имат по-голяма нужда от подкрепа, помощ, защита и топлина – Ференци е написал много хубави статии по темата. Това е естествено, защото децата са по-безпомощни от възрастния. Но здравото дете, което расте в дом, където се отнасят добре с него и се чувства желано, където има наистина топла атмосфера, такова дете е напълно сито с любов. Ако падне, то ще отиде при мама за утешение. Но дете, хванало се като удавник за полата на майка си, вече е невротик.

Може да се реши, че невротичната потребност от любов е изражение на „фиксацията върху майката“. Това сякаш се потвърждава от сънищата, в които директно или символично е изразено желание да се притиснеш до майчината гръд или да се върнеш в утробата. Историята на детството на такива хора наистина показва, че те или не са получили достатъчно любов и топлина от майка си, или че още в детството си са били компулсивно привързани към нея. В първия случай невротичната потребност от любов е израз на упорито съхраняваното желание да получиш майчината любов на всяка цена, тъй като не си я получил в детството си. Това, обаче, не обяснява, защо такива хора не възпримат другото възможно решение – да се дистанцират от хората, а настойчиво изискват любов. Във втория случай можем да си кажем, че това е директно повторение на захващането за майката. Това тълкуване обаче просто прехвърля проблема в по-ранна фаза, без да го решава. Все така остава под въпрос, защо е това е било толкова необходимо на детето? Какви динамически фактори подкрепят в по-нататъшния живот заученото в детството, или правят невъзможно бягството от тази установка? И в двата случая въпросът остава без отговор.

В много случаи очевидно тълкувание се оказва това, че невротичната потребност от любов е израз на особено силни нарцистични черти. Както посочих по-рано, тези хора са реално неспособни да обичат другите. Те са истински егоцентрици. Според мен обаче думата „нарцистичен“ трябва да се използва изключително внимателно. Има огромна разлика между себелюбието и тревожната егоцентричност. Невротиците, за които говоря, могат да имат каквито и да е, но не и добри отношения сами със себе си. Обикновено те се отнасят към себе си като към най-големия си враг и често се карат сами на себе си. Както ще покажа по-късно, те се нуждаят от любов, за да се почувстват в безопасност и за да повишат понижената си самооценка.

Има още едно възможно обяснение – това е страхът от загубата на любов, който Фройд определя като характерен за женската психика. Обаче възниква въпросът – не се ли нуждае от обяснение самото явление на този страх?

Считам, че то може да бъде разбрано само ако разберем какво значение придава човек на това, че е обичан. Накрая трябва да се запитаме – не е ли преувеличената потребност от любов реален либидозен феномен? Без съмнение Фройд би отговорил утвърдително, за него сам по себе си афектът е резултат от недостижимостта на сексуална по същността си цел. На мен обаче ми се струва, че тази концепция, меко казано, не е доказана. Етнологическите изследвания сочат, че връзката между нежността и сексуалността е относителна късна културна придобивка.

Ако разглеждаме невротичната потребност от любов като явление, което в основата си е сексуално, трудно можем да разберем защо се среща и при невротици, чийто сексуален живот е на удовлетворително ниво. Нещо повече, тази концепция би ни тласкала неизбежно да разглеждаме в качеството на сексуални феномени не само стремежа към приятелска привързаност, но и желанието да се получават съвети, защита, признание.

Ако подчертаем ненаситността на невротичната потребност от любов, то това цяло явление представлява, според терминологията на теорията на либидото, израз на „оралната еротична фиксация“ или „регресия“. Тази концепция говори за готовност да се сведе изключително сложен комплекс от психологически явления към физиологични фактори. Считам, че това предположение е не само несъстоятелно, но и затруднява разбирането ни на психологическите явления. Без да споменаваме валидността на такива обяснения, трябва да признаем, че те страдат от едностранчивост, тъй като се фокусират само на една страна на явленията – или върху стремежа към привързаност, или ненаситност, зависимост, или егоцентризъм. В процеса на това ни е трудно да видим явлението в неговата цялост.

Моите наблюдения в аналитическата ситуация показват, че всички тези сложни фактори са само различно проявление на едно и също явление. Струва ми се, че ще успеем да разберем явлението в целостта му, ако видим в него един от начините да се защитиш от тревогата. Всички тези хора като правило страдат от повишена базисна тревожност и целият им живот показва, че безкрайното им търсене на любов е само поредният опит тази тревога да бъде смекчена. Наблюденията, проведени в аналитическата ситуация ясно разкриват, че повишението в потребността от любов настъпва, когато пациентът е потиснат от особено голяма тревога, и изчезва, когато той осъзнае тази връзка. Тъй като анализът неизбежно провокира тревога, пациентът се опитва отново и отново да се улови за аналитика. Можем да наблюдаваме например как пациентът, намиращ се под тежестта на изтласкваната враждебност към аналитика, се препълва с тревога и започва в тази ситуация да търси неговото приятелство или любов.

Считам, че голяма част от това, което наричат „позитивен пренос“ и интерпретират като първоначална привързаност към майката или бащата, всъщност е желание да намериш защита и успокоение от тревогата. Девизът на това поведение е: „Ако ме обичаш, няма да ми навредиш“. Както липсата на подбор при избор на субекта, така и натрапчивостта и ненаситността на желанието стават разбираеми, ако видим в тях израз на потребността от успокоение. Мисля, че значителна част от зависимостта, в която така лесно изпада пациентът понякога при анализа, може да бъде избегната, ако тази връзка бъде разкрита с всичките си детайли. Съгласно опита ми, по-бързо ще стигнем до проблемите, които реално вълнуват пациента, анализирайки потребността му от любов именно като опит да се спаси от тревожността.

Много често невротичната потребност от любов се проявява под формата на сексуални заигравки с аналитика. Пациентът изразява чрез поведението си или чрез сънищата си, че е влюбен в аналитика и че се стреми към някакъв вид сексуална въвлеченост. В някои случаи потребността от любов се проявява пряко или единствено и само в сексуалната сфера. За да разберем това явление, трябва да помним, че не е задължително сексуалните стремежи да изразяват полова потребност – проявлението на сексуалността може да представлява вид ориентация към контакт с друг човек. Според опита ми, невротичната потребност от любов е толкова по-склонна да се прелива във формата на сексуалност, колкото по-затруднени са емоционалните отношения с другите хора. Когато сексуалните фантазии, сънища и т.н. се появяват на ранни стадии от анализа, ги приемам като знак за това, че този човек е пълен с тревога и отношенията му с другите хора никак не се получават. В такива случаи сексуалността е един от малкото, а може би и единственият мост, прехвърлен към друг човек. Сексуалните стремежи към аналитика бързо изчезват, когато бъдат интерпретирани като потребност от контакт, основан на тревога, и това открива пътя към преработване на тревогите, които са и причина за обръщането към аналитика.

Това тълкуване ни помага да разберем някои случаи на преувеличени сексуални потребности. Излагайки проблемът накратко, само ще кажа, че хора, чиято невротична потребност от любов се изразява чрез сексуалност, са склонни да встъпват от една връзка в друга все едно са принудени. Те и не могат да се държат по друг начин, тъй като отношенията им с другите хора са твърде разстроени. Затова те така тежко изтърпяват половото въздържание.

Всичко, което досега говорех за хетеросексуалните хора, е приложимо и за хора с хомосексуални и бисексуални наклонности. Голяма част от това, което прилича на хомосексуални наклонности, или се интерпретира по този начин, всъщност нерядко представлява израз на невротичната потребност от любов.

Накрая, връзката между тревогата и преувеличената потребност от любов ни довеждат до ново разбиране на Едиповия комплекс. Всъщност всички проявления на невротичната потребност от любов могат да бъдат открити в това явление, което Фройд описва като Едипов комплекс: привързаност към един от родителите, ненаситност на потребността от любов, ревност, чувствителност към отхвърляне и силна омраза като отговор на това отхвърляне.

Както знаете, Фройд счита Едиповия комплекс за филогенетически детерминиран в основата си. Опитът ни при работа с възрастни пациенти обаче ни кара да се замислим над това, доколко тези детски реакции, така добре описани от Фройд, са обусловени от тревогата, която вече възниква през този период. Етнологическите наблюдения позволяват да се усъмним, че Едиповият комплекс е биологически детерминирано яление. Историята на детството на невротиците, при които е особено силна привързаността към майката или към бащата, винаги е пълна с такива обстоятелства, които предизвикват у детето тревога. Най-често в тези случаи детето е наплашвано, а това пробужда в него враждебност и едновременно с това понижава самооценката му.

Аз не мога сега подробно да обсъждам причините, заради които изтласканата враждебност лесно води до тревожност. В най-общ смисъл може да се каже, че у детето възниква тревога, защото то чувства, че да изрази враждебното си отношение би застрашило безопасността му и цялото му съществуване. С тази последна забележка въобще не отричам съществуването и важността на Едиповия комплекс. Искам само да разбера, доколко е универсално това явление, и до каква степен то е обусловено от невротичността на родителите.

Накрая искам накратко да поясня, какво разбирам под повишена базисна тревога. В смисъла на „тревогата на живото същество“ (Angst der Kreatur) – това е общочовешко явление.

При невротика тази тревога е преувеличена. Кратко можем да я опишем като чувство на безпомощност в един враждебен и всемогъщ свят. Човекът обикновено не осъзнава тази тревога като такава. Усеща я под друга форма с най-различно съдържание: страх от буря, страх от улиците, страх от изчервяване, страх от зараза, страх от изпити, страх от влакове и т.н. Тези страхове естествено са различни за различните хора. Но ако погледнем по-надълбоко, ще видим, че всички тези страхове имат за начало повишената базисна тревожност.

Има различни начини да се защитиш от базисната тревожност. В нашата култура най-често се срещат следните способи. Първият е невротичната потребност от любов, девизът на която, както вече споменах, е „Ако ме обичаш, няма да ми навредиш“. Вторият е подчинението: „Ако отстъпвам, ако винаги правя това, което се очаква от мен, ако никога не моля за нищо, ако никога не се съпротивлявам – никой няма да ми навреди.“ Третият път е описан от Адлер и особено от Кюнкел. Това е компулсивният стремеж към власт, успех и притежание под девиза: „Ако съм по-силен и по-високо от всички останали, няма как да ми навредят.“ Четвъртият път е емоционалното дистанциране от хората като начин за достигане на безопасност и независимост. Една от най-важните цели на тази стратегия е да станеш неуязвим. Друг път – това е скъперническото пестене, което в този случай изразява не патологичен стремеж да имаш, а желание да обезпечиш своята независимост от другите.

Често виждаме, че невротикът не избира само един път, а се опитва да смекчи тревогата си по различни начини, често противоположни или дори взаимно изключващи се. Най-често това води от своя страна до нови неразрешими конфликти.

Струва ми се, че един от най-типичните невротични конфликти на нашата култура е конфликтът между страстното, безумно желание винаги да бъдеш пръв и едновременно с това – да бъдеш обичан от всички.

Превод: Wonderland

 Източник : https://psihoblogger.wordpress.com/category/%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%BD-%D1%85%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%B8/

Tags: Карен Хорни, лекция, невротизъм, психология, статия

Връзката между нарцисизма и психозата

https://psychoplex.wordpress.com/2015/09/15/%D0%B2%D1%80%D1%8A%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D1%83-%D0%BD%D0%B0%D1%80%D1%86%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D0%B0-%D0%B8-%D0%BF%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D0%B7%D0%B0%D1%82/

http://www.ecars.bg/blogs/polezno-efektivno-1/1146-purvo-elektrichesko-taksi-bulgaria-kia-soul-ev

Разхвърляни мисли за разхвърляни усещания

Хората често грешат за думата любов...за истинският й смисъл...заслепени ...объркани от собствения си егоизъм....това е свещена дума...оскверняваме я всеки ден, потънали в самосъжаление и депресия, че някой не ни е оценил. Любовта към себе си и любовта къв другия са две съвсем различни неща. В любовта към себе си , щадиш себе си, а в любовта към другия, щадиш другия. Не нараняваш него, а само егото си, което в никакъв случай не е пагубно за теб...напротив...изгражда те ....завършва те....усъвършенства те...и те учи на най- ценните уроци, благодарение на които разбираш какво е да обичаш...не себе си, а извън себе си ....да обичаш....истински... 12.05.2015г. /Dianne Dimitroff/

"Разхвърляни мисли за разхвърляни усещания"

Разхвърляни мисли за разхвърляни усещания

Самотата понякога ми харесва...тишината също...обичам многоточията...и мислите след тях. Трудният момент идва преди и след осъзнаването. Преди и след историята.Преди или след...теб...
Твоето място е между първите две точки в многоточието...има достатъчно място между тях...от теб се очаква само да имаш смелостта да разпериш криле и да полетиш...и да вярваш...

07.04.2015г / Dianne Dimitroff/

"Разхвърляни мисли за разхвърляни усещания"

Разхвърляни мисли за разхвърляни усещания

Онова небе, на което спомените си редях...приличаше ми на онези разкази с неочакван край. Понякога доставяше ми удоволствие да ги чета, понякога заспивах тъжна...с носталгия ...мълчеше ми се след тях....след изживяното...неизживяното...спомените...бъдещето....миналото...нишката на моя живот....онази непрекъсната .... и непредсказуема...

14.03.2015/Dianne Dimitroff

"Разхвърляни мисли за разхвърляни усещания"

Разхвърляни мисли за разхвърляни усещания

   Чувам пулса си, ускорен...съзнание...мисли, пропити с носталгия...еротика..глас..магия...красота...нежност...личност винаги търсеща...намираща, получаваща...даваща.

   Колко време е нужно на човек да намери правилната посока...неговата посока...онази, която чупи граници...навици...принципи...всичко.
Затваряш очи и покоряваш света...

   Твоят...нечий друг...точно тогава разбираш смисъла на всичко...смисъла на живота...смъртта и онова, към което сме се стремяли ...мечтаната Нирвана...отвъд всичко ...отвъд самия теб...

...
09.02.2015 / Dianne/

"Разхвърляни мисли за разхвърляни усещания"

Разхвърляни мисли за разхвърляни усещания

Приемам всеки един миг подарен ми от живота...онези малките моменти, те са важни...един миг...един поглед...стонове от възбуда, примесени с болка...тъга...носталгия. Различна съм...луда...вземаща...даваща....ненаситна и безсрамна....и истинска...сетивна и оргазмена...искам всичко това да съхраня докрая на своя път...докрая!
Отговорите на колосалните въпроси се крият в малките моменти...понякога дават повече, отколкото можеш да вземеш и тогава настъпва хаоса, а след него...след него тишината...
08.02.2015/Dianne Dimitroff/

"Разхвърляни мисли за разхвърляни усещания"

Разхвърляни мисли за разхвърляни усещания

Уморено ми е...от теб, от мен, от мислите в главата ми...от хората...от тази цикличност, която влудява сетивата .
Вятъра ми е по-близък от всякога и знаеш ли.....значение няма нищо, щом душата ти не намира покой...майната на принципите ..те са само оправдание...оправдание за страха ...страха да изживееш неизживяното.....а то остава....остава да боли....някъде...някога...
03.02.2015/Dianne Dimitroff/

"Разхвърляни мисли за разхвърляни усещания"

Разхвърляни мисли за разхвърляни усещания

        Имам всичко, което искам....имам сега...имам обич...имам любов...имам болка...копнеж...сила...слабост...спомени...тъга...носталгия...имам...всеки един отминал момент е подреден прецизно в съзнанието ми...с точност до милиметър...има симетрия...хубаво е да погледнеш нещата и от другия ъгъл..онзи различния, без който нищо нямаше да е толкова красиво...толкова важно...все едно да усетиш силата на закопчани върху ръцете ти белезници, а ключа да е до теб ...

30.01.2015г. / Dianne Dimitroff /

"Разхвърляни мисли за разхвърляни усещания"

Разхвърляни мисли за разхвърляни усещания

Беше си обещала никога повече да не се връща там. Бяха изминали две години оттогава...една Съботна сутрин се събуди и усети празнота в гърдите си...нещо липсваше...една малка част, която не можеше никой и нищо да запълни. Стана от леглото,  облече се и излезе...качи се в колата си и потегли...пътува дълго...наоколо беше пусто....само тя и мислите й...беше объркана...чувстваше се сякаш предава себе си...принципите си...обещанията си...спря колата и слезе от нея...пред погледа й се намираше къща на един етаж, просторна с огромна веранда и ............позабравена.
Запъти се към нея...извади ключа от чантата си и отключи входната врата...вътре беше тихо и прохладно...часовника на стената беше спрял на 15:30ч...спомените в главата й започнаха да се връщат, да си играят със съзнанието й, най-странното е, че имаше чувството, че нищо не се е променило....всичко беше както преди.
- "Възможно ли е това?" , помисли си тя и затвори очи.
След няколко секунди се обърна и се запъти към малката масичка до прозореца....погледа й се спря върху снимката под тоновете прах...взе я и остана неподвижна , вперила поглед в нея.
Толкова много й липсваше......изгубената част...онази уж забравена...усети една огромна тежест в гърдите си...нищо не беше се променило. До снимката имаше кутия. Беше я кръстила "Кутия за спомени"...отвори я , последното нещо, което беше оставила там бе една опаковка от шоколадов десерт....беше й го дал докато говореха нещо при последната им среща. Интересно беше как такава ситуация може да усили вкуса на най-обикновен десерт, който може да бъде купен от всеки един магазин, будка или от всяка една бензиностанция.
-"Господи, трябва да продължа напред! Не мога повече да продължавам така." , помисли си тя и тичайки излезе от стаята. Заключи бързо входната врата и се качи в колата си. На седалката до нея остави чантата си, от която се подаваше снимката....онази същата под тоновете прах...
11.01.2015г. / Dianne Dimitroff/

 "Разхвърляни мисли за разхвърляни усещания"