Психична структура, психиатрия и психотерапия

Д-р Евгений Генчев – психиатър, психотерапевт, член на Група Фройдистко Поле България

Изложение, представено на 11-та Конференция на Сдружение „Колегиум частна психиатрия”, 2011.

Основният въпрос на психиатрията, както и всяка медицинска специалност е въпросът за етиологията на заболяванията. Досега всички търсения на отговори в областта на човешката биология не дават задоволителни резултати от гледна точка на клиничните и терапевтични последствия. Със създаването на психоаналитичната теория на д-р Зигмунд Фройд започва едно различно търсене на отговори отвъд биологичното. Като човек на своето време Фройд също започва търсенето си стъпвайки върху биологичната инстинктивност при животните, но то го отвежда твърде далеч от там и го доближава по-скоро до философските търсения и измеренията на психичното в езика. Стъпвайки върху тези основи френският психиатър и психоаналитик д-р Жак Лакан задълбочава изследването на измерението на езика като същност на психичното. Основавайки се на новите лингвистични прозрения на Якобсон и на Сосюр, както и на структурната антропология на Клод Леви-Строс а от друга страна на хегеловата диалектика и трудовете на много съвременни философи между които Хайдегер, Витгенщайн и др., разглеждайки ги критично от гледна точка на психоанализата Лакан създава своята теория за психичната структура. Какво представлява психичната структура? Преди да се даде отговор на този въпрос трябва да кажем, че Лакан възприема човешкото същество като говорещо същество. Това, което структурира човешкото същество е езика. Езикът, в който е потопено с раждането си, езикът в който е вписано, това е общия език идващ от културата, езикът като верига от асоциирани означаващи, но и езикът като многозначност на означаващите и езикът съставен от букви, знаци, които могат да се свързват по безкраен и объркващ, метонимичен начин извън предназначението за комуникация. Метафората и метонимията са двата начина, по които означаващите се асоциират в езика и именно способността за метафоризиране отграничават двата основни типа психична структура, които имат съществено отношение към психичното функциониране. За да може да използва метафора, човекът трябва да е белязан от бащината метафора или Името на бащата както го нарича Лакан или с други думи да се е състоял Едиповия комплекс описан от Фройд. В този случай имаме това, което Лакан нарича невротична психична структура, или това за което мислим като нормална психика. В противен случай мисленето остава метонимично, използването на метафори е фалшиво, операционализирано и имаме така наречената от Лакан психотична психична структура. Това, според мен епохално теоретично откритие, има изключително важно приложение в практиката. Може да се каже, че от него произлизат указания за ориентиране в психиатричната клиника и във терапевтичните възможности. Психичните болести, разстройства, отклонения или както и да ги наричаме добиват своя смисъл когато се ориентираме в психичната структура. Докато за невротичната структура не следват особени изненади, това е и областта, в която Фройд е направил толкова много, а и психоанализата е конструирана в известен смисъл като етиологично ориентирано лечение на неврозите, то за психотичната структура се открива един нов начин на мислене. В своята статия „За един въпрос предхождащ всяко възможно лечение на психозата“ , която представлява обобщение на неговия едногодишен семинар върху „Психозите“ Лакан изяснява своите основни позиции по въпроса за това какво представлява психозата или лудостта. Въпросът за психичните структури е основно формулиран в по-късния му семинар „Образуванията на несъзнаваното“ в двете лекции наречени „Бащината метафора“. Тук Лакан теоретично извежда и една трета психична структура наречена от него перверзна, при която субекта е изначално белязан от бащината метафора но не до край, тоест не е преминал успешно през, теоретично обособените от него, три (логични) времена на Едипа. Клиничната картина при субектите с такава структура отговаря на крайните състояния на психопатия в психиатричната клиника, които както казва Лакан не се срещат в психоаналитичните кабинети, тъй като крайно нарцистичната им позиция на „фалус“ не им позволява да определят страданието като собствен проблем или несъвършенство. Тази така отделно обособена психична структураспоред мен е спорна. Клиниката ни показва екстремни перверзни черти при субекти с психотична структура, както и силна перверзност при хора с невротична структура.

Ако останем върху разграничението дадено от действието на бащината метафора то цялата психиатрична клиника ще се окаже същностно разделена на две. Моят дългогодишен опит като психиатър и психотерапевт ми дава основание да твърдя, че такова разделение е реалистично, освен това и дава съвсем практично разграничение в терапевтичния подход.

При пациентите с невротична структура се върви в посока на разколебаване и деструктуриране на изградените смисли, които включват и невротичните симптоми и в основата си имат един централен фантазъм, който организира несъзнавано мисленето и действията на пациента. Това разбира се е един труден, продължителен и несигурен процес, който обаче има възможност да отиде достатъчно далеч, така че резултата да може да бъде определен като „излекуване“.

Пациентите с психотична структура са крайно разнообразни. Тук се включват както пациенти със шизофрения, параноя, майнийни или депресивни състояния, личностови разстройства, включително така наречената от Ото Кернберг гранична личностова организация.От друга страна в детството аутизмът е пример за психотична структура в най-първичен вид а групата на олигофрениите изглежда представлява особен вид психотична организация. Знам, че това звучи доста скандално но натрупаният клиничен опит, от психоаналитици, при работата с деца в институции дава достатъчно клиничен материал в тази посока. Много често колеги както психотерапевти, така и психиатри не разпознават психотичната структура особено при тревожни, натрапливи, хипохондрични или панически състояния, мислят за невроза и водят терапията от неподходяща позиция или предписват неправилна медикаментозна терапия.

Кое е общото при психотичната структура. Това е начинът по който протича мисловния процес. Мисленето е метонимично, липсва истинска символизация (думата е нещото), което понякога е трудно да установим, понеже някои от хората с психотична структура са високо интелигентни и си служат с метафорите много добре. Понякога единствено психиатричния ни нюх това praecoxgefühl(на Рюмке) ни помага да разпознаем психотичността в пациента ни. Между впрочем всеизвестен факт е че голяма част от гениите са били психотици. Лакан има цял семинар върху писателя Джеймс Джойс, чийто живот и творчество използва за анализиране на лудостта както се изразява той.

Какъв е проблемът, който липсата на бащината метафора създава за психотичния субект. Едиповият комплекс е човешкият закон за забрана на кръвосмешението според Фройд. Това е законът, който създава социалната структура на родството. Последствията да си белязан от този закон са, че вярваш че законът те пази, ако ти не прекрачваш, то следва, че си предпазен. Лакан нарича това вярване единствената налудност на невротика. При психотика обратно всичко е възможно оттам мегаломанията, но и параноидността. Възможностите са безгранични но и опасностите. Всъщност психотика е прав, невротика се заблуждава, че е в безопасност. Вероятно това означава израза „блаженни са верующите“. Това състояние на постоянна тревога и напрегнатост, което произлиза от потенциалната застрашеност е същността на психозата. Психотичната продукция е опит да се организира тази заплаха да бъде локализирана и представена по някакъв начин. Винаги е по-добре една известна заплаха от неизвестната. Откриването на тази есенциална тревожност е ключът към разпознаването на психотичността.
Ние знаем, че психозите започват с пристъп или криза а понякога и така протичат. Само част от случаите са с така нареченото постоянно протичане или с други думи затъване в лудостта. Целта на терапията е да се избегнат кризите или да се смекчи тяхната сила и да се стабилизира състоянието на пациента. Какво предизвиква кризите и какво отключва психозата. Знаем, психозите обикновено се отключват в юношеството и ранните младежки години, защо. Защото тогава възниква остро въпросът за сексуалността и сексуалните отношения, които за хората с психотична структура са застрашаващи. Много по-рядко хора с психотична структура развиват способността да възприемат сексуалният акт спокойно и с удоволствие. Обикновено това е и остава силно проблемна област. Тези които преминат успешно през това изпитание след това могат да изгубят равновесието, което са си създали, по различни поводи. Знаем известния случай на д-р Фройд Президента Шребер. Това е млад мъж съдия, който се дебалансира от повишението си в председател на районния съд. За съжаление той не успява да възстанови равновесието си и да възвърне социалната си интеграция, която до този момент е била безупречна.
Какво представлява психиатричното лечение на психозите, това е един опит за успокояване на тревогата. Психофармакологията има едно епохално откритие и това са невролептиците, или още наречени Големите транквилизатори. В известен смисъл това е едно патогенетично по същността си лечение защото то опитва да реши основния проблем на психозата. Всъщност за съжаление при психозата не може да има етиологично лечение защото бащината метафора не може да бъде интродуцирана изкуствено. Тоест или се е състояла когато е било време за това или е несъстоятелна. Това важи и за психотерапията. Тя не може да бъде в известен смисъл етиологична както при неврозите а само подкрепяща, но тази среща може да се окаже съществена за живота на субекта с психотична структура.

Каква е психотерапевтичната позиция спрямо пациентите с психотична структура. Както се изразява д-р Лакан психоаналитика е в позицията на секретар на психотика. Това означава, че психотика си служи с психотерапевта за да организира своите опорни точки, които му създават известна сигурност в изцяло несигурния негов свят. Подобна позиция на партниране заемат и някои психиатри, без да са имали специално психотерапевтично обучение опирайки се на собствения си опит. Това изглежда скромно, малко и недостатъчно, но понякога това прави разликата между един социално адаптиран субект и един психотик затънал в психозата. Не искам да кажа, че психиатъра или психотерапевта са толкова всемогъщи за да направят самостоятелно тази разлика, знаем че това зависи в много голяма степен от пациента. Дали ще ни бъде позволено да помагаме зависи изцяло от психотичния субект, но дали ще стоим адекватно в терапевтична позиция когато сме призвани е наше професионално предизвикателство. Има случаи когато психотичния субект търси помощ от психотерапевта и не желае медикаментозно лечение и успява да се стабилизира без него. В други се обръща към психиатър и иска само медикаментозно лечение и това е достатъчно за да преодолее кризата. В трети се ползва от двете. При всички случаи специалистите, които психотичния пациент ползва е добре да си дават добре сметка за това, коя е тяхната терапевтична позиция, а именно позицията на начинаещ секретар, който не разбира какъв е проблема на пациента му, но е готов да го остави да го учи. Ако това е предизвикателство към медицинското всемогъщество, то е в пълно съгласие с позицията на психоаналитика и на повечето психотерапии.

За повече литература по въпросите на психоанализата, ориентирана от учението на Жак Лакан, включително публикации на български език, посетете сайта на Група Фройдистко Поле България: http://champfreudienbg.org

СТИЛОВЕ НА ПОВЕДЕНИЕ В КОНФЛИКТНИ СИТУАЦИИ

"Какво е поведението ни в такива ситуации,
когато ни се струва, че ако единият спечели,
то другият ще загуби?
В психологията са описани и изследвани
следните стилове на поведение при
възникване на конфликт :
- решаване на проблема чрез
сътрудничество ,
- заглаждане /приспособяване/ ,
- налагане на сила /съперничество/ ,
- оттегляне /избягване/ ,
- постигане на компромис ,
Тези 5 стила се определят в зависимост от
това, какво е най - важното за нас:
- загриженост за себе си, или
- загрижеността ни за другите и за това да
запазим отношенията си с другите.
Тези 5 стила, които по аналогия са
обозначени като "Сова", "Акула", "Лисица",
"Мече" и "Костенурка".
~~~ "Совата" ~~~
"Совата" , за която са характерни
интегрирането и конформирането, високо
цени като своите цели, така и
взаимоотношенията с другите. Тя разглежда
конфликтите като проблеми, които трябва да
се решат и търси решението, което ще
удовлетвори и двете страни в конфликта.
Счита, че конфликтите подобряват
взаимоотношенията, защото изчистват
напрежението, стреми се към
сътрудничество, размяна на информация и
изследване на различията. За този стил на
справяне с конфликтни ситуации са типични
две характеристики - конфронтация и
решаване на проблеми.
~~~ "Мечето" ~~~
"Мечето", стремящо се към заглаждане,
услужлевост, разглежда връзката си с
другите като нещо първостепенно, а своите
лични цели като по - маловажни. То иска да
бъде приемано и харесвано от околните.
Счита, че конфликтите трябва да се избягват
в името на хармонията, защото могат да се
дискутират, без да навредят на връзката
между хората. То се страхува, че ако
конфликтът продължи, някой ще бъде
наранен и взаимоотношението ще се
разпадне и затова се отказва от своите цели,
за да запази отношенията си. "Мечето"
омаловажава различията и подчертава
общите неща, за да удовлетвори исканията
на другите страни. В неговия стил има
елемент и на саможертва - саможертвена
щедрост, благонворителност или подчинение
на заповедите на другия.
~~~ "Акулата" ~~~
"Акулата" чрез доминиране и налагане
на сила се опитва да надделее над
опонентите си, като ги кара да приемат
нейното решение на конфликта. Собствените
й цели са много важни за нея, а връзката й с
другите е маловажна. Ето защо целта й е да
наложи своето решение на всяка цена и не
се интересува от потребностите на другите.
Според нея конфликтите се решават винаги
така, че единият печели, а другият губи, а тя
иска да е печелившата, защото разглежда
загубата като поражение, слабост и
неадекватност. Опитва се да печели като
надделява, подтиска и смазва околните.
~~~ "Костенурка" ~~~
"Костенурката" се характеризира с
оттегляне, избягване - тя се затваря в
черупката си, за да избегне конфликтите. Тя
се отказва от собствените си цели и от
взаимоотношенията с другите. Много
внимава да се държи настрана от
потенциално конфликтни въпроси и хора,
защото според нея е безсмиклено и
безнадиждно да се правят опити за
раззешаване на конфликтите.
~~~ "Лисица" ~~~
"Лисицата", търсеща компромис е умерено
загрижена за личните си цели и
взаимоотношенията си с околните- Нейната
цел е компромисът и затова се отказва от
част от своите интереси и се опитва да убеди
другата страна да направи същото."

СТЪПКИ В ПЯСЪКА

"Една нощ един човек сънувал, че се разхожда по морския бряг заедно с Бог. По небето проблясвали сцени от неговия живот. При всяка сцена той забелязвал двойни следи от стъпки по пясъка едната била негова, а другата на Господ.

Когато проблясва последната сцена от живота му, той погледнал назад към следите от стъпки в пясъка и видял, че много пъти по жизнения му път имало само една следа от стъпки и това ставало през най-тъжните и унизителни периоди в живота му. Това го разтревожило и запитал Господ: "Господи, Ти някога ми каза, че след като Те следвам, Ти ще вървиш винаги до мен. Но аз забелязах, че по време на най-трудните моменти от живота ми по пясъка имаше само една следа от стъпки. Не разбирам защо тогава когато най-много се нуждаех от Теб, Ти си ме изоставил. "Господ му отговорил: "Мило мое дете, аз те обичам и никога не бих те изоставил. По време на твоите изпитания и страдания, когато си видял само едни стъпки, то е било когато Аз съм те носил на ръце!"

Written on 21 March 2011. Posted in Кратки

Източник: http://www.zentemple.org/shortstories/222-2011-03-21-08-31-01.html

Конформизмът - негативно или позитивно социално явление Георги Динчев

"Социалната психология се е заела с трудна задача - да разреши “делничните” проблеми
на човека.Нейният престиж в научната общност и сред гражданската общественост се
дължи на възможностите и да изследва и диагностицира процесите на човешкото
поведение в контекста на всекидневието.Повечето от проблемите, с които се сблъсква
отделният човек и които занимават мнозинството, се отнасят до “делничните”грижи,
опасения и стремежи на хората.Светът, който ни заобикаля, става болезнено
забележим, когато по неизбежност трябва да се преживеят кризите на всекидневното
битие и да се търсят поведенчески модели за справяне с нежеланите социални събития.
Важен проблем, при изследването, на който социалната психология утвърждава себе си
като наука, влияеща благотворно на обществото, е конформизмът.Житейската
интерпретация на този феномен е отъждествяване с
приспособленчеството.Конформният човек е този, който има бледа личностна позиция
и незначителна социална автономност.Тази стереотипна оценка на конформизма
трайно се е настанила в масовото съзнание и се мултиплицира чрез механизмите на
социализацията.Дори и един бегъл поглед върху социалните ситуации на
всекидневието показва, че човек почти непрекъснато е изложен на социален натиск от
обкръжаващата го среда.Неизбежните противоречия, които личността приживява в
сферите на семейните и трудовите отношения, и неформалните групи са факт, който
показва, че изборът “конформизъм” или “антиконформизъм” е често срещано явление в
процеса на човешкото общуване.Като се прибавят и влиянията на средсвата за масова
информация, които в една или друга степен принуждават човека да се съобразява с
предлаганите тълкувания на значимите обществено-политически проблеми - не остава
съмнение, че самостоятелната позиция и запазването на личностната автономност са
подложени на голямо изпитание.
Обстойното разглеждане на проблема за конформизма задължително минава през
отговора на следните въпроси:
• Негативна или позитивна характеристика на личността е конформизмът?
• Неизбежен ли е конформизмът в обществения живот на човека?
• Отъждествява ли се антиконформизмът в личностната автономност?
• Може ли конформизмът да се приеме като базисна характерестика на личността?
Главен способ за разрешаване на социално-психологическите проблеми е постановката
на социални експерименти, при които експериментаторът може да контролира успешно
изследваната ситуация.В серия от класически експерименти Соломон Аш разглежда
проявата на конформизъм у хората.От изследваните лица се иска да сравнят линията X
с останалите три линии:
На пръв поглед задачата е много проста и не бива да се учудваме, че от 37 участници 35
никога не правят грешка при самостоятелна работа. Когато работят в група обаче и
разсъждават на глас, резултатите са малко по-различни. Ако се работи в група от 7
лица, в която всички, освен едно лице, са подставени, груповият натиск върху
индивидуалното решение го видоизменя. И ако сами твърдят, че X = B, то след
оказания натиск вече смятат, че X = A. Лицата, които осъзнават, че групата дава грешен
отговор, но се подчиняват на грешното групово мнение достигат до 40 % , т.е. повече
от една трета от участниците в експеримента извършват неверно показание срещу 0.7
%, правещи грешка, когато работят самостоятелно. Интересното в експеримента на Аш
е, че няма нито явни награди за проявата на конформизъм, нито пък явни наказания за
отклонението. Ясно е, че лицата са дали очаквания от тях отговор за да запазят
благоволението на околните, като отговорят на техните очаквания.
Вземайки пред вид ситуацията, която описва Аш, може да се даде по-точно
определение на конформизма. Елиът Арънсън го дефинира като “промяна в
поведението или мнението на личността в резултат от действителен или въображаем
натиск от страна на друга личност или група”. Конформизмът в поведението на човека
се проявява и в експеримента на Латане и Роудин, наречен “Дамата, която изпада в
беда”. Процедурата е следната: експериментаторът - млада жена, помолва студенти да
попълнят въпросник. След това се оттегля в съседната стая, отделена от стаята, в която
са студентите, само със завеса; преди това им е казала, че ще се върне, след като те са
попълнили въпросниците. Няколко минути по-късно студентите чуват как младата
жена се качва на стол, след това чуват силен вик и трясък, като че ли столът се е счупил
и тя е паднала на пода. После се чуват стенания, плач и страдалчески глас, който казва:
“О, крака ми…не мога да го помръдна…не мога да махна това нещо от себе си.” В
действителност трясъкът, стенанията и гласа са записани върху магнетофонна лента.
Виковете продължават около една минута и постепенно затихват.
Това, което е интересувало експериментаторите е дали изследваните лица ще се
притекат на помощ на младата жена.Значимата променлива в експеримента е дали
изследваните лица са сами в стаята, или не. От тези, които са били сами, 70% се
спускат да помогнат ; от тези, които са били по двама, само 20% се притичват на
помощ. Следователно ясно е, че присъствието на друг наблюдател потиска действието.
В разговора след експеримента всеки от участниците, които са били по двама и не са се
притекли на помощ, е решил, че сигурно няма нищо сериозно, съдейки по
бездействието на другия.
Хората проявяват конформизъм дори при оценката на такива интимни индивидуални
особености като емоциите. Закономерността на това явление се илюстрира от
експеримент, осъществен от Стенли Шахтър: на част от изследваните лица се
инжектира епинефрин - синтетична форма на адреналина, който предизвиква
физиологична възбуда. На останалите се дава безвредно плацебо. На всички се казва, че
това е препарат с витамини, наречен “супроксин”. Някои от лицата, инжектирани с
епинефрин, се придуприждават за страничните му ефекти - главно сърцебиене и
треперене на ръцете. Това действително са някои от въздействията на епинефрина.
Съответно, когато почувстват описаните симптоми, те дават правилно
обяснение:”Сърцето ми бие силно и ръцете ми треперят поради инжекцията, която ми
направиха”. Другите изследвани лица обаче не са предупредени за тези симптоми и
когато те започват да действат те си ги обясняват така, както си ги обясняват околните.
За да докаже това, Шахтър включва в групата подставено лице, за което изследваните
лица знаят, че също е било инжектирано със “супроксин”. В случаите когато
подставеното лице се държи еуфорично изследваните лица си обясняват симптомите по
еуфоричен начин, а в случаите когато подставеното лице се държи гневно изследваните
лица си обясняват симптомите вече по гневен начин.
Необходимо е да се отбележи, че ако на изследваните лица е било дадено плацебо или
те са били придупредени за ефекта на действително инжектираното им лекарство, те
почти не се повлияват от странностите на подставеното лице. Нека се обобщят
изводите: когато физическата реалност е ясна и обяснима, емоциите на изследваните
лица не се влияят особено от поведението на околните; но когато изпитват силна
физиологична възбуда, без да са в състояние да си обяснят причините, те тълкуват
собствените си чувства или като гняв, или като еуфория в зависимост от поведението
на другите, с които предполагат, че са еднакво инжектирани.
Елементарно погледнато в представените експерименти излиза на показ само
негативната страна на конформизма: човек няма свое собствено мнение, податлив е на
чуждия натиск, групата контролира изцяло неговото поведение. И все пак това е само
на пръв поглед. Погледнато по-обстойно се забелязва, че става дума за два вида
конформизъм или по-точно за две възможни причини, поради които човек проявява
конформизъм. Първата е, че поведението на околните го е убедило в неправилността на
собствената му първоначална преценка. Другата, че той може да се стреми да избегне
наказание ( отхвърляне или присмех ) или да спечели награда ( любов или приемане )
от страна на групата.
С обясняване на първата причина за проява на конформизма се е заел М.Шериф, който
поставя експеримент, изследващ социалната координация на възприятието.
Експериментът се състои в следното: на самостоятелно работещи лица, или работещи в
групи по двама или трима, в тъмна стая и на разстояние от 5 метра им се експонира
неподвижна точка като се създават условия за индивидуално е групово регистриране на
т. нар. “автокинетичен ефект”, състоящ се в илюзията за движение на иначе
неподвижната точка. В резултат на това, в съвършено тъмно помещение без отправна
точка, статичната светлина изглежда като местеща се хаотично във всички
посоки.Експериментаторът кара лицата устно да посочат пътя на точката. Половината
от учястниците в експеримента в началото работят сами, а после по групи; другата
половина първоначално работи по групи, а ло-късно самостоятелно. По такъв начин
Шериф изследва до каква степен групата може да подчини индивидуалното мнение или
до каква степен индивидуалното мнение се влияее от груповия натиск. Тези, които
първоначално работят самостоятелно, сравнително бързо си изработват стандарт около
оценката за това как точно се движи точката. Този стандарт е наречен личностна норма.
Заключенията на всяко лице поотделно се движат приблизително около личностната
норма. Тази личностна норма се оказва стабилна, макар и различна за всяко лице. След
като работят в групи те съумяват да създадат групова норма. В случаите, в които първо
работят в група, а по-късно самостоятелно, те създават групова норма, която
обикновено е договорена “средна”. При самостоятелна работа след това те продължават
да се придържат към нея, а не към личносстната норма.
С помощта на този класически експеримент и редица видоизменени опити се разкрива,
че при неясна, неструктурирана информация или стимул човек строи познанието си
като си създава стабилна отправна точка, която при възможност се кооперира с
познанието на други хора за нея. Т.е., когато физическата реалност става несигурна,
хората все по-често се опират на “социалната реалност” и вече проявяват конформизъм,
не защото се страхуват от наказание, а защото единствено поведението на групата им
дава ценна информация какво се очаква от тях. В социалната психология този вид
конформизъм се нарича информативно социално влияние. Именно чрез него можем да
обясним резултатите от експеримента на Шахтър : хората не знаят как да приемат
физиологичните си симптоми и се информират за тях от групата. А когато човек се
съобразява с мнението на другите с цел да удовлетвори нуждата да се харесва или да
избегне наказание говорим за нормативно социално влияние. Този вид конформизъм
обяснява неверните твърдения на изследваните лица от експеримента на Аш.
Арънсън прави по-задълбочена и по-сложа класификация, която може да се прилага не
само към конформизма, но и към целия спектър от социални влияния.Той разграничава
три форми на конформизма:
Съгласие. Това понятие най-добре отразява начина, по който човек се държи, когато е
мотивиран от желанието да спечели награда или избегне наказание, т.е. то се
припокрива с нормативното социално влияние.
Идентификация. Тази реакция на социалното влияние се предизвиква, когато
индивидът се стреми да прилича на този, който оказва влиянието.
Интернализация. Интернализирането на ценност или убеждение е най-устойчивата,
най-дълбоко вкоренената реакция на социалното влияние. Мотивацията за
интернализирането на дадено убеждение е желанието да си прав. Възприемането на
това убеждение само по себе си е награда. Ако източник на влиянието е човек, който
вдъхва доверие и има вярна, преценка ние приемаме убеждението и го включваме в
собствената си система от ценности. Един път превърнало се в част от нашата система,
то става независимо от източника и извънредно неподатливо на промяна.
Приемайки тези три категории може по-добре да се разбере конформността като
състояние на човека. Очевидно в опитите на Аш не става дума за проява на
интернализация или идентификация, а просто за съгласие. В противен случай
конформизмът би трябвало да действа и когато лицата са оставени сами.Възможно е да
се направи следното обобщение: в случаите, когато конформизмът се проявява като
нормативно социално влияние говорим за акт на съгласие, а когато се изяви във
формата на информативно социално влияние вече става въпрос за акт на
идентификация или интернализация. В заключение се вижда, че конформизмът е
неизбежно отношение в процеса на обществения живот. Чрез него се постига, макар и
не без личностна съпротива, равновесие в социалните структури, без които е
невъзможно нормалното функциониране на обществото като цяло. В този смисъл
конформизмът е неизбежен и не може да се приеме като подчертано негативна
характеристика на личността. Той не е нейна базисна черта, защото конформното
поведение е ситуативно явление - невинаги човек е принуждаван да се отказва от
своята позиция и да приема изискванията на груповите норми и ритуалните
социалнокултурни традиции на обществото. Разбира се, това не значи, че конформното
поведение винаги води до позитивни резултати. Натискът за подчинение на социалните
норми в много случаи слага невидима преграда пред новаторското поведение,
разбирано като предпоставка за появата на качествени промени в обществения живот.
Именно тук се появява конфронтацията между житейското и научното мислене или
казано по друг начин - между традицията и прогреса."
.11 [1998]

Автор: Георги Динчев

Свобода на словото

"Изненадан съм, че в съвременните пазарни икономики все още има свобода на словото. Вероятно е само въпрос на време, преди някое останало „на червено“ правителство да сметне думите за поредната стока и да ги обложи с данък.   Като се замисля, идеята не е толкова лоша. Мълчанието отново ще стане злато. Телефонните линии вече няма да са блокирани от тийнейджъри, а опашките в супермаркета ще се движат свободно като планински поток. Браковете ще бъдат по-трайни, защото младите просто няма да могат да си позволят цената на спора. Освен това ще е успокояващо да знаем, че приносът на някои от познатите ни в държавните приходи ще е достатъчен, за да бъдат раздадени безплатни слухови апаратчета на всички, чиито уши те са проглушили през годините. По този начин бремето на данъците ще се премести от плещите на усилено работещите върху тези на усилено говорещите. Разбира се, главна роля в тази великолепна данъчна програма ще играят самите политици. Колкото повече спорят в парламента, толкова повече пари ще бъдат събрани за болниците и училищата. Каква вдъхновяваща мисъл!   И последно, към онези, които навярно ще сметнат подобен данъчен проект за непрактичен — кой би могъл да си позволи да го нападне яростно? ".

Чувство за вина

"Чувството за вина се явява като страничен ефект на свръхотговорността. Възможно е да ви се струва, че правите нещо лошо спрямо него и затова заслужавате да страдате. Дори много добре да знаете, че подобни чувства са нерационални, това с нищо не променя нещата. До известна степен може да си помогнете да запазите верния си поглед към ситуацията, като си напомняте, че повечето хора се чувстват виновни не поради нещо, което са направили или не са направили, а просто защото са свръхотговорни и това чувство им се отдава с лекота. Изключително важно е да съумеете да разграничите болката и неудобството, които ви причинява това чувство, от нуждата да изкупите въображаемата си вина (като се върнете, не отстоявате докрай интересите си при развода, продължавате да се виждате с него след раздялата). Ако не успеете да прогоните това чувство от душата си, то поне на всяка цена се опитайте да го овладеете и не му позволявайте да предопределя действията и решенията ви. Постепенно то ще отзвучи от само себе си. А ако ви измъчва твърде силно или ви се струва, че продължава твърде дълго, може да потърсите специализирана помощ. И не забравяйте, че ако останете с мъжа, ще се чувствате все по-потиснати и все по-зле."

Източник: "Да си го кажем направо:мъжете са задници.А могат ли жените да ги променят." - Джоузеф Рок, Бари Дънкан

Какво прави от мъжа задник?

"Всеки си има мнение относно това какво прави мъжа достоен да носи алената  буква "А" (като тук не говорим за "изневерник").
Нека изясним кои характерни черти имаме предвид , когато употребяваме този термин:

   1. Нечуствителност към партньорката. Не изглежда кой знае какво непосилно изискване да проявиш малко внимание към това, което харесва или не харесва партньорката ти, кое я кара да се чувства добре и кое я наранява. Тези мъже не го правят.

   2. Егоизъм. Друго разковниче към изграждане на наистина успешна интимна връзка е способността в разумни граници да поставят нуждите , изискванията и желанията на партньора си пред своите собствени. Тези мъже не притежават такава способност.

   3. Неспособност да поемат отговорност за саммите себе си. Когато между двама души нещата не вървят , вина за това имат и двамата. Тези мъже или не осъзнават собствения си принос за влошаването на взаимоотношенията, или твърдят, че не могат да променят начина си на поведение. Все някак намират начин да обвинят вас за всичко.

   4. Правят жвота на партньорката си по-тежък, вместо да го облекчат. Една от причините , поради която хората заживяват заедно, е да имат с кого да споделят всичко и така да облекчават бремето на живота. Тези мъже само увеличават житейските тегоби по много и най-различни начини.

   5.Съревнование, не сътрудничество. Добрите взаимоотношения в една интимна връзка означават споделяне и съвместна работа. Тези мъже се съревновават, сякаш това да печелиш и да бъдеш винаги прав е много по-важно, отколкото да се разбираш с партньорката си.

   6. Нужда да упражняват контрол. Най-добрите интимни взаимоотношения се изграждат между равни хора, които се отнасят един към друг с взаимоуважение и си поделят отговорностите. Тези мъже изпитват нужда да държат всичко в свои ръце, те да командват парада и да дърпат конците.

   Смущаващо голям брой мъже отговарят на тези критерии. И макар да е възможно въпросът  защо са станали такива да разпалва интелектуалното ви любопитсвто, за вас е много по-належащо да разберете дали човекът , с когото живеете, е задник или не."

Източник: "Да си го кажем направо: мъжете са задници. А могат ли жените да ги променят." - Джоузеф Рок, Бари Дънкан

Благодарност

"Преди няколко години в Сингапур, след сватбената церемония, бащата на булката привикал настрани зет си, за да му даде някои съвети за дълъг и щастлив брачен живот.   — Предполагам, че много обичаш дъщеря ми — казал той на младежа.   — О, да! — отговорил младоженецът с въздишка.   — И сигурно си мислиш, че тя е най-прекрасният човек на света — продължил възрастният мъж.   — Тя е идеална във всяко отношение — изгукал младежът.   — Така стоят нещата, когато се ожениш — отбелязал бащата — След няколко години обаче ще започнеш да виждаш недостатъци у дъщеря ми. Когато настъпи този момент, спомни си следното: Ако нямаше тези недостатъци, зетко, тя щеше да се омъжи за някой по-добър от теб!   Ето защо би трябвало да сме благодарни за слабостите на партньора си — нали, ако беше безукорен, нямаше да е женен за нас."

Източник: " Отвори сърцето си." - А.Брам

Да умираш за любов

"Всички ние, до един, сме изпълнени с ужас. Ако вие се омъжвате, за да го прогоните от себе си, ще успеете само да омъжите своя ужас за нечий друг ужас; брак ще има между вашите два ужаса, а вие ще страдате и ще наричате това любов.
Майкъл Вентура „Сенки, танцуващи в зоната на брака"
С изправени, стегнати рамене, припалвайки цигара от цигара, Марго люлееше нервно единия от кръстосаните си крака. Седеше скована на мястото си и гледаше през прозореца на чакалнята към една от най-прекрасните гледки в света. Червените керемидени покриви на Санта Барбара се катереха по сините и моравите хълмове, надвесени над океана, ала гледката, обагрена нежно с розовата и зелената светлина на летния следобед, не внасяше дори капка от испанския си тип спокойствие в лицето на жената. Тя имаше вид на човек, който много бърза и така се оказа.
Когато я поканих в кабинета, тя влезе с бързи крачки, потропвайки с токчетата си, седна - отново на ръба на стола, и ме погледна с остър поглед.
- Как мога да съм сигурна, че ще ми помогнете? Досега не съм ходила на консултации, за да споделям с някого неща от живота си. Откъде да знам дали това си струва парите и времето?
Разбрах, че се опитва да ме попита също и: „Откъде да знам дали мога да ти вярвам, че ще вземеш присърце проблемите ми, ако ти разкрия коя съм всъщност?" Затова се постарах да й дам отговор и на двата въпроса.
- Психотерапията наистина изисква време и пари. Но хората не си записват дори и един час, ако в живота им не се е случило нещо много страшно или болезнено, нещо, което са се опитали да преодолеят, но не им се е удало. Никой не идва току-така при психотерапевт. Сигурна съм, че доста сте мислили, преди да се решите да дойдете тук.
Точността на отговора ми изглежда я облекчи малко, защото тя се отпусна на стола с лека въздишка.
-  Вероятно е трябвало да дойда преди петнайсет години, дори още по-рано, но как можех да знам, че съм имала нужда от помощ? Мислех, че с мен всичко е наред. В някои отношения наистина беше... и все още е. Имам хубава работа и приличен доход. - Тя изведнъж млъкна, после някак замислена продължи: - Понякога като че ли живея два живота. Ходя на работа, справям се много добре, уважавана съм. Хората искат съвета ми, натоварват ме с големи отговорности и аз се чувствам зряла, способна, сигурна в себе си. - Жената вдигна поглед към тавана и преглътна, за да овладее гласа си. - Прибера ли се вкъщи, животът ми се превръща в нещо като дълъг,, долнопробен роман. Толкова е отвратителен, че ако е книга, веднага бих я захвърлила. Блудкава работа, нали разбирате. Но какво да се прави, принудена съм да го живея. Вече за четвърти път съм омъжена, макар да съм само на трийсет и пет години! Господи, а се чувствам толкова стара! Започвам да се страхувам, че никога няма да сложа ред в живота си, а времето си минава. Вече не съм толкова млада, нито толкова хубава, както навремето. Плаша се от мисълта, че никой няма да ме пожелае, че използвах всичките си възможности и че ще остана завинаги сама.
Уплахата в гласа и съответстваше и на дълбоко врязаните в челото й бръчки на угриженост, докато говореше. Жената пак преглътна, стисна за миг очи и продължи:
- Трудно ми е да кажа кой от браковете ми беше най-ужасен. Те всички по един или друг начин бяха истинска катастрофа. Бях двайсетгодишна, когато се омъжих за първия си съпруг. Усетих, че е с буен характер още когато се запознахме. Изневеряваше ми преди да се оженим, изневеряваше ми и след това. Все мислех, че бракът ни ще промени нещата, не ле стана така. Когато се роди дъщеря ни, бях сигурна, че той ще се поукроти, но се получи точно обратното. Още повече взе да закъснява вечер. А когато си беше вкъщи, ставаше зъл. Аз издържах, когато ми крещеше, но когато започна да наказва малката Отъм за нищо, не можех да не се намесвам. Това обаче не даде резултат и накрая, заедно с детето, се изнесох от къщи. Не ми беше лесно, защото дъщеря ми беше още малка, а аз трябваше да си намеря работа. Той не ни плащайте никаква издръжка, но толкова се страхувах, че ще ни отмъсти по някакъв начин, че не посмях да се обърна към прокуратурата или някъде другаде. Не можех да се прибера и у дома, при родителите ми, защото там положението беше същото. Майка ми търпеше какви ли не обиди от баща ми, и физически, и словесни, а и ние, децата, не бяхме пощадени. Аз често бягах от къщи, когато по отраснах. Накрая избягах и се омъжих, за да се махна оттам, така че връщане назад нямаше. Трябваха ми две години, откакто напуснах първия си съпруг, за да събера смелост и да се разведа с него. Появата на друг мъж също ускори нещата. Това беше адвокатът ми по бракоразводното дело, който ми стана втори съпруг. Той беше доста по-възрастен от мен и наскоро разведен. Не мога да кажа, че бях истински влюбена в него, макар да ми се искаше. Но мислех, че поне ще имам някой, който да се грижи за Отъм и мен. Той много говореше, че искал да започне нов живот, да създаде ново семейство, с жена, която да обича. Бях поласкана, че ме вижда в такава роля и се омъжих за него на другия ден след приключване на развода ми. Бях сигурна, че всичко ще върви добре този път. Записах Отъм в предучилищна забавачка, а аз продължих да уча. Слеобедите прекарвах с дъщеря си, после приготвях вечеря и се връщах в училище за вечерните часове. Дуейн оставаше вечер вкъщи с Ани-та и работеше по делата си. Една сутрин обаче двете с Отъм бяхме сами и тя ми сподели неща, от които косата ми се изправи, неща, които са ставали между нея и Дуейн на сексуална основа. В същото време подозирах, че съм бременна. Изчаках до следващия ден, все едно че нищо не знаех, и след като Дуейн отиде на работа, натоварих каквото можах в колата си, качих Отъм и напуснах дома. Оставих му бележка, в която му пишех какво ми е разказала Отъм и го предупреждавах да не се опитва да ни търси, защото ще оглася какво е вършил с нея. Много се страхувах, че ще направи всичко възможно, за да ни открие и ни върне, затова реших, ако съм бременна, да не му казвам и да не искам нищо от него. Просто исках да ни остави на мира... Той естествено откри адреса ни и ми прати писмо, в което дума не споменаваше за Отъм. Обвиняваше ме, че съм била студена и безразлична към него, след като съм го оставяла сам вечер, за да ходя на училище. Дълго време се чувствах виновна за онова, което се беше случило на Отъм. Мислех, че правя всичко за доброто на дъщеря си, а се оказа, че съм я набутала в устата на вълка.
При този спомен лицето на Марго придоби призрачна бледост. След кратка пауза тя отново заговори.
- За щастие намерих стая под наем в къща, където живееше друга млада майка. Двете имахме много обща съдба. И двете се бяхме омъжили твърде млади и произхождахме от нещастни семейства. Бащите ни много си приличаха, както и първите ни съпрузи. Само дето тя имаше един бивш съпруг... Във всеки случай ние много си помагахме една на друга за гледане на децата, което улесняваше всяка от нас да продължи учението си и да излиза вечер. Чувствах се по-свободна отвсякога, макар да се оказа, че съм бременна. Дуейн все още не знаеше и аз никога не му казах. Помнех адвокатските му разкази за начините, по които можел законно да причини неприятности на хората, и, бях сигурна, че и с мен щеше да постъпи така. Вече не исках да имам нищо общо с него. Преди да се оженим, го мислех за силен, когато ми разказваше такива неща. Сега направо ме е страх от него.
Марго тръсна глава и смени темата.
- Съквартирантката ми Сузи ме подготви за естествено раждане на втората ми дъщеря Дарла. Може да звучи налудничаво, но това беше един от най-прекрасните моменти в живота ми. Двете едва връзвахме двата края, ходехме на училище, работехме, грижехме се за децата си, купувахме си дрехи от евтини магазини и храни с изтекла годност. Но бяхме свободни по свой начин. - Тя сви рамене. - Аз обаче бях неспокойна. Исках да имам мъж до себе си. Продължавах да се надявам, че ще намеря някой, който да промени живота ми така, както ми се искаше. И все още се надявам. Затова съм тук. Искам да разбера как да намеря подходящия за мен човек. Досега все не успявах.
Напрегнатото лице на Марго, все още хубаво въпреки болезнената бледност, доби умоляващ вид. Можех ли да й намеря и задържа при нея господин Прекрасни? Това беше въпросът, изписан на лицето й, това беше причината да дойде при психотерапевт.
Тя продължи разказа си. Следващият участник в брачния и маратон бил Джорджо, който карал бял „Мерцедее-Бенц” с гюрук и се издържал чрез доставка на кокаин на някои от най-заможните хора в Монетси-то. От самото начало животът й с Джорджо наподобявал разходка с увеселително влакче и скоро Марго не можела да различи химическите процеси, които ставали в нея под въздействие от една страна на наркотика, с който безплатно я снабдявал Джорджо, и от друга - на взаимоотношенията й с този съмнителен и опасен човек, Неочаквано тя заживяла бурен и бляскав живот, който в същото време я натоварвал и физически, и емоционално. Станала сприхава, карала се на децата за най-малкото нещо. Честите й разправии с Джорджо прераснали в побоища. Марго не преставала да се оплаква на съквартирантката си за безразсъдството, изневерите и незаконните сделки на Джорджо и онемяла, когато най-накрая Сузи й поставила ултиматум - или да скъса с Джорджо, или да си намери друга квартира. Сузи не желаела повече да слуша и да става свидетел на раздорите им. Това съсипвало не само Марго, но и децата, изтъкнала тя. Марго й се разсърдила и се втурнала в обятията на Джорджо. Той й разрешил да се пренесе с дъщерите си в дома му, където вършел повечето от тъмните си сделки, като дал да се разбере, че това е временно разрешение. Малко след това го арестували за продажба на наркотици. Преди началото на делото Джорджо и Марго се оженили, макар дотогава взаимоотношенията им да били обтегнати до крайност.
Причината, която изтъкна Марго за решението си да сключи третия си брак, беше, че Джорджо я насилил да му стане съпруга, за да няма право да свидетелства срещу него. Смятал, че изкушението да свидетелства било голямо за нея, от гледна точка на бурния характер на взаимоотношенията им и настоятелното искане на ищеца. След като се оженили, неблагодарни-ят Джорджо отказал да има сексуален контакт с Марго под предлог, че се чувствал като заловен в капан. Накрая бракът им бил анулиран, но не и преди Марго да срещне номер четвърти - мъжа на сърцето й, който бил с четири години по-млад от нея и дотогава не бил работил никъде, защото все още учел. Тя си казала, че тъкмо такъв човек й бил нужен след неудачната к връзка с Джорджо - човек сериозен, ученолюбив. Много работела и издържала и двамата до момента, в който той я напуснал и се присъединил към някаква религиозна общност. По време на четвъртия си брак Марго получила значителна сума, наследена от починал роднина. Тя я дала на съпруга си да разполага с нея, надявайки се с този жест да покаже предаността,, доверието и любовта си към него (в които той вечно се съмнявал). Той дал повечето от парите на религиозната общност, после заявил на Марго, че не желаел повече да бъде женен за нея, нито искал да се присъединява към неговата общност и като причина за провала на брака му изтъкнал „светския й начин на живот".
Марго беше силно изплашена от дотогавашните събития в живота си и въпреки това отчаяно копнееше да срещне петия си мъж, изразявайки увереност, че този път всичко ще е по-различно, стига само да попадне на подходящ човек. Тя идваше на сеансите с измъчено лице и хлътнали очи и не криеше опасенията си, че е загубила хубостта си и никой мъж няма да я хареса. Нито за миг не се бе замисляла над дългогодишния си модел на общуване с неподходящи мъже -мъже, на които не е вярвала и дори не е харесвала. Макар да признаваше, че е била нещастна с всичките си съпрузи, тя не съзнаваше до каква степен собствените й нужди са я впримчвали в поредица от катастрофални бракове.
Картината, която описа, беше много тревожна. Освен че изглеждаше болнаво слаба (поради язвата й храненето, освен в редките случаи, когато имала апетит, представлявало истинско мъчение), у Марго се забелязваха още много други симптоми на нервна криза и стрес. Тя беше бледа (призна, че се дължало на анемията й), с дълбоко изгризани нокти и суха, чуплива коса. Каза ми още, че страда от екзема, стомашно разстройство и безсъние. Кръвното й налягане било много високо за възрастта й и се чувствала плашещо отпаднала.
- Понякога имам сили само колкото да стана и да отида на работа. Взех си всички допустими отпуски по болест, за да си остана вкъщи и да се наплача. Неудобно ми е да плача пред децата, затова едва ги изчаквам да отидат на училище, за да дам воля на сълзите си. Нямам представа колко още ще мога да издържа това положение.
Марго сподели също, че и децата й имали проблеми с ученето и с поведението си в училище. Вкъщи те непрекъснато се биели и тя се държала невъздържано с тях. Продължавала да прибягва до кокаина, за да „повдигне духа си" - навик, останал й от съжителството с Джорджо, който обаче трудно поддържала напоследък поради финансови и физиологични трудности.
Но нищо не тревожеше Марго така, както обстоятелството, че не е обвързана с никого. От младежката си възраст тя не е оставала без мъж. Като дете водела битки с баща си, а после, като зряла жена, непрекъснато воювала по един или друг начин с мъжете, за които се омъжвала. Вече четири месеца била сама, и то защото никъде не й се излизало поради ужасния й външен вид.
Много жени, изпаднали във финансови затруднения, имат нужда от мъж, който да ги издържа. Но случаят с Марго не беше такъв. Тя имаше добре платена работа, която й харесваше. Никой от четиримата й съпрузи не беше издържал нито нея, нито децата й. Нуждата й от мъж беше на съвсем различна основа. Тя беше пристрастена към интимните връзки, при това неподходящите.
В семейството, от което произхождаше, и майка й, и сестрите й, и самата тя са били малтретирани. Там е имало парични проблеми, несигурност и страдания. Подобно емоционално напрежение е оставило дълбоки следи в психиката й.
Отначало Марго е страдала от дълбока, скрита депресия, често срещана при жени с подобно минало. По ирония на съдбата тъкмо тази депресия, както и познатите й роли, в които е влизала с всеки партньор, са причините, поради които Марго е била привличана от неподходящи мъже - груби, непредвидими, безотговорни или неотзивчиви. В подобни връзки преобладават кавгите, честите побоища, драматичните развръзки и помирения, прекъсвани от периоди на напрегнато и плашещо изчакване. Стига се до сериозни парични проблеми и дори до юридически. В тях има много драматизъм, много хаос, много вълнение, много стимулиране.
Всичко това е изтощително, нали? Разбира се. В крайна сметка е точно така, но от друга страна, при такива връзки използването на кокаин или други силни стимуланти предоставя за кратък период възможност за пълно бягство, пълно отвличане на вниманието и естествено великолепна маска на депресията. Почти е невъзможно да изпадаме в депресия, когато сме много развълнувани, било то с положителен или отрицателен заряд, поради високото ниво на адреналина, който се произвежда в нас и ни стимулира. Ала прекалено силното вълнение изтощава тялото и в резултат депресията се задълбочава още повече, този път както на физическа, така и на емоционална основа.
Много жени като Марго са дълбоко депресирани още преди да започнат любовни взаимоотношения в младежката или зрялата си възраст и това се дължи на емоционалните им преживявания, включващи непрекъснати и/или сериозни случаи на стрес в детството (както и на вероятността да са наследили биохимическа уязвимост към депресии от родители, които са алкохолици или по друг начин биохимически увредени). Обикновено такива жени несъзнателно търсят силния стимулант в лицето на трудна или бурна връзка, за да насилват жлезите си да освобождават адреналин - все едно да шибаш уморения от работа кон, за да накараш бедното животно да измине оставащите още няколко километра път. Именно затова, когато силният стимулант от подобна нездравословна връзка изчезне, било то поради приключване на връзката или защото партньорът е започнал да се възстановява от проблемите си й да се държи по здравословен начин, жената от този тип обикновено изпада в дълбока депресия. Когато остане без мъж до себе си, тя или ще се опита да възобнови последната си провалена връзка, или като обезумяла започва да търси нов мъж с труден характер, върху когото да съсредоточи вниманието си, защото силно се нуждае от стимуланта, който той ще й даде. И пак, ако партньорът й се обърне сериозно за помощ, за да се избави от проблемите си и да започне да живее здравословно, тя изведнъж може да закопнее за друг, по-вълнуващ, по-стимулиращ, който няма да й позволи да се изправи пред собствените си чувства и проблеми.
Отново е налице аналогията с използването на наркотици и уединяването в себе си. За да се предпази от собствените си чувства, тя буквално се „инжектира" с даден мъж и го използва като наркотик за бягство от себе си. За да се появят първите признаци на здравословно възстановяване, жената трябва да получи насърчение да запази спокойствие и да даде воля на болезнените си чувства. Дотогава както емоциите й, така и тялото й имат нужда от лечение. Страхът, страданието и притеснението са съизмерими, докато изкушението да се обърнем към друг мъж, към друг наркотик, е огромно.
Жена, която използва интимните си връзки като дрога, ще отрича напълно този факт, подобно на всеки химически пристрастен, и ще се съпротивлява и страхува от идеята да се освободи от натрапчивата мисъл и емоционално заредения начин на общуване с мъжете. Но ако на нея деликатно, но твърдо й се противодейства, тя ще съумее до известна степен да усети силата на пристрастеността си към интимни взаимоотношения и ще разбере, че е в примката на поведенски модел, над който е загубила контрол.
Да се очаква от жена като Марго да дойде сама до . заключението, че обича прекалено силно, че заболяването й прогресивно се влошава и накрая може да й струва живота, е толкова неразумно, колкото и да се Изслушат всички характерни симптоми на някоя друга болест и да се очаква от пациента да познае състоянието си и да определи лечението си. Освен това е малко вероятно Марго със заболяването си, придружено от отричане, да може сама да си постави диагноза, така както е малко вероятно алкохолик със същата степен на заболяване да си постави сам точна диагноза. Нито единият, нито другият се надяват да се възстановят здравословно сами или просто с помощта на лекар или психотерапевт, тъй като възстановяването изисква те да спрат да вършат неща, от които им се струва, че получават облекчение.
Само терапията не предлага адекватна полезна алтернатива на зависимостта на алкохолика от наркотици или на зависимостта на пристрастената жена от партньора й. Когато някой пристрастен се опита да се откаже от влечението си, в живота му настъпва вакуум, който е толкова голям, че с едночасов сеанс с психотерапевт по един-два пъти в седмицата е невъзможно да бъде запълнен. Поради огромното, мъчително безпокойство, което настъпва, когато зависимостта от субстанция или човек е прекъсната, наложителен е непрекъснат достъп до прояви на подкрепа, вдъхване на вяра и разбиране. Най-добре е тези прояви да бъдат от страна на хора, преминали през същите болезнени процеси.
Друг неуспех в традиционната психотерапия при лечението на всякакъв вид пристрастеност е склонността на терапевтите да гледат на пристрастеността, все едно дали е към субстанция, или към човек, единствено като на симптом, а не. като на основен болестен процес, който да бъде поставен на първо място, за да може терапията да продължи и да даде резултат. Вместо това обикновено на пациента се разрешава да практикува зловредните си навици, а междувременно терапевтичните сеанси имат за цел да открият „причините" за тези навици. Този подход е изключително назадничав и в повечето случаи не дава никакъв резултат. Докато пациентът е в състояние на алкохолизъм, основният проблем е пристрастеността към алкохола, и тъкмо на това трябва да се наблегне, което означава, че първо той трябва да спре да пие, за да започне да се наблюдава подобрение на други страни на живота му. Търсенето на скрити причини за пиенето с надеждата, че откриването на „първопричината" ще изкорени злоупотребата с алкохол, не дава резултат. „Първопричината" на пиенето подсказва, че пациентът страда от алкохолизъм. И само ако първо се действа фронтално с алкохолизма, има вероятност да се стигне до възстановяване.
Основното заболяване на жената, която обича прекалено силно, е пристрастеността и към неудовлетворяваща връзка и опита й в такава връзка. Вярно, това се дължи на дълготрайни поведенски модели, водещи началото си още от детството, но тя трябва преди всичко да се справи с поведенските си модели в настоящето, за да започне здравословното й възстановяване. Няма значение колко ужасен, жесток или безпомощен е партньорът й - тя заедно с лекаря или с терапевта си трябва да разбере, че всеки опит да го промени, да му помогне или да го обвинява е израз на нейното заболяване и че тя трябва да престане да се държи по този начин, преди да се появи подобрение в други области на живота й. Оправдана може да бъде единствено работата й със самата себе си. В следващата глава ще изложим схематично специфичните стъпки, които пристрастената към интимна връзка жена трябва да предприеме, за да възстанови здравето си.
Таблицата по-долу, описваща характеристиките на алкохолици и жени, пристрастени към партньора си, в процесите на практикуването на влечението си и на възстановяването си, показва паралелите на поведение на заболяванията както в активната фаза, така и в оздравителната. Онова, което таблицата не може истински да предаде, е доколко едното или другото заболяване е паралелно на усилието да се възстановят тези пациенти. Еднакво трудно е възстановяването от зависимостта от дадена връзка (или от прекалено силната обич) и възстановяването от алкохолизъм. А за онези, които страдат от двете заболявания, възстановяването може да направи компромис между живота и смъртта.

Когато сме сериозно болни, излекуването ни налага да се определи точно какво представлява заболяването, за да може да се приложи най-подходящо лечение. Ако се консултираме със специалисти, те трябва да са запознати със симптомите на заболяването, за да могат да поставят диагноза и да ни лекуват по подходящ начин, използвайки най-ефикасните налични средства.
Ще се опитам да приложа представата за болест към поведенския модел при прекалено силна обич. Това е една тежка задача и ако не сте склонни да.приемете подобно предложение, надявам се, че поне ще забележите силната аналогия между заболяване, каквото е алкохолизмът, което по своята същност е пристрастяване към субстанция, и това, което става с жените, които обичат прекалено силно, когато се пристрастяват към мъжете в живота им. Напълно съм убедена, че това, което измъчва жените, които обичат прекалено силно, не е като болестно състояние, то е болестно състояние, изискващо специфична диагноза и лечение.
Нека първо да разгледаме какво означават думите болестно състояние: всяко отклонение от здравето, със специфични прогресиращи симптоми, което може да бъде разпознато сред потърпевшите и се поддава на специфична форма на лечение.
Това определение не изисква наличие на конкретен вирус или микроб, или друг физически причинител, а само фактът, че жертвата на болестта става все по-зле по един познат и предвидим начин, характерен само за тази болест, и че може да бъде излекувана с подходяща намеса.
Въпреки това, ако проявите на заболяването имат повече поведенски, а не физически характер, доста лекари изпитват затруднение при определяне на болестта в началния и средния й стадий. Това е една от причините, поради която повечето лекари не успяват да разпознаят алкохолизма, освен ако жертвата не е вече в последен стадий, когато физическата разруха е очевидна.
Вероятно разпознаването на прекалено силната обич като болест е още по-трудно, тъй като при нея пристрастяването не е към субстанция, а към човек. Най-голямата пречка за разпознаването е, че всички ние, лекари, консултанти и всички останали, имаме едно вкоренено разбиране за жените и любовта. Склонни сме да вярваме, че страданието е характерна черта за истинската любов, че да откажеш да страдаш е егоистично, и че ако един мъж има проблем, тогава жената трябва да му се притече на помощ. Подобно отношение подхранва двете заболявания - и алкохолизма, и прекалено силната обич.
В началния си стадий алкохолизмът и прекалено силната обич много си приличат. Когато вече е очевидно, че се развива нещо много разрушително, обикновено се започва с лечение на физическите прояви - черния дроб или панкреаса на алкохолика, нервите или високото кръвно налягане на жената, обсебена от връзката си -без да се определи точно цялостната картина. Много е важно тези „симптоми" да се разгледат в контекста на процеса на заболяване, който ги е предизвикал, и болестта да се установи навреме, за да се спре емоционалното и физическото унищожаване на здравето.
Паралелът между заболяването алкохолизъм и заболяването да обичаш прекалено силно се вижда ясно в следващите диаграми. Всяка диаграма показва как пристрастеността, било към променящи съзнанието химикали или към нещастна връзка, накрая оказва въздействие върху всяка област от живота на жертвата по един пагубно нарастващ начин. Ефектът от това се отразява както в емоционалната, така и във физическата сфера, включително и върху други хора (деца, съседи, приятели, колеги), а за обсебените от връзката си жени това може да доведе и до други заболявания, като прекалено поемане на храна, пристрастяване към кражби или работа. Тези диаграми показват и паралелните процеси на възстановяване. Би трябвало да се отбележи, че диаграмата за развитието и лечението на болестта алкохолизъм е малко по-показателна при пациенти от женски пол. Вариациите в зависимост от пола не са чак толкова много и биха могли лесно да се различат при разглеждането на двете диаграми, но целта на тази книга не е да се спира подробно на тези различия. Основната задача е да се разбере съвсем ясно как жените, които обичат прекалено силно, стигат до болестно състояние и как могат да се излекуват.
Припомнете си също, че историята на Марго не беше основана на диаграмата, нито пък диаграмата беше създадена, за да отрази нейната история. Тя, при наличието на няколко партньори, премина през прогресиращите етапи на заболяването по същия начин, както ще го направи една жена, която обича прекалено силно, само с един партньор. Ако приеме, че да обичаш прекалено силно е болест, подобна на алкохолизма, то тогава нейните етапи са също сходни и могат да се предвидят.
В следващата глава ще разгледаме подробно частта от диаграмата, отнасяща се за възстановяването, но преди това накратко ще се спрем върху чувствата и поведението, показващи наличието и напредъка на заболяването да обичаш прекалено силно.
Както вече беше отбелязано във всяка разказана дотук история, жените, които обичат прекалено силно, произлизат от семейства, в които са се чувствали или много самотни и изолирани, или пренебрегнати, или претоварени с неподобаващи за тях тежки отговорности и в резултат са станали прекалено грижовни и самопожертвувателни. Или с други думи, били са предмет на опасни въздействия и за да оцелеят, са развили непреодолима нужда да ръководят хората около тях и ситуациите, в които попадат. Съвсем естествено е, че една жена, която изпитва необходимост да се грижи или да контролира, или и двете, може да осъществи това само с партньор, който най-малкото ще й го позволи, а може би сам ще търси такова поведение. Тя неизбежно ще се забърка с мъж, който е безотговорен към някои важни неща в живота си и очевидно има нужда от нейната помощ, грижи и контрол. След това започва борбата й да го промени чрез силата и настойчивостта на любовта си.
Отричането на действителността при този ранен стадий е първият признак на по-нататъшното безумие в тази връзка. Запомнете: отричането е несъзнателен процес, възникващ автоматично и непредвидено. Мечтата на жената за това как би могло да бъде и усилията да я постигне, накрая изкривяват възприятията й относно действителността. Всяко разочарование,, неуспех или предателство при взаимоотношенията или се пренебрегва, или се обяснява. „Не е чак толкова лошо." „Ти не знаеш какъв е той в действителност." „Той .не говореше сериозно." „Грешката не е негова." Това е само малка част от готовите фрази, които една жена, която обича прекалено силно, употребява на този етап на болестта си, за да защити партньора и връзката си.
В същото време, докато този мъж я разочарова и обезсърчава, тя става все по-емоционално зависима от него. Това е така, защото тя вече силно се е концентрирала върху него, върху проблемите му, самочувствието му и може би най-важното - върху отношението му към нея. По-голямата част от енергията й отива за опитите й да го промени. Много скоро той се преобръща в източник на всички добри неща в живота й. Ако не се чувства добре, когато е с него, тя се опитва да направи така, че да й е добре. Тя не търси други емоционални признания. Прекалено е заета с опитите си да оправи нещата между тях двамата. Сигурна е, че ако го направи щастлив, той ще се отнася по-добре с нея и тя също ще бъде щастлива. В усилията си да му достави удоволствие тя се превръща в пазител на благополучието му. Всеки път, когато той е разстроен, тя приема реакцията му за свой провал и се чувства виновна - за нещастието му, защото не е успяла да го облекчи, за неадекватността му, която не е успяла да?... Но може би преди всичко се чувства виновна, защото самата тя е нещастна. Нейното отхвърляне на действителността й казва, че няма нищо нередно с него, следователно грешката трябва да е в нея.
В отчаянието си, което според нея се дължи на обичайните проблеми и оплаквания, тя изпитва силна необходимост да обсъди нещата с партньора си. Започват дълги обяснения (ако той се съгласи да говори с нея), но истинските проблеми обикновено се заобикалят. Ако той пие много, отричането й пречи да го признае, и тя го умолява да й каже защо е нещастен, приемайки, че не е важно пиенето, а това, че е нещастен. Ако й изневерява, тя пита не му ли стига като жена и приема, че грешката е нейна, а не негова. И така нататък.
Нещата се влошават. Но понеже партньорът й се опасява, че тя може да се разочарова и да се отдръпне от него, а той има нужда от подкрепата й - емоционална, финансова, социална или практическа - той й казва, че не е права, че си въобразява, че я обича, че нещата се подобряват, но тя просто е настроена негативно, затова не вижда всичко това. И тя му вярва, защото силно се нуждае да чуе тези думи. Съгласява се с него, че преувеличава проблемите им, с което още повече се отдалечава от действителността.

Той става нейният барометър, радар, емоционалната й мярка. И тя непрекъснато го наблюдава. Всичките й чувства са резултат на неговото поведение. В същото време, докато му е дала да разбере, че е емоционално зависима от него, тя продължава да осъществява връзката между него и външния свят. Опитва се да подобри външния му вид и да представи двамата за по-щастлива двойка, отколкото са. Тя дава логични обяснения за всяка негова грешка, за всяко нейно разочарование, и прикривайки по този начин истината от света, тя я крие и от себе си. Тъй като не е в състояние да го приеме такъв, какъвто е, и да го остави сам да разрешава проблемите си, дълбоко в себе си тя има чувството, че се е променила в опитите си да го промени. Отчаянието й бликва във вид на гняв, следват караници, понякога с физическа разправа, предизвикани от безсилната й ярост към умишленото му според  нея осуетяване на усилията й в негова полза. Така както преди е намирала извинения за неуспехите му, така сега приема всичко на лична основа. Смята, че единствено тя се опитва да спаси връзката им. Вината й расте, докато се пита на какво се дължи този неин гняв и защо той не я смята за достатъчно привлекателна, за да пожелае да се промени заради нея, заради двамата.
Сега повече от всякога тя е решена да го промени и е готова на всичко. Те си разменят обещания. Тя няма да се заяжда, ако той спре да пие или да закъснява, или нещо друго. Никой от двамата не спазва уговорката и на нея й се струва, че губи контрол не само над него, но и над себе си. Тя не може да спре да се кара, да се мръщи, да придумва, да умолява. Нейното себеуважение рязко спада.
Може би те ще се преместят, смятайки, че приятелите, работата, близките им са виновни за проблемите им. Вероятно след това положението ще се подобри, но само за кратко. Много скоро старите навици ще се възобновят.
Тя вече така е затънала в тази горчива битка, че няма време и сили за нищо друго. Ако има деца, те определено са пренебрегнати както емоционално, така и физически. Социалната активност е в застой. Има толкова ожесточеност и тайни за прикриване, че публичните изяви се превръщат в мъчение. А липсата на социални контакти помага за задълбочаване на изолацията на жената, която обича прекалено силно. Тя е загубила поредния жизненоважен мост с действителността. Интимната й връзка се е превърнала в неин единствен свят.
Някога безотговорността и бедността на този мъж са я привличали. Било е по времето, когато е била сигурна, че ще го промени. Сега установява, че на раменете й тежи бреме, което по право е негово и въпреки че негодува срещу него, тя в същото време се наслаждава на усещането, което й дава пълният контрол над него, над парите му и над децата им.
Ако сте следили внимателно диаграмата, ще забележите, че сме стигнали до така наречената „критична фаза", един период на ускорено влошаване, първо емоционално, а след това физическо. Жената, която е обсебена от връзката си, може да добави към всичките си други проблеми и безразборното хранене, ако вече не го е направила. Докато търси награда за усилията си и се опитва да потисне гнева и негодуванието си, тя може да започне да използва храната като наркотик. Или обратното, да пренебрегне храненето поради язва или хронично стомашно неразположение, придружено от страдалческо изявление: „Нямам време да ям". Или пък стриктно да контролира храната си като противовес на всичко друго в живота си, над което е изгубила контрол. Може да започне да злоупотребява с алкохол или с други „ободряващи средства", а разни лекарства за успокоение да станат чест от всекидневието й. Лекари, неуспели да поставят правилна диагноза, могат да влошат положението й, като й предпишат транквиланти за потискане на напрегнатостта й, породени от житейските проблеми и отношението й към тях. Да се предложат лекарства с потенциална възможност към привикване на жена в подобно състояние е равносилно да се предложат няколко големи дози джин. И джинът, и транквилантите ще притъпят временно болката, но употребата им може да доведе до повече проблеми, без да реши нито един.
Когато една жена се намира в този напреднал период на заболяването, освен емоционални, неминуемо ще се появят и физиологични проблеми. Те могат да бъдат предизвикани от всяко смущение, породено от продължителен и силен стрес. Като беше отбелязано по-горе, не е изключено да се появи влечение към вид храна, алкохол или лекарства. Също така може да се стигне и до храносмилателни проблеми и/или язва, екземи по кожата, алергии, високо кръвно налягане, нервни тикове, безсъние, запек или разстройство, или и двете. Могат да започнат периоди на депресия или ако това вече не е новост, тези случаи обезпокоително могат да се задълбочават и удължават.
В момента, когато тялото започва да рухва под натиска на стреса, навлизаме в хроничната фаза. Може би главната особеност на тази фаза е заниженият мисловен процес, при който жената е затруднена да преценява обективно. Поначало в прекалено силната обич се крие прогресивно нарастващо умопомрачение, което на този етап се проявява с пълна сила. Повечето от постъпките й са реакции към партньора, включително любовните авантюри, отдаването на работа или на други интереси, посвещаването на „каузи", в които тя отново се опитва да помага/контролира живота на другите. За съжаление дори и насочването й към хора и интереси извън връзката й, се превръща в част от обсебването й.
Тя изпитва горчива завист към хората, които нямат нейните проблеми, все по-често си изкарва яда на околните чрез ожесточени атаки срещу партньора си, а понякога и срещу децата си. На този етап, като последен шанс да предизвика вина у партньора си, тя може да заплаши и действително да направи опит за самоубийство. Мисля, ясно е, че в този момент тя и всички около нея са вече много болни психически, а най-вероятно и физически.
Поучително би било да се има предвид как би се отразило на малкото момиченце, ако майка му страда от болестта да обича прекалено силно. Много от жените, чиито истории прочетохте, са израснали при такива условия.
Когато една жена, която е обичала прекалено силно, установи най-накрая, че е опитала всичко, за да промени мъжа си, но усилията й са били напразни, тя може би ще стигне до заключението, че й е необходима помощ. Обикновено разбирането й за помощ означава да се обърне към някого, най-вероятно професионалист, с молба да помогне на партньора й да се промени. От решаващо значение е човекът, към когото се обърне за помощ, да разбере, че тя е тази, която трябва да се промени и че лечението трябва да започне с нея.
Това е много важно, защото да обичаш прекалено силно е прогресивно развиващо се заболяване. Това беше показано нееднократно. Една жена като Марго се е запътила към смъртта си. Тя може да настъпи в резултат на силен стрес, например сърдечен или мозъчен удар, или от друго физическо неразположение, причинено от стрес. Или тя може да умре от насилието, което е станало част от живота й, или от нещастен случай, до който не би се стигнало, ако вниманието й не е било отвличано от обсебването й.
Тя може да умре много бързо или да прекара дълги години в прогресивно влошаване на здравето й. Независимо от причината за смъртта, искам да повторя, че да обичате прекалено силно може да убие.
А сега да се обърнем към Марго, стресната от обрата в живота й, и която за момента плахо търси помощ. Марго наистина има само две възможности. Тя трябва ясно да ги разграничи и да направи своя избор.
Тя може да продължи да търси идеалния партньор. Като се има предвид пристрастието й към студени, ненадеждни мъже, тя неизбежно ще бъде привлечена от такъв тип човек. Възможно е също да започне с много трудната и наложителна задача добре да обмисли неправилните си модели на общуване, като вникне обективно в причините, определящи „привличането" между нея и различните мъже. Тя може или да продължи да търси мъжа, който ще я направи щастлива, или да започне бавния и болезнен процес (в края на който ще бъде възнаградена), в който да се научи да обича и да се грижи за себе си с помощта и подкрепата на други като нея.
За съжаление по-голямата част от жените като Марго ще предпочетат да останат пристрастени, търсейки вълшебния мъж, който да ги направи щастливи, или безкрайно ще се опитват да променят мъжа, с когото живеят.
Изглежда е по-лесно и познато да продължиш да търсиш източника на щастие извън себе си, вместо да си наложиш дисциплината, необходима за изграждането на собствени, вътрешни източници, за да се научиш да изпълваш празнотата отвътре, а не отвън. Но за онези от вас, които са достатъчно умни, достатъчно изморени или отчаяни и ще пожелаят да се излекуват, вместо да търсят нов мъж или да променят настоящия - за онези, които наистина искат да променят себе си, следват стъпките за здравословно възстановяване."

Източник: " Параноя на страстта (Наръчник за жените, които обичат прекалено силно) - Робин Норууд