Чувството за вина

ЧУВСТВОТО ЗА ВИНА И МОРАЛА

 

Вината е паразита в твоята личност, който се храни с не-възможността отговорно да се изправиш срещу бездиханните си принципи

 

Трябва да съм отстъпчив, за да съм в обхвата на Божията милост!

 

Нашият морал са нашите правила. Нашите правила са нашето проклятие.

Ще мълчиш! Как не те е срам!? Виновен си! Виновен! Не се опитвай да се оправдаваш!

Вина. Силно чувство, но дали е истинско или замаскиран отговор на страх? Дали е дотам истинско, че да оправдае последващата причинно-следствена логика на самонаказанието? Самонаказание, което сме свикнали да наричаме „изкупуване на вина”. И влизаме в ролята на вечно недостатъчната жертва. Вината винаги се разглежда в контекста на нашите генерални принципи и, активна e по-често там, където нашите правила и допусканияса в режим – забранена експресия: Забранено ти е да изразяваш! Послушание и подчинено мълчание.

Често чуваме – „Гневен съм на себе си!”, а подобно твърдение веднага сработва рационалното ни обяснение за такъв вербален изблик. И това второ обяснение ни казва: чувстваме се виновни, когато сами нарушаваме собствените си правила. Напр., допуснете, че така сте научени във вашето детство, че и досега живеете с оня вътрешен глас, който твърде често ви стопира с фанатизираната си императивност: Трябва да си добър, въпреки всичко! Трябва да не връщаш „плесницата”, защото в противен случай ще си лош! Ще си нараняващ! А това значи, че ще правиш лоши неща! Следователно, ТИ ЩЕ СИ ЛОШ! И за да не се сбъдне това заклеймяващо пророчество, вменено ни от чужда ранно-детска възпитателна опитност, човек се държи като такъв, какъвто всъщност не е: Трябва да съм тих! Трябва да се съобразявам с мнението на другите! Трябва да съм отстъпчив, за да съм в обхвата на Божията милост! Трябва да правя добро, въпреки че не е поискано! Трябва да съм добър на всяка цена! Защото „нещо отвътре” заповедно ми натяква, че ако не се подчиня на тази генерална справедливост, то аз ЩЕ съм лош, нараняващ. А лошите хора живеят с чувството, че правят или им предстои да направят лоши неща. Т.е., ако аз не съм добър на всяка цена, ако не се подчиня на подтика си за справедливост (правила), то ще последва едно трайно регресивно чувство на вина.

Но тази вина е нездравословна за теб, защото ти, всъщност не нараняваш никого. Не нараняваш, но няма как да знаеш това, защото подтика ти към справедливост е, всъщност, по-стар от способността ти да мислиш рационално в обективната реалност. Този импулс е като паразита в твоята личност, който се храни с не-възможността да поемаш отговорност за поведението си. Твоите подтици към справедливост, всъщност, са твоите правила и допускания, единствено през които ти оценяваш реалността. Твоите правила често ще те вкарват във вероятността да не поемаш отговорност за поведението си, пред възможността да реагираш по друг начин. Другия начин ти дава шанс да се срещнеш с отговорността си и да изпиташ свободата, може би, за първи път. Спонтанността, може би, за първи път.

Аз разбирам твоята драма, но не разбирам как си допуснал да живееш толкова дълго време в болката на вината. Там и тогава е било различно – бил си малък и друг е имал задължението да носи отговорността вместо теб. Вече си зрял възрастен, обаче, но все нещо не ти достига да се отскубнеш от крехката верига на твоите страхове от отхвърляне, изоставяне, необичаност.., наказание. Сега вече знаеш, че твоите страхове са ревниво защитавани от твоите подтици (онези вътрешни усещания за справедливост и правилност), които всъщност не са твои. Не са! Характерово и темпераментово предопределени са. И става трудно, но не невъзможно да се опитаме заедно с теб да изградим една нова реакция. Съвременните когнитивни подходи гарантират този процес, правят го обратим.

И опираме до въпроса: Защо допускаме да преживяваме това болезнено чувство?

Отговорност за вина. Защо грижата за себе си е пред тази за другите? Когато клиента ни успее да отговори на този въпрос в своя полза, терапията за него ще е на самия финал.

Вината би могла да е част от симптомната динамика на човек, където да покрива критериите за емоционална компонента на преживяването. Като част от целия преживелищен комплекс, тя е в непрекъсната интеракция и с останалите компоненти на преживяването – мисъл, телесна симптоматика и поведение.

Ще вляза в една симулация на тривиална ситуация с последващо чувство на вина, през която ще се опитам да направя едно сравнително обобщение на казаното до тук:

Нека приравним стойностите на Поведението с нашите Правила (едно и също е). Т.е., нашето обичайно поведение е в рамките на нашите правила и обратното също е вярно. Как ви звучи РАМКА, само да попитам? И сега, ако нашето правило е „Трябва да съм винаги в услуга на хората!”. И всичко започна още навремето, мисля, с дудненето на мама, че трябва да слушам госпожите в училище, защото те знаели по-добре от мен, как да стана истински и достоен мъж като порасна… „Трябва да задоволяваш нуждите на по-възрастните, без оглед на това дали ти харесва или не, и пръв да се задвижваш към тях, не да чакаш те да потърсят помощта ти!”. Трябвало е да съм послушно дете, защото само така от мен е щяло да стане човек, който да е различен от лошите деца, от лошите хора”. А аз толкова много обичам мама. И без значение, че съм на 35 вече, аз все ще очаквам да „съм лошият!”, винаги, когато послушанието ми убегне поради някаква причина. Причина, като тази, да изляза на среща с момичето, което много-харесвам и ухажвам от 5 години, докато баба ми лежи болна у дома и се нуждае от денонощни грижи. От моите непрекъснати грижи, защото мама и татко са на работа, брат ми също е при семейството си.., а аз съм още ерген, какво толкова. Нищо, че се грижа за нея денонощно от 1 месец и дори си взех отпуска поради това. Аз много обичам баба. И мама обичам. Обаче, докато съм бил на кино с приятелката ми, баба получава масивен мозъчен кръвоизлив и като се прибирам разбирам, че благодарение на брат ми, тя е все още жива в интензивно отделение, макар и в кома. Аз съм един лош внук, нали, какво друго мога да си помисля? Защо потъпках принципа си по отношение на възрастните хора.., при това не на кои да е възрастни, Господи, а на собствената ми баба. „Аз съм лош! Лош! Аз нямам право да съществувам!”

Подреден, повече от стараещ се… и все виновен

И вече съм в схемата, и няма мърдане.., и ще се държа като виновен оттук насетне. Подчинен на проклятието си да съм лош. Подчинен на правилата си. Вината е в мен – в мислите ми, в тялото ми.., поведението ми е виновно и, няма мърдане от тази тягост. Заслужавам си я. Да, на 6-7г. тези правила са работили, явно, без да подлагам това на съмнение, но днес, тук и сега, тяхната валидност е изчерпана. Те са нефункционални, защото генерално се разминават с моите потребности на зрял възрастен. Това са едни единствено задължаващи принципи, в които не са включени клаузи за правомощия.ПРАВА, които биха подсигурили ОТГОВОРНОСТТА да избирам, но в контакт с моите потребности – с моите актуални потребности, а не спрямо тези на детето от миналото, чието поведение е повече от инфантилно в днешната ситуцаия. Не и спрямо тези на моите възпитатели. Детето от миналото е оцеляло благодарение на послушанието си там и тогава. Пубертета и тийнейджърските години са вече зад гърба му, а с тях резонно би следвало да се лиши и от отговорността на своите родители. Отговорност, отвъд която – в личността му – грижливо стоят подредени старите, чужди вече, правила. Защото с пълнолетието, ние сме вече в ПРАВОТО СИ да сме различни и ОТГОВОРНОСТТА за това е изцяло наш персонален приоритет.

И, моля, ако ще се вкарвате във филми за моралната стойност на живота, престанете да четете. Дори ще си позволя да го кажа различно и неочаквано: Вървете по дяволите! По дяволите, да: помислете за безбройните ежедневни самоубийства, върху чиято огласа същия този морал налага медийно затъмнение… Защо? И сега, важно е да прозрете, че парче от същата тази цензура е в състава и на вашите ръководни принципи за правилност и неправилност – вашите правила – вменени ви в едно доста по-ранно време.

По дяволите, защото, ако досега бяхте изпадали в чувство за вина, щяхте да разпознаете апела ми. Изпадали, защото там наистина е дъно и се пропада бавно, но сигурно. Не се оправдавам, поемам отговорността си, като ви казвам, че съм искрен в непоемането на социално желателен ангажимент към вас. Но през отговорността, виж, там сценария се променя. Филмът е вече друг, в който действието говори само по себе си и не се нуждае от симултантния превод на моралната ви уязвимост. Последната е от арсенала на културата, а тя все по-често се степенува с морала на вашия характер. Същия морал, който причинява всички беди на човешката психика.., оня, който на всичкото отгоре не е дори наша персонална отговорност, защото е изтъкан от предписания на чужда опитност – обременена с наслагвана в поколенията колективна непрозорливост. Стига! Още не е късно.

Отговорността е друго нещо. И да, ако имах и най-малкото съмнение, че съм навредил на вас.., на другите, света и бъдещето, най-малкото щяхте да заслужавате моето извинение. Моето извинение е моята персонална отговорност към вас. Нищо друго не ви дължа. И не съм в чувството за вина. Не съм, защото се научих да казвам: съжалявам, сгреших. Научих се да казвам: Върви по дяволите, не ме вкарвай в твоя филм, в твоята вина! 

А вие можете ли да ги изречете тези думи? Или това е поредната безсмислена и унизителна вербална експлозия, която ще даде единствено храна за коментари на други хора, толкова жадни за вашия морален упадък. Другите, какво те ще кажат? А ние сме толкова зависими от мнението на другите, за съжаление. От същите, за които е по-важно да сме в преживяване за вина, за да сме в моралната стигма на божието снизхождение. Благодаря! Аз чужда отговорност не нося.., чужда вина. В прокурорщината, в която се случва културното живеене на хората, чувството за вина заема мястото на свободата да сме себе си. Да сме себе си и да правим изборите си съобразно собствените си потребности, а не тези на другите. Кому е нужна вашата вина? Моля ви, мислете! И, моля, нека се опитаме да бъдем прокурори първо на самите себе си, а след това на другите.

Аз не съм се родил грешен на този свят. Грехът идва с първите оценки, които човек прави за себе си, света и бъдещето. Грехът идва с морала. А човек се ражда с конституцията на свободата в себе си. Свободата да избира. Не съм атеист, напротив.., но с годините се научих да чувствам Бог, вместо да говоря за Него. Бог е избор. Избора е риск, който не всеки може да поеме. И като не може, човек е склонен да си измисля, че Бог го чува, макар самите хора отдавна да не чуват себе си. И като не чуваш себе си и с лека ръка пренебрегваш собствените си потребности, защо друг да поема твоят кръст, твоят риск, твоята болка, твоята вина, твоята отговорност.

Стигаме до друг съществен въпрос. Вината и конкретното реално или въображаемо престъпление. По повод, кое престъпление е истинското, няма да изпадам във философски разсъждения, защото бих звучал лаично-инфантилно, а не мога да поема тази отговорност. Все пак, хората отдавна са обединени в социални групи, които единствено правово могат да устоят на анархисткия си първичен нагон. В този аспект, изконните правила, а в последствие и частните формални правни системи са тези, които определят кога едно поведение е виновно. И независимо от вида на престъплението (дали само си мисля, че съм навредил някому или реално – физически и духовно съм наранил някой друг), ако не мога да поема риска на отговорността за поведението си, аз ще си стоя във вината.

Ако пък ми липсва критичност по отношение на собствените ми мисли, чувства и поведение, там знаете – филма е съвсем друг – нарича се лудост. Колкото до въображаемите престъпления, в които човек сам (доброволно) или през проекцията на някой друг, полага главата си на дръвника на вината, тук е добре да се обадите на психотерапевт, който определено има на какво да ви научи – да защитавате оттук насетне изконното си право на свободен избор. Вселенско право, в което свободата да избираш поведението си в реалността е функция единствено на способността ти да поемаш отговорност. Или осъзнаваш тази проста зависимост, или продължаваш да носиш вината си.

Иначе, психологическите механизми, които подсигуряват активирането на тази негативна емоция, естествено, ще търсим върху релационния терен на нашето детство. Там и тогава, когато сме нямали никакъв шанс да реагираме адекватно – разбирай различно от поведение на сляпоподчинение; там и тогава, когато сме били изправени пред един, преди всичко, емоционален избор – или да съхраним присъствието, обичта и подкрепата на важните за нас хора, или да им демонстрираме борбения си темперамент.

Разбира се, че се подчиняваме, децата не се борят със своите родители, с мама особено, защото в несъзнаваната емоционална природа на детската психика, няма място за съмнение, че съществува и такава вероятност, мама да няма нужния опит да разбира нуждите на детето си. Няма. И после, случва се така, например, че порасналото вече момиче става жертва на насилие, а в същото време не може да излезе от вината, че тя е предизвикала това насилие срещу нея с поведението си, по някакъв начин. За „този начин” не се говори. Този начин (механизъм, стратегия за справяне), ще бъде идентифициран в някои от предстоящите сесии с брадатия психотерапевт, на който криво-ляво даде някакво доверие.

Разбирате ли, вината никой не може да ви я отнеме, ако вие сами не пожелаете промяната. А, онази майка, същата, която преяждаше детето си с омразното му и до ден днешен грахово пюре, сега, вече 65 годишна, най-сетне си даде сметка, защо синът ѝ, въпреки двете си висши образования, продължава да работи обща работа за минимално заплащане. Добре, но тя никога нямаше да признае това пред себе си – да поеме персоналната си отговорност за едно вече осъзнато поведение и един ден просто да изрече думата – Сгреших (да изплаче болката таена в годините) – и да излезе, по този начин, от порочния кръг на вината си. Същата жена, обаче, по-вероятно е да си отиде от този свят с депресията, с която не можа да се пребори повече от 30 години.

И синът й има депресия.., и майка й имаше.., това е наследство на гените, обичаше да казва тя. Това е наследството на един безмилостен инат, бих й отговорил аз, защото мултидисиплинарния екип диагностицирал синът й беше категоричен – психогенна (реактивна) депресия – в конкретния случай разбирай следствие на травма отвън. Инат, който препредаваме от поколение на поколение като родители, възпитатели и най-значими други за собствените си деца, на собствените си деца.

Вероятно разбирам вината през моята идея за адекватност, изкривена през моя характер, но днес, тук и сега, аз поех отговорността си да я споделя с вас.

(Благодаря на Цвета Иванова за предоставената възможност да ползвам тази снимка)

 

Петър Петров, психолог, Варна, април, 2017

 

More In Публикации

Клиентът, доверието и интеракцията в психотерапията

Клиентът, доверието и интеракцията в психотерапията   Клиента идва в своята различност. Намира ни по някакъв начин и, това е без значение за някои, вероятно,…read more →

Смъртта и вината

Смъртта Смъртта и вината   Смъртта и смъртните. Един човек ме научи да обичам приживе. Да ценя и да благодаря приживе. Така, може би, се…read more →

Паника

Паническо разстройство Паника Нека не сме наивни   Паника. Сам съм. Страх ме е. Знам,че трябва да дишам,  но какво от това. Страхът е по-голям от…read more →

Leave a Reply

Previous

Next

Петър Трифонов Петров

тел. 0888 130393

e-mail: psychologist@petertrifonov.com

e-mail: ptrifonov.p@gmail.com

бул. „Княгиня Мария Луиза“ 46, Варна 9000

Последни публикацииПрегръдкатаСтрах и паникаЧУВСТВО ЗА ВИНААсертивностПътят към себе си

Картографски данни

Условия за ползване

Карта

2016 всички права запазени

"Всички наши чувства имат полезна функция, дори онези, които преценяваме понякога като негативни, при положение, че ги контролираме в известна степен. У здравия човек всички тези чувства взаимно се балансират. Но ако затъмним дадена емоция, тогава цялостният баланс ще бъде засегнат. Нека да го кажа с други думи-затъмнената емоция не е налице, когато ни е необходима.
Ако бъдат затъмнени не са полезни. Не сме в досег с тях и никога по никакъв начин не научаваме как да ги овладяваме.
Тъй, че когато бликнат, те са извън контрол и стават деструктивни. Но, ако не сме ги затъмнили, Ако осъзнаваме тяхното съществуване и разумно сме ги съвместили, тогава ние сме в състояние донякъде да ги контролираме."

https://youtu.be/OnYN6EYlsGc

Витка-жената, която смачка всичко детско в мен за 7 спирки.

"В големия град хората умеят да се програмират. Правят го автоматично и без усилие. От ненужната информация не се освобождават, защото просто не й дават възможност да стигне до тях. Ежедневно долавят чужди разговори – прозаични, битови, невпачатляващи с нищо, неизискващи реакция и ангажираност. И още необърнали гръб и неотминали, ей така, за секунда ги забравят. Все едно тъкмо да зазвучи началото на песента „Синева“ на Васил Найденов – „Ти отмина, ти отмина...“ – и дотам да свърши. Прагът им на чувствителност към нещата „извън“ тях е плашещо „долу“. Но понякога, за да оправдаем човешкото в себе си, съдбата ни сблъсква със ситуации, които не можем да подминем с лека ръка. Те изглеждат досущ като гореспоменатите, но успяват да разбъркат нещо вътре в теб, докосват те и създават трайно безпокойство. Ситуацията минава и заминава, но по никое време отново започва да те буторясва (баба ми го казваше, когато нещо я ядосваше; ако има такава дума – от шопския край ще да е). Хем не си я искал, хем се чувстваш ангажиран да мислиш за нея и се питаш какво пък чак толкова е станало! Но и на мен да ми се случи поне веднъж – да ме изкарат от логичното ми идилично до идиотизъм равновесие за нещата от живота и сега да описвам с емоции, а не с ум. Това е една 15-минутна история за времето извън „моята матрица“ – потвърждение, че светът е голям и провокации дебнат отвсякъде. От добрите дни е – свършвам работа навреме, лесно си намирам място в трамвая, а вътре, въпреки горещината, се диша. На следващата спирка се качват две жени, около 40- годишни, хващат се за металната дръжка на моята седалка и започват да разговарят. Отново се движим. Едната жена, на която ще дам името Витка (без причина) с приповдигнат тон започва разпалено да обяснява на нейната позната нещо за рождения ден на дъщеря й – момиче в детската градина. Нарастващият глад и мислите за вечеря не са достатъчни да заглушат разговора над главата ми. Предавам се, отправям празен поглед през прозореца и разбирам, че съм си забравила слушалките. И така, аз, аудитория по неволя едно ниво по-надолу и с вперен през прозореца поглед, слушам подробно и напоително един тон брътвежи за това кой е избраният след дълго проучване парти център за съответното събитие... Три спирки по-късно мога да дам информация на всеки родител за цените на различните пакети в парти центъра, колко са били поканените деца и родители и същинската част – точно изхарчените пари за тортата, на колко етажа съответно е била – големината на парчетата (някои деца си взели за вкъщи, други си изяли парчето видимо доволни). Картечницата от думи спира само, за да си поеме въздух и да даде вид, че дава шанс за включване по темата на познатата до нея. Започва отново. Е, няма пощада, голяма досада! Вдигам глава с любопитство да видя как изглежда жената. Не запомням Витка с нещо определено, само правя огромната грешка да затвърдя така или иначе очевидния факт, че чувам разговора. Все едно хвърлям дърво в горящ огън. Същата жена засилва още повече гласа си и вече нейна сцена е целият трамвай. Продължава да обяснява без въпроси: „Ооо, много хубави подаръци получи, но тя си има всичко, тя носи само маркови дрехи, така че някои от нещата няма да ги облече въобще“ и разделя директно получените подаръци на два вида: евтини и по-скъпи (със съответното обяснение защо така се получава). „Всяко удоволствие си има цена“, заявява тя, говорейки вече за фотографа – лишавам ви нарочно от съответните цени за услугата, договорки, наем за деня, за снимките и колко точно отделно се доплаща... Другата жена притихва все повече, кротко вмъква едно „Еее, браво“. Става неловко, най-вероятно изпитва срам... или злоба, че не може да си позволи целия този „лукс“ за нейните деца. Кой знае?! Емоционалните ми състояние са на стрес тест – те минават от раздразнение (заради децибелите), през досада (заради всичко изговорено) и свършват с тъпота (заради същинската идея да се изфукаш напоително... с празненството на детето). И нито веднъж майката да не спомене дали на момичето й е било забавно, щастливо ли е било... нещо... Витка обяснява живота си и майчината грижа с пари, мисли в диапазона за евтино и скъпо, калкулира, фука се и пет пари не дава. Но това, че и детето ще научи да оценява хората по скъпите дрехи, да ги уважава заради часовниците на ръцете им или портфейлите в джобовете – по това, което имат, а не по това, което са, направо я омерзява в моите очи. И тук го приемам лично. Аз не обичам да съдя и да се карам, затова не казвам нищо, само сбръчвам вежди и гледам лошо. Ако бях казала нещо навреме, досега Витка да е избледняла в моето съзнание. Но и аз оставам няма пред простотията и допринасям за това целият трамвай да се изпълва с нея. Обвинявам се в съучастие. А Витка продължава, уточнява и подчертава, че нищо от това не е достъпно за обикновения човек: „Аз не мога да не й купя нещо скъпо, все пак, рожден ден й е – подаръкът й беше 136 лв., баща й отделно й купи подарък – и той над 100 лева беше, но е нормално, един път е рожденичка. А всичко друго отделно го смятаме...“. От толкова сметки свят ми се извива и не си спомням да съм чула какви са били самите подаръци. Тук е моментът да уточня, че хората до двете жени в трамвая започват да наддават любопитни погледи към тях. Още едно дърво в огъня. В този момент Витка вади албумчето със „скъпите професионални снимки“ от чантата си... Става страшно. Не! Заповядвам си да мисля за нещо друго – на кого трябва да звънна утре, а – да, гладна съм, какво искам да хапна за вечеря. Безуспешно... Безкрайно измъчено ми става. И на тази спирка мислено изпращам моята „компания“. Да, ама не! Те остават и сега подхващат темата за „другите“ родители и защо те не могат да купуват маркови дрехи от мол-а на децата си. Как „другите“ деца се сърдят защо и те нямат такива. За обувките – същото, извинявам се за тавтологията, но сметачните машини нямат много функции. Няколко спирки преди моята и докато трамваят се движи, със свито сърце взимам чантата от скута си, рязко ставам и решително отивам в най-далечния край на трамвая, действам радикално и по български – спасявам се самосиндикално, но не взимам отношение. Витка ме гледа сякаш е актьор по време на представление, който, докато играе на сцената, вижда как публиката му така безпардонно си тръгва. И отново за миг е тихо... За първи път ми се струва, че всеки един скърцащ звук от движението на трамвая може да създава повече смисъл сам по себе си. Прибирам се с празно чувство. Спомням си за детските ми рождени дни. С майка ми посрещахме моите съученици със сандвичи с пастет, кашкавал, луканка, солетки и сладки. Пускахме музика и танцувахме, играехме хоро. Почти всички ми подаряваха книжки – някои от тях четени и леко смачкани, но на кого му правеше впечатление? Маркови дрехи не носеше никое дете. Играехме на криеница и се плашехме с истории за духове. Не сме били бедни и по двата начина. И разбирам защо е топката в стомаха ми – някаква си Витка потисна и смачка всичко детско в мен. От трамвая слязох с няколко години по-стара и поне с три килограма по-тежка. Избягвайте Витка, не ставайте като нея и си носете слушалките – за всеки случай."

Прочети повече на: https://www.woman.bg/po-zhenski/vitka-%E2%80%93-zhenata-koyato-smachka-detskoto-v-men-za-7-spirki.46991.html#

Автор: Роси Пламенова

Там съм

Не случайно съм в твоя живот.
Там съм, за да ти покажа нещо, да те науча на нещо и най-малкото да ти отворя очите.
Не ме карай да мълча, не ме отричай, не бягай от това. Когато говоря ме ЧУВАЙ, не ме прекъсвай и приемай това без страх.
Не бягай от реалността само, защото може понякога да боли, не бягай от истините, не бягай от себе си.
Живота е пъстър, има всичко в него. Здравите, хармонични и свободни личности приемат всичко от него без съпротива и бягство.
Живота е страст, любов, гняв, копнеж, щастие, свобода, тъга, обич, желание и ние сме създадени от него.
Т.е. в нас са заложени всички тези качества и не бива да ги отричаме, ако искаме да усетим истинският му вкус.
Само така ще получим изцеление и свобода на духа.
Силните личности имат такива мисии...влизат в живота на някого, учат красиво и си тръгват.
Само силните личности......защото само те могат да платят цената...

02.12.2017г
Диана

Взаимодействието на природата със същността ни

Посрещнах изгрева точно там, на този бряг на 3000 км от България.
Беше изключително преживяване, сливане на природата  с моята същност.
Отидох на брега на морето към три часа през нощта с ясното съзнание, че трябва да изчакам около три часа  до изгрева.
Седнах на хавлията на 5 метра от водата, мислите ми бяха противоречиви.
Станах и се запътих към водата, изпитах страх от тъмнината, от неизвестното. Години наред изпитвах подобен страх, но тогава исках да навляза по-надълбоко в дебрите на същността си и да разбера защо.
Взаимодействието ми с водата, пясъка, тъмнината-даровете на природата щяха да ми помогнат да разбера повече за себе си.
Знаех го на теория, но там имах желанието да го приложа и на практика. Не зная дали е поради факта, че бях  далеч или просто по случайност бях предразположена към това.
Обичам да се ровя в дебрите на съзнаниено и душата си, да дълбая, да търся отговори, но защо, когато навлизах във вода нощем изпитвах страх.
Коя част от душата ми не разбирам? И защо?
Защо не смея просто да нахлуя през онази врата?
Принципно не ме е страх да го правя...
Въпреки всичко влязох тогава, потопих се до кръста, исках да видя какво ще изпитам като чувства...те разбира се не закъсняха...
Пулса ми се ускори, усетих задух в гърдите си, но исках да продължа...мислих си, че ако остана оке малко там, щях да преборя страха си.
Точно в този момент усетих парене на лявото си бедро. Това беше ключов момент. Вместо да игнорирам случилото се, подскочих и за секунди излязох от водата.
Първия опит беше неуспешен, но следващия път ще  се справя.
Природата е в непрекъснато взаимодействие с нас, ние с нея-също.
Едно цяло сме.
Може да ни даде куп отговори, стига да успеем да отворим сетивата си за нея.

В онзи смисъл...

Снега затрупваше скоростно улиците...само уличните лампи осветяваха малка част  около тях.
Паркирах колата на паркинга и се качих в неговата...хижата беше доста нависоко , бяхме се настроили да пътуваме поне час до там.
При него беше топло, слушаше от онези компилации релаксиращи пиано мелодии, които толкова обичах...знаеше го...той също ги харесваше...
Тръгнахме...имахме три  дни пред нас, в които щяхме да бъдем заедно...погледнах го...не спирах да се усмихвам...беше ми толкова хубаво...толкова...
Тази заедност беше специфична за нашите си моменти, отвъд платоническата нотка...
Беше рано вечерта, бяхме взели със себе си всичко необходимо за уикенд в планината - от топли дрехи до продукти за вкусни неща за хапване...и вино също...червено...
Почти бяхме на мястото...не превишихме предвиденото време за пътуване...движехме се по тясна пътека нагоре в гората, от двете ни страни се извисяваха внушителни борове, покрити с дебела снежна покривка....беше приказно...
След няколко минути се озовахме пред хижата...прекрасна уютна, бутикова хижа, изцяло построена от масивно дърво.
Ние бяхме единствените й обитатели...извадих ключа от чантата си и отключих външната врата, натиснах ключа за осветлението и двата й етажа се осветиха с мека, топла, приглушена светлина...Беше неповторимо...сублимен момент...застана зад мен, прегърна ме и усетих устните му по врата си...
Настанихме се, приготвихме си вкусна топла вечеря, две чаши червено вино и огъня в камината...беше красиво, топло и уютно...бях облечена само по неговия пуловер...последваха безброй прекрасни мигове на любене, интимност, споделеност...екстаз...бяхме това, което винаги ще бъдем...едно цяло...в онзи смисъл...извисеният...

25.11.2017г
Д.Д.

За избора

Тя бе от онези жени, които минават покрай живота ти като ураган и оставят белези, за които никога не намираш смелост да говориш...
Никой не остава...никога...защото тя плаши и опредено трябва да платиш...с душата си.
Тихо застават срещу теб...привличайки те с поглед, подканвайки те доброволно да се подариш...
След това за миг изтрезняваш и побягваш в обратната посока...толкова уплашен...толкова слаб...толкова неуверен...
Толкова те е страх, защото в нея си видял всичко онова, за което си си позволявал да мечтаеш само късно вечер под завивките, защото само там е било сигурно, че никой няма да разбере за човешките ти копнежи...за онази свята и ранима част от същността ти...
А в нейните очи си видял себе си...онзи, който така яростно криеш от света...видял си нежността, любовта, страстта, копнежа...видял си истинския смисъл на живота...чистата по детски душа, отворения ум и истинската нежност....затова и бягаш...
Та това е цяла Вселена...необятна и непредвидима...с лекота се губиш в нея...
Не можеш да си го позволиш, защото тогава ще трябва да изгубиш онази илюзорна действителност, която си градил толкова дълго, а това боли...за да пречистиш душата си и  усетиш истинското щастие, първо трябва да я почистиш и пуснеш през центрофугата на истинската реалност...
За да прогледнеш, първо трябва да направиш разрези на клепачите си....не всеки е готов да езпита онази болка, равна на раждането на нов живот....
Дали ще бъдеш истински щастлив или ще останеш в онази пропаст зависи  единствено от теб самия...
А тя...тя ще бъде някъде там.....
Колко далечна зависи от избора, който ще трябва да направиш преди това...

Честит рожден ден на мен!

23.11.2017г
Dianne

И вече не само във Вторник

"Тя ме харесваше. Никога не поиска повече от това, което можех да й дам. Вечер беше моя. Не много рядко, не твърде често. Най-вече във вторник. Имах я, а после се отпускаше на гърдите ми и се заслушваше в ударите на сърцето ми. А когато заспивах, тя си тръгваше. Незабележимо. На пръсти. И временно. До следващия вторник. Не оставяше и косъм на възглавницата. Нищо, което да напомня, че е била тук. Беше влюбена. Показа ми го много пъти. Но не поиска връзка. Знаеше, че не съм готов да й отдам душата си. Аз не бях влюбен. Просто исках да я имам. Без чувства. Без обещания. Без лъжливото "завинаги". Исках я за малко. И за по-интересно. Целуваше ме. Целуваше ме много. Другите не правеха така. Отиваха си веднага щом се облекат. Искаха да се видим пак. Оставяха ми нещо за спомен. Тя си тръгваше без да каже нито дума. Без да иска нищо. Без да дава нищо. Без да се обажда пак. Започнах да се влюбвам. В парфюма й. В погледа. В усмивката. В смс-ите без отговор. И когато бях сигурен, че съм влюбен, нея вече я нямаше. Тръгна си внезапно. Никак временно. Завинаги. С нов номер. А аз все още я чакам. И вече не само във вторник ..."
Чарлз Буковски