За онова място в душите ни

Там...под душа...горещата вода се стичаше върху мен, отмиваше сълзите...редувах студена и гореща вода.
Покривах лицето с ръцете си и плачех, това ми помагаше да преработя всички емоции бушуващи в мен.
Загубих представа за времето там вътре...имах чувството, че ще ми трябва цяла вечност, за да си върна баланса.
Вдигнах  лицето си нагоре към душа...струите се удряха в него, но в миг спрях да ги усещам.
Пренесох съзнанието си на вселенско ниво, намирах се в Безтегловност на място, което адски много наподобяваше Вселената...не изпитвах страх...беше тихо, спокойно...минах през някакъв обръч или нещо като дупка и се издигнах нагоре...тогава видях Тази Вселена...необятна....тъмно синя с безброи светли точици.
Именно тя ми помогна да овладея емоциите си, дори не ми беше необходимо да си поемам въздух...сякаш спрях времето...върнах си баланса...хармонията в себе си...и всичко беше любов...
Наистина нямам представа колко време бях вътре, спрях водата и се покрих с хавлията, попих капките по мен и облякох любимата си синя тениска на бели черти...доста широка  и много любима.
Легнах си бързо...затворих очи и те усещах...до мен...в мен..не тялом, а духом.
Кажи ми, енергиите имат ли памет според теб?
Защото аз те познавам...
Познах те, усетих те веднага...
След това напрежението бе толкова силно, че не можех да се задържа дълго близо до теб...сякаш във времето се напасвахме...докато усетих, че не мога повече, че е време...
И ето...плаках щастливо...искам да ти подаря най-съкровеното от себе си, защото искам да си щастлив, искам да го виждам в очите ти...щастливи, топли и спокойни...просто Ти...и до болка истински...