Крием се зад четири стени и стискаме палци, молим се и чакаме – щастието. Чакаме „по-доброто”, което няма да дойде. Чакаме „след време” да сме добре. „След време” всичко да бъде наред. Но няма. Нито щастието ще дойде, нито след време нещо ще бъде по-добре.
Цялата истина е, че сме безкрайно страхливи да признаем колко сме разбити, колко дупки има в душите ни и се крием зад маски. Крием се и лъжем толкова дълго, че забравяме кои сме наистина.
Всички ни учат... Да чакаме, за да дойде това по-добро време. Но истината е, че това щастие и това по-добро време е СЕГА. Няма после. Всичко е сега. И изтърваме моменти, изплъзва ни се щастие, губим себе си. Защото не правим нищо. Защото стоим като странични наблюдатели в собствения си живот.
И с времето е станало навик, постоянно всички да се правят на силни и всички говорят каква слабост са чувствата. Истината е, че трябва да си един безкрайно смел и силен човек, за да чувстваш и да показваш тези чувства. Изисква се кураж да оставиш маската вкъщи, дори да я изхвърлиш и да излезеш навън по душа. Да почувстваш всичко, което трябва и което е писано за теб... Човек ще усети щастието в мига, в който започне да бъде истинския себе си.
Няма утре. Всичко е сега. Точно в този миг. И ако сами не се борим за това, което искаме... Никога няма да бъдем щастливи.