Кратка история за страха и любовта

Кратка история за страха и любовта.

Настъпи полунощ, свещите догаряха бавно, събрали спомени от близките часове. 

В хижата нямаше никой друг, освен тях двамата.

Бяха се разбрали да пренощуват там, далече от всички и всичко.

Забързаното ежедневие, непрекъснатото звънене на телефоните и всички ангажименти, които наистина можеха да подлудят човек.

Беше тихо и уютно, единствено меката светлина от запалената камина осветяваше стаята.

Тя се бе отпуснала на гърдите му и слушаше ударите на сърцето му. Той почти заспиваше, когато чу в ухото си:

" Ще ми липсваш"...

Отвори очи и я погледна озадачен. Защо го казваше това, нали всичко бе толкова хубаво.

Тя го обичаше, той нея също.

Имаха връзка от три години. Да-връзка, но тайна.

Много си приличаха, по енергия, по мислене , по топлина...

Но се различаваха само по едно.

Тя нямаше никого, освен него. Той-имаше жена, която не обичаше и от която се страхуваше.

- "Планината е хубаво място за хора, които се обичат и именно поради тази причина ние сме тук" - прошепна той.

Целуна я по челото и я притисна до себе си.

Колко обичаше да бъде в прегръдките му. Тогава се чувстваше най-истинска.

Не след дълго усети, че той спи, за разлика от нея.

Стана и отиде на коженото канапе до камината. Взе лист и химикал.

Първите сутрешни лъчи се прокрадваха през завесите, когато той отвори очи, очаквайки да се наслади на спящата си любима преди тя да се събуди.

Но видя само празна възглавница с лист хартия върху нея.Взе го и започна да чете.

-"Прости ми, любов. Прости, че съм изтощена от това криене. Ако за миг можеше да погледнеш в душата ми , щеше да разбереш, че искрата надежда да сме заедно наяве беше погълната от цялата тази огромна тъмнина и празнота, която така царствено се е настанила там...вътре в мен. Дълбоко и болезнено.

Нямам сили, нямам надежда, нямам време...

Твоят страх е по-голям от мен, от теб, от вярата и явно от любовта ни.

Отивам си, оставям те...давам ти цялото време за теб и нея. Да си върнете любовта и да се обичате, да бъдете щастливи. Нещото , което ние с теб не успяхме да постигнем.

Винаги ще те обичам, някъде там далеч.

Аз изгубих и трябва да се примиря с това, трябва да го приема и да продължа по своя път. Сбогом."

Той беше вцепенен от прочетеното, времето спря, дишането му също.Точно в този миг усети силата и последствията на неговия страх, който цареше над връзката им през цялото време.

По някое време успя да стане от леглото, набързо събра вещите си и си тръгна. От хижата, безвремието, от студа, от себе си...

През целия път в главата му се въртяха спомените с нея, любенето, очите й, обичта, която му даваше винаги, усмивката й, нежността и топлината й.

Прибра се до входа,вече мъртъв...отвътре...празен . Позвъни на вратота, жена му отвори и го погледна.

Беше сложила безкрайно грозната и изкуствена усмивка, която винаги носеше със себе си.

За първи път той не успя да й отвърне със същото.

За първи път осъзна в какъв фалш са обагрени дните му.

Събу се и отиде направо в банята, искаше да си вземе душ и да отмине болката, надявайки се това да е просто лоша шега.

Пусна горещата вода и остана там час, под душа, със себе си. За първи път плачеше, за нея и за това, което тя му беше подарявала в продължение на три години.

Подсуши се, облече каквото му попадна пред погледа и отиде в хола, седна на дивана и пусна телевизора.

Тя обичаше да го обсебва и не пропусна и миг, взе дистанционното и седна до него, като използва отново своята заучена манипулативна техника, прехвърляйки програмите уж избирайки нещо, което на него му се гледа.

Тя винаги действаше по този начин за всичко. А той от своя страна оправдаваше ситуациите пред себе си, обличайки ги в нереално хубави оправдания, за да може да оцелее. 

До днес.

Тя му говореше поредните безсмислени неща в продължение на цяла вечер. Докато в един миг той се обърна към нея и видя какво бе изгубил.

Дните му минаваха монотонно и безсмислено. Работеше непрекъснато, за да забрави, беше като робот. На работа и вкъщи.

Минаха се шест месеца в безсмислие и празнота.

Не измина и ден, в който да не мисли за нея.

Една съботна сутрин реши да се поразходи сам. Излезе с колата към 10:00ч, спря на една бензиностанция да си вземе кафе и продължи нагоре по пътя. Отиваше там, където се разкриваше целия град пред него.

Не след дълго стигна до мястото, заключи колата и се запъти към хълма.

Гледаше в краката си, докато вървеше, отново замислен и тъжен. Загубил...

Точно,когато пристигна на мястото вдигна очи, за да погледне тази невероятна гледка и се натъкна на нещо неочаквано и още по-бленувано.

Позна я в миг.

Тя седеше там, с гръб, и гледаше напред.

Точно в този миг всичко в него се преобърна.

Застана до нея, тя се обърна и го видя. Беше удивена. Точно в този миг всичко приключи. Точно в този миг всичко беше ясно...и за двамата.

Потъваха един в друг. Умираха и се раждаха. Говореха без думи, с душите си, с очите си, с енергията си.

Той се изправи и я попита:

- "Вярваш ли ми?"

-" Да" , отвърна тя без да се замисля. Незнайно защо. Само това успя да каже, само това искаше да каже...

Той взе телефона  и набра жена си.

- " Искам да се разделим. Не съм щастлив с теб и това е окончателното ми решение. Дори не сметнах за нужно да се прибера и да говоря с теб. Достатъчно отлагах".

Затвори телефона. 

-"Никога повече няма да те пусна."- прошепна той.

За първи път от години насам усети, че е направил най-правилното нещо. 

За първи път от години насам се усети жив, себе си и истински.

12.01.2020

Dianne Dimitroff