Шизотипното личностно разстройство

"Шизотипното личностно разстройство е патология на умствените процеси, проявявана от аномалии в психо-емоционалната реакция и умствената активност. Хората с описаната диагноза се характеризират с ексцентрично поведение, некомуникация, откъсване от обществото, привидно настроение. В същото време няма нарушения, които да показват шизофрения, няма и преобладаващи или типични симптоми за шизофрения.

Шизотипното разстройство на личността прилича на шизофрения при клинични прояви, но симптомите се изтриват повече. Основен знак за описаната патология може да се счита за прекомерно подозрение, изолация и недоверие.

Причини за шизотипно разстройство

Поради многото причини за индивидуален характер, може да се образува шизотипно личностно разстройство. Едно лице, започващо от ранна възраст, се научава да възприема адекватно обещанията, идващи от обществото, и да показва съответния отговор на тях. Редица психотерапевти са убедени, че на този етап в субекти с история на шизотипно личностно разстройство има някои нарушения, довели до отклонения в поведението и психическата работа.

Най-често срещаните фактори, предизвикващи оформянето на описаното нарушение, се считат за пренебрегване на потребностите на децата от възрастовата му среда, липса на внимание към адекватното обучение на трохи, неблагоприятна атмосфера в семейството или психологическа или психологическа травма.

Често шизотипното разстройство на личността се среща при субекти, чиито роднини са имали подобно заболяване в историята. От това можем да приемем, че генетичното предразположение в развитието на описаното патологично състояние играе важна роля.

Лицата, които злоупотребяват с алкохол или са пристрастени, са изложени на риск от развитие на тази патология.

Прогнозата за шизотипно разстройство, ако не признае симптомите на заболяването своевременно и не предписва адекватно лечение, е неблагоприятна. Тази патология често води до тежки депресивни състояния, образуване на тревожни разстройства и развитие на шизофрения .

Предполагаемите причини за шизотипното личностно разстройство:

- генетично предразположение, което предизвиква повишена допаминова активност ("допаминова теория");

- умствени разстройства в родителите;

- липса на внимание в детството;

- често стресови ситуации;

- Патология на бременността.

Шизотипното разстройство и шизофренията често се характеризират с подобни симптоми, в резултат на което отделните учени са предположили, че факторите, предизвикващи развитие на заболявания, също ще бъдат подобни. Те определиха, че шизотипните прояви, като шизофреничните симптоми, често са свързани с нарушено комуникативно взаимодействие в семейството.

Симптоми на шизотипното разстройство

Често шизотипното разстройство е трудно да се разграничи от шизофренията и шизоидното личностно разстройство.

Признаците на шизотипното разстройство се характеризират с лека тежест. Обикновено симптомите включват отделяне, изолация, емоционална студенина, ексцентричност, ексцентричен външен вид, "магическо мислене" (т.е. пациентите вярват, че имат свръхестествени способности). По принцип умствената активност и поведенческият отговор не отговарят на общоприетите културни стандарти.

Болните индивиди често не са в състояние да тълкуват събитията, които се провеждат, тъй като ги считат за несъществени инциденти. Също често честите прояви на това заболяване включват различни разстройства на говора и трудности при концентрирането. Субектите, страдащи от описаната патология, по принцип не са в състояние да поддържат последователен разговор, непрекъснато преминавайки към абстрактни теми и губи същността на разговора. Речта им се характеризира с неяснота и несъответствие. Пациентът комуникира чрез фрагментарни фрази, които постоянно повтаря. Свободните асоциации на такива хора карат събеседниците да загубят мисълта си. Същевременно описаните проблеми, засягащи вниманието и психическото функциониране, не водят до пълно отстраняване от действителността (прекъсване с действителността). Това отличава шизотипното разстройство от шизофренията.

Социалното изключване на субекта е почти винаги неразделна част от шизотипното разстройство. Болните хора са в състояние да комуникират комуникационно изключително с ограничен брой хора. Такъв кръг, като правило, включва непосредствени роднини, които са наясно с наличието на патология, в резултат на което са могли да се приспособят към специфичните си черти.

Неоторизираните лица не само не разбират реакциите на поведението и речта на пациента, но често могат да провокират панически атаки, гняв и агресия в него . Доста често проявата на шизотипна аномалия се счита за комуникация на пациента със себе си или с измислени герои. В моменти на такова комуникативно взаимодействие един индивид може да проявява преди това нехарактерна откритост и различни емоционални реакции, като плач, вик. По време на такива периоди човек често споделя преживяванията си с несъществуващ събеседник и споделя детските спомени и преживявания. Въпреки опитите да се изолират от обществото, болните хора не се чувстват самотни.

Поради описаните проблеми повечето пациенти се характеризират с тенденция към загуба на време и неадекватен начин на живот. Поради това те често избират работни места, които не изискват квалификация и специални познания.

Типични признаци на шизотипно разстройство:

- неразумни изблици на гняв;

- падане в ярост, хвърляне на битови предмети един до друг;

- изолация и невъзможност за комуникация;

- чести промени в настроението без видима причина;

- прекомерно подозрение;

- появата на обсебващи мисли и идеи;

- подробно и стереотипно мислене;

- параноичен синдром.

В допълнение към горните симптоми, пациентите могат също така да получат следните симптоми: деперсонализация и дереализация , делюзивни състояния (т.е. състояния, които не могат да бъдат интерпретирани като истинско разстройство на заблудите), халюцинации .

При децата признаците на шизотипно разстройство са подобни на симптомите на това заболяване при възрастни. Аутизмът често се диагностицира при бебета, а шизотипната аномалия обикновено се открива в пубертетния период като остатъчни или новопридобити синдроми. При децата дори и незначителни фактори могат да предизвикат гняв, панически атаки, избухвания на агресия. Едно дете е способно на неадекватна реакция, ако родителят в грешен ред поставя своите играчки или виси дрехите си. Атаки на агресия, гняв или паникаще се появят всеки път, когато действията на другите не отговарят на идеите на болното дете за това как да изпълняват правилно различните задачи. Ако някой от вътрешния кръг го обиди, той може да откаже да взаимодейства с него, да му даде храна или подаръци. Някои бебета се съгласяват да пият и ядат само от определена чиния и чаша. Ако не разполагате с необходимите прибори, болното дете може изобщо да откаже да яде. Освен това децата имат изразени отклонения в координацията на движенията, като неловкост, нестабилна походка, тромавост, кърлеж.

Прогноза за шизотипно разстройство. Ако в детската възраст тази патология не се идентифицира и не се подложи на адекватно лечение, рискът от инсулт и развитието на тежки отклонения в психичното функциониране се увеличава няколко пъти.

Шизотипното разстройство и шизофренията имат подобна клиника, но шизотипната аномалия се характеризира със симптоми на обяд, измити прояви. Всички промени в личността идват бавно. В допълнение, хората с шизотипни отклонения не губят чувството си за реалност, за разлика от хората с шизофрения, които живеят в собствената си реалност, което налагат на другите.

Диагнозата на шизотипното разстройство е възможна, ако има повече от четири от следните симптоми в продължение на две години:

- безразличие към това, което се случва, и околното общество;

- асоциация;

- ексцентричност на поведението, ексцентричност във външния вид;

- новите познати причиняват раздразнителност;

- неразумни изблици на гняв;

- неадекватна психическа активност;

- увереност в собствените си идеи, които противоречат на общоприетите социално-културни норми;

- обсебващо подозрение;

- параноичен синдром;

- отклонения в интимния живот;

- несъответствие в говора;

- наличие на халюцинации;

- комуникация с измислени герои или с несъществуващи хора.

Когато се прави официално заключение, на шизотипното разстройство се дава увреждане на втората група.

Лечение на шизотипно разстройство

Описаното нарушение на личността се характеризира с абсолютно отрицание на пациента от индивида със собственото му заболяване, неговата анормалност, ексцентричност, неадекватност на умствената дейност и възприемане на реалността. Често лечението се дължи на настояването на близка околна среда и роднини на пациента. Често, в началния етап на терапията, това предизвиква отрицателното поведение на пациента по отношение на неговите роднини.

На първо място, успехът на лечението на шизотипното личностно разстройство зависи от фазата на пренебрегване на заболяването, формата на неговия курс и характерните индивидуални клинични прояви.

Основите на общите принципи на терапията са следните: лечение на наркотици, психо тренировки и психотерапия (често използвани методи на когнитивно-поведенческа терапия, техники на групова и семейна терапия).

Проучването на пациентите в първия ход включва задължително изследване от психотерапевт и разговор, който ви позволява да откривате характерни поведенчески аномалии и нарушения на говора.

Диагнозата на шизотипното разстройство е възможна след изчерпателно изследване на теста, например, като се използва тестът Schizotypal Personality Questionnarie (тест на SPQ). Тази методология съдържа 74 интеррогатни изречения, които обхващат девет основни проявления на шизотипното отклонение в съответствие с Международната класификация на заболяванията (МКБ-10). Повече от 50% от респондентите, които според резултатите от теста надхвърлиха диагностичното ниво, бяха по-късно диагностицирани с шизотипно разстройство.

В допълнение към методологията на SPQ, съществуват и други тестове, насочени към установяване на нивото на социална анедонтия, психотизъм, възможни отклонения в усещането (автор Eysenck). Обаче само SPQ методът обединява всички клинични прояви на шизотипни разстройства.

За диагностицирането на шизотипното разстройство е необходимо дългосрочно присъствие на характерни симптоми заедно с липсата на личностни дефицити. Освен това е необходимо да се изключи диагнозата на шизофренията. За тази цел събирането на семейна история, история на болестите и живота ще помогне.

Много е важно да се избягва хипер и недостатъчно диагностициране. Неправилната диагноза на шизофренията е особено опасна за пациентите. Защото в този случай те ще получат необосновано интензивна терапия. В допълнение към това, поради разпространението на информация за диагностициране на такова заболяване като шизофрения сред приятели, пациентът също ще получи социална изолация, утежнявайки симптомите.

Пациент, страдащ от шизофрения, напълно губи връзка със заобикалящата го реалност. При шизотипно разстройство пациентите запазват способността си да мислят критично и да различават реалността от собствените си илюзии.

Специалистът може да диагностицира описаното заболяване въз основа на видима дисхармония в позициите на личността и поведението й, както и върху специфичните особености на личността, като например нарушение на импулсния контрол, емоционален отговор, възприятие, умствена дейност, отношение към околната среда. Описаните характеристики стават очевидни, защото индивидът упорито отхвърля необходимостта от адаптиране на собственото си поведение, независимо от негативните последици от действията му. С други думи, типичен симптом на тази умствена патология е отричането от болен индивид на неадекватността на поведението му.

Освен това, за да се направи правилна диагноза на шизотипното отклонение, е необходимо пациентът да има допълнителни прояви, а именно намаляване на психическата производителност, инициативност, парадоксални преценки, намалена активност и емоционално изравняване.

В допълнение към клиниката, описана по-горе, специалистът обикновено идентифицира неадекватността на използването на защитни механизми. Използването на защитни механизми е присъщо на всички хора, но при личностни разстройства те са неефективни поради тяхната неадекватност.

След диагнозата на шизотипното разстройство, лечението се предписва в зависимост от индивидуалните симптоми, формата и стадия на заболяването.

Лекарствената терапия се основава основно на назначаването в малки дози на антипсихотици. Ако пациентът има други динамични състояния, например фобия, депресия , тревожност или пристъпи на паника, тогава могат да се използват антипсихотици, антидепресанти и успокоителни средства. Психиатрите обаче не препоръчват използването на лекарствената терапия като единствено лечение. Лекарствата с рецепта са оправдани само при наличие на трайна агресивност и чести избухвания на гняв на пациента. Ако описаните симптоми липсват, е по-добре да не се предписва лекарствена терапия, за да не се предизвиква отрицателна реакция в поведението на пациента. В допълнение, пациентите, страдащи от нарушения на личността, доста често нарушават реда на употреба на наркотици, което може да причини суицидно поведение .

Когнитивните поведенчески техники, техниките за групово и семейно лечение допринасят за осъзнаването на собственото психично разстройство на пациента. Психотерапевтичните методи са насочени към преподаване на индивида за изграждане на доверителни връзки с околната среда и за придобиване на необходимите социални поведенчески умения. По принцип, след пълен курс на терапия, е възможно да се коригира психическата активност на пациента, да се тренира той да реагира адекватно на всякакви обещания за социална среда и взаимодействие в обществото.

Основната цел на поведенческата терапия може да се разглежда като облекчаване на основните прояви на адаптационни разстройства, като социална изолация, безразсъдство, емоционални изблици и самоопределение.

Психотерапията, на първо място, е насочена към индивидуалната работа на терапевта с болен индивид. Лекарят обяснява на индивида, страдащ от шизотипно разстройство, при който проявите на поведението му са асоциални, му обясняват реакцията с отрицателен цвят на това, което се случва, умствената дейност и възприятието, което е необичайно и неразбираемо за другите. Основната задача на психотерапевта е да коригира поведението на пациента, да сведе до минимум вероятността от агресия и изблици на гняв, да намали апатията към социалните дейности и да научи откритост в отношенията с близки приятели и роднини. Освен това задължителната задача на психотерапевта е да сведе до минимум (до пълното отстраняване) съобщението на болния субект със себе си и несъществуващите хора.

Психотерапията включва не само индивидуални сесии с пациенти, но и серия от комуникативни обучения в групи, които могат да се състоят изключително от лица, страдащи от шизотипно разстройство, или от роднини на пациента. Съвместно обучение с роднини е необходимо, за да се подобри качеството на комуникационното взаимодействие на пациента и възприятието на близките му хора.

Освен това, те се считат за абсолютно необходими за лечението на тези тревожни и психо тренировки, провеждани в малки групи. Те учат пациента да намери общ език, да комуникира с външната среда, да го научи да преговаря, да решава незначителни проблеми, които не са свързани с живота, и да го подготви за социалния начин на съществуване.

Времето, необходимо за постигане на положителна динамика на терапията, индивидуално за всеки пациент.

Днес, семейната терапия се счита за един от най-ефективните методи, насочени към коригиране на шизотипните аномалии. Той помага на болния човек да се стабилизира емоционално, облекчава го от конфликта и допринася за установяването на семейни връзки и повишава морала на пациента.

Шизотипното разстройство често се възлага на хората с увреждания, които освобождават пациентите от военна служба и работят в правоохранителните органи. Често болно лице може да бъде лишено от шофьорска книжка за известно време или завинаги, в съответствие със заключението на медицинския съвет.

Шизотипната прогноза винаги е индивидуална прогноза. Тъй като това заболяване е хронично и се характеризира с периодични обостряния. Често шизотипното личностно разстройство води до депресия, тревожно разстройство или шизофрения."

Източник: http://bg.housepsych.com/shizotipicheskoe-rasstroystvo_default.htm

ГРАНИЧНО ЛИЧНОСТОВО РАЗСТРОЙСТВО

"Емоционално нестабилната [гранична] личност се характеризира с определена тенденция да се действа импулсивно и без отчитане на последствията; настроението е непредвидимо и капризно. Съществува склонност към избухвания на емоции и неспособност да се контролират поведенческите експлозии. Съществува тенденцията към кавгаджийско поведение и конфликти с другите, особено когато импулсивните действия са осуетени или цензурирани. Могат да се разграничат два типа: (1) импулсивен, характеризиращ се с емоционална нестабилност и липса на контрол върху импулсите, и (2) граничен, характеризиращ се с разстройство на Аз-образа, целите и вътрешните предпочитания, с хронични чувства на празнота, интензивни, но нестабилни междуличностни взаимоотношения и тенденция към саморазрушително поведение, включително суицидни жестове и опити.

ПРОГНОЗА: трае десетилетия
ПРОФЕСИОНАЛНИ ПОСЛЕДСТВИЯ: безработица (прекъсвано обучение; внезапни промени в кариерните планове и стремежи; многократна загуба на работата).
СОЦИАЛНИ ПОСЛЕДИЦИ: отрицателни емоции (емоционална лабилност, тревожност, несигурност при раздяла, депресия, суицидно поведение); отпадане на задръжките (импулсивност, поемане на рискове); антагонизъм (враждебност); раздялата и разводът са често срещани; нестабилни, интензивни близки взаимоотношения
МЕДИЦИНСКИ ПОСЛЕДИЦИ: Няма

Човекът, диагностициран с гранично личностно разстройство, обикновено демонстрира някое от следните:
• Френетични усилия за избягване на реално или въображаемо изоставяне. (Забележка: тук не се включва суицидното или самонараняващото поведение.)
• Модел на нестабилни и интензивни междуличностни взаимоотношения, характеризиращи се с люшкане между крайностите: идеализиране и пълно обезценяване.
• Разстройство на идентичността: подчертано и упорито нестабилен Аз-образ или чувство за себе си.
• Импулсивност в поне две области, която е себеувреждаща (например секс, харчене на пари, злоупотреба с психоактивни вещества, безразсъдно шофиране, преяждане). (Забележка: тук не се включва суицидното или самонараняващото поведение.)
• Многократно появяващо се суицидно поведение, жестове или заплахи, или себенараняване.
• Афективна неспособност заради подчертана реактивност на настроението (например интензивна епизодна дисфория, раздразнителност или тревожност, обикновено траещи няколко часа и само рядко повече от няколко дни).
• Хронични чувства на празнота.
• Неуместен, силен гняв или трудности с контрола върху гнева (например чести неконтролирани гневни избухвания, непрекъснат гняв или многократно появяващи се побои).
• Преходни, свързани със стрес параноидни идеи или дисоциативни симптоми.

ОСНОВНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ
Хората с гранично личностно разстройство израстват емоционално нестабилни, враждебни и импулсивни. Основните характеристики на това разстройство са: (1) отрицателни емоции (емоционална лабилност, тревожност, несигурност при раздяла, депресия, суицидно поведение), (2) антагонизъм (враждебност) и (3) отпадане на задръжките (импулсивност, поемане на необосновани рискове). Диагностицира се само ако: (1) започва не по-късно от ранната зряла възраст, (2) тези поведения се проявяват у дома, на работното място и в общността, и (3) тези поведения водят до клинично значим дистрес или влошаване в социалните, професионалните и други важни области на функциониране.

ОТРИЦАТЕЛНИ ЕМОЦИИ
• Емоциите спираловидно излизат от контрол и това води до крайни форми на тревожност, тъга, ярост и т.н.
• Прекомерни реакции на възприемани обиди или критика (например може да реагират с ярост, унижения и т.н.).
• Изразяват емоциите по преувеличен и театрален начин.
• Емоциите се сменят бързо и непредвидимо.
• Чувстват се нещастни, депресирани или унили.

АНТАГОНИЗЪМ
• Силен гняв, който е извън всякакви пропорции спрямо актуалната ситуация (например епизоди на ярост).
• Често са гневни или враждебни.

ГРАНИЧНИ СТИЛОВЕ НА СПРАВЯНЕ
• Чувстват се неразбрани, малтретирани или виктимизирани.
• Обвиняват за собствените си провали или недостатъци другите хора или обстоятелствата; приписват своите трудности на външни фактори, а не поемат отговорност за собственото си поведение и избори.
• Влизат във властови борби.
• Когато са разстроени, имат трудности с възприемането на положителните и отрицателните качества на човека едновременно (например виждат другите единствено като черни или бели, внезапно преминават от възприемането на някого като ангел към виждането му като дявол).
• Стават ирационални, когато са обзети от силни емоции; може да демонстрират съществен спад под обичайното ниво на функциониране.
• Нямат особена прозорливост по отношение на собствените си мотиви, поведение и т.н.
• Неспособни да се успокоят без помощта на друг човек (т.е. имат трудности да регулират собствените си емоции).
• Склонни са да „катастрофизират“, да виждат проблемите си като катастрофални, нерешими и т.н.
• Склонни са да са злопаметни; може да „предъвкват“ обидите или пренебрежението за дълги периоди.
• Когато са дистресирани, обикновено регресират към по-ранни, по-малко зрели начини на справяне (например хленчене, залепване за другия, гневни избухвания и сцени).
• Взаимоотношенията обикновено са нестабилни, хаотични и бързо променящи се.

ЛИТЕРАТУРА
American Psychiatric Association (2013). The Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders, Fifth Edition.
Beidel, D.C., Bulik, C.M., & Stanley, M.A. (2012). Abnormal Psychology (2nd ed.). Boston, MA: Pearson."

Източник:Специалност Психология - СУ "Св. Климент Охридски"

Чарли Чаплин - Реч на собствената му Седемдесетгодишнина

"Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че мъката и страданието са само предупредителни сигнали за това, че живея против собствената си истина. Сега знам, че това се нарича "автентичност".

Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко силно може да засегнеш някого, ако го подтикваш към изпълнение на собствените му желания, преди да им е дошло времето и човекът още не е готов, и този човек съм самия аз. Днес наричам това "признание".

Когато започнах да обичам себе си, престанах да се стремя към друг живот и изведнъж видях, че всичко, което ме обкръжава, ме приканва да раста. Днес наричам това "зрелост".

Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства се намирам на правилното място в правилното време и всичко се случва в нужния момент, затова мога да бъда спокоен. Сега наричам това "увереност в себе си".

Когато започнах да обичам себе си, престанах да ограбвам собственото си време и да правя грандиозни проекти за бъдещето. Днес правя само това, което ми носи щастие и радост, това, което обичам да правя и носи на сърцето ми приятни усещания. Правя това по собствен начин и в собствен ритъм. Днес наричам това "простота".

Когато започнах да обичам себе си, се освободих от всичко, което принася вреда на здравето ми - храна, хора, вещи, ситуации. Всичко, което ме теглеше надолу и ме отблъскваше от самия мен. В началото наричах това "позиция на здравословния егоизъм". Сега го наричам "любов към самия себе си".

Когато обикнах себе си, престанах да се опитвам винаги да бъда прав и от този момент правя по-малко грешки. Сега разбрах, че това е "скромност".

Когато започнах да обичам себе си, престанах да живея с миналото и да се безпокоя за бъдещето. Днес живея само за настоящия момент, в който се случва всичко. Сега изживявам всеки ден за самия него и наричам това "реализация".

Когато започнах да обичам себе си, осъзнах, че моят ум може да ме разстрои и от това мога да се разболея. Но когато го обединих с моето сърце, моят разум ми стана ценен съюзник. Сега наричам тази взаимовръзка "мъдрост на сърцето".

Повече не ни е нужно да се боим от спорове, конфронтация или различен род проблеми със себе си или със другите. Даже звездите се сблъскват, но от техния сблъсък се раждат нови светове. Сега знам:"Това е животът!""

Обсесии и компулси

"Обсесии – когато „предъвкваме“ мисълта

Обсесията е мисъл, която се задържа за дълго в съзнанието и изпъква над останалите мисли, въпреки че човекът осъзнава нейния безсмислен, безполезен и мъчителен характер. Тя е такава, че причинява висока тревожност или чувство на вина и има отблъскващ за човека характер. Появата им не зависи от моментното емоционално състояние на пациента.

 

Компулсиите са обсесивни движения или действия. Те се явяват като отговор на натрапливите мисли. Под тяхно влияние болният се чувства задължен да извършва тези повтарящи се действия. Последните са подчинени на строги правила и при грешка в изпълнението им се налага повторение.

 

Въпреки, че компулсиите се раждат в отговор на създалата се от обсесиите тревожност, те нямат за цел да я успокоят. Ролята им по-скоро се състои в това подобно на ритуал да предотвратят някакво абстрактно последствие – събитие или обстоятелство, приемано от пациента като застрашително, опасно и ужасяващо.

 

Обикновено пациентите не са наясно какво е това последствие, нито действията практически представляват способ за реално избягване на някаква опасност.

 

На какво се дължи обсесивно-компулсивното разстройство?

Това е психиатрично заболяване, при което се наблюдава висока степен на асоциация със структурни и функционални неврологични увреждания. Известна е връзката му с родови травми, черепно-мозъчни травми, безвкусен диабет, тикове и синдром на Турет.

 

При провеждане на електроенцефалография (ЕЕГ) и различни невроизобразителни методи често се намират отклонения от нормата. Характерните за обсесивно-компулсивното разстройство промени в мозъка са строго специфични и не се откриват при други психични разстройства.

 

Кои са най-честите обсесии?

• Заразяване – обсесията е свързана със замърсяване и/или инфектиране и компулсиите се състоят основно в миене и чистене. В тази група попадат над половината от пациентите.
• Съмнение – патологично такова, което налага многократно проверяване. Последното обикновено има предварително зададена бройка или пък четност. Тези пациенти често имат усещане за недовършеност или вина.

• Симетрия – водеща до непрекъснато подреждане
• Събирателство – това е много рядка, но и много трудно лечима форма, при която пациентите са или напълно погълнати от колекционерска дейност, или направо запълват жилищата си с ненужни вещи и дори боклуци. При тази група пациенти особеност е обсесивната бавност, с която извършват тези действия.

Как се развива заболяването?

То обикновено започва в млада възраст, като при мъжете се проявява по-рано отколкото при жените, за които бременността е рисков период. Обикновено отключването му е внезапно и често свързано със стресогенно събитие в живота на пострадалия.

 

Пациентите клонят към прикриване на симптомите, което отлага диагнозата им с 10-15 години. Заболяването е пожизнено, но в късна възраст симптомите се смекчават. Междувременно 2/3 от пациентите преминават и през депресивни епизоди.

 

Тъй като обсесивно-компулсивното разстройство се дължи предимно на биологични фактори, в лечението му основно място заема медикаментозната терапия, а плацебото е силно неефективно. При основната част от пациентите лечението води до подобрение.

 

Необходимо е да мине период от поне 8-12 седмици, за да се долови ефекта от лечението. Прекратяването му е почти задължително свързано с рецидив на болестта."

Прочети още на: Обсесия - когато изгубим контрол над мислите | Puls.bg - https://www.puls.bg/zdrav-um-c-31/obsesiia-kogato-izgubim-kontrol-nad-mislite-n-28509

Изтоник: https://www.puls.bg/zdrav-um-c-31/obsesiia-kogato-izgubim-kontrol-nad-mislite-n-28509

Невроза или неврастения

"Неврозата е реакция срещу стреса.
Ако организмът ни е физически здрав, а нервната система достатъчно стабилна, след премахване на стресовата ситуация ние се успокояваме. Но ако нервите вече са опънати достатъчно, това не става. Тогава малките стресове прерастват в качествено ново състояние - невроза, или по-точно казано - неврастения в лека форма.
На първо време тя не пречи да живеем нормално. Избухливостта ни спохожда от време на време, а главоболието или дискомфортът в отделни части на тялото отдаваме на времето или други причини. 

Нервите ни осигуряват повечето от болестите
Изведнъж с известна изненада забелязваме, че все по-често започваме скандали без сериозни причини, сънят ни става неспокоен, заспиваме късно, будим се рано и сънуваме отвратителни кошмари. 
Периодичното главоболие с рязко падане на кръвното налягане намалява работоспособността, появява се остра или притискаща болка в областта на сърцето. След хубаво хапване ни спохождат или киселини, или горчив, металически привкус. В зависимост от нервната система стомахът се затяга или разслабва, апетитът се увеличава или съвсем изчезва. Ако не ви се яде, киселинността на стомашния сок е ниска и не е изключено в скоро време да се сдобиете с гастрит или язва. 
Апетитът означава повишена киселинност и рано или късно това ви осигурява язва на дванадесетопръстника. Стигне ли се до задълбочаване на неврастенията, човек започва да живее от резервите си. Когато и те се изчерпат, настъпва психическият срив, който ни сваля „от седлото" завинаги. 
Често силният стрес може да предизвика диабет, бронхиална астма, заболяване на щитовидната и задстомашната жлеза, хипертония и исхемична болест. 
Ако усетите неврозата
На първо време опитайте с хвойнови, йодобромни и солни вани, отвари от различни треви, автогенни тренировки или хипноза. 
Ако неврастенията е в средна фаза, ще ви трябват лекарства. Освен успокоителни психотерапевтът ще ви предпише и препарати за общо укрепване и тонизиране. Но ако изпитвате непрекъснато вътрешно напрежение, перманентна умора, постоянно очаквате нещо лошо или ви обхваща апатия към всичко, трябва да се замислите сериозно. 
Тежката форма на неврастенията ще познаете по притъпените чувства, приглушените звуци, вътрешното раздвоение, омразата към близките и желанието да ги нараните. Ще я познаете по натрапчивите, нежелани мисли, които насила нахлуват в главата ви, по стремежа към смъртта. В това състояние човек губи работоспособност и амбулаторното лечение вече не помага. Но дори и при най-квалифицирана медицинска помощ, ако неблагоприятната психическа среда се запази, от болестта ще се измъкнете трудно. Следва неизбежен психически срив. 

Какво да правим?
За да не ни преуморява самата работа, добре е денят да се планира. Най-важните задачи оставете за времето, в което сте особено работоспособни. 
Ако нервната ви система е наред, заемете се с автотренинг. Така ще се научите да превключвате от неприятните теми към по-приятни и разтоварващи. 
Много хора подценяват почивката. Те или я пропиляват безсмислено, или си осигуряват през нея такива „развлечения", които още повече ги натоварват.

(Редактиране на публикацията)

Неврозите са продължителни смуштения-публикувано 07.03.2010 15:33 от Ivan Velichkov

Неврозите са продължителни смущения на отношението личност-среда, произтичащи от биографични дадености, възникнали реактивно в психиката ( Helmut Kulawik ). 

Класическата диагноза се поставя, когато е налице: 

Нарушение на способността на дадена личност активно да се реализира, активно да преодолява ситуации и нови изисквани в живота, със стесняване на социалния, психическия и телесния конфорт. 
Субективни оплаквания, без да може да се докаже достатъчно естеството на органичния субстрат, т.е. оплакванията са функционални. 
Актуално нарушение на хронично (фиксирано) смущение на отношението на лицето към средата. 
Известна продължителност на състоянието, която позволява ограничаване на реакциите: страх, ужас, катастрофа и др. 
Нарушение, свързано с някакво преживяване, изключват се токсични, травматични и възпалителни състояния. 
Отграничават се други сродни нарушения: перверзии, наркомании, психози. 
В основата на неврозите лежи латентна вътрешно-психична конфликтност, предизвикана онтогенетично с ранно детско диференциране в афективно-емоционалната сфера. 
В психодинамиката на етиологията на неврозите решаващи са не толкова външните фактори на средата, а наличието на вътрешно-психичен конфликт. 

В психологията на развитието на човека се забелязват следните особености: 

По време на оралната фаза (автоеротична, първично-нарцистично) поведението е пасивно-рецептивно. Социалната комуникация през 1 –вата година е в процеса на хранене, при което устата е орган на удоволствието. От значение е и зрителният контакт между майката и детето и развитието на тактилна чувствителност. Смущения в режима и начина на хранене (прехранване, гладуване) могат да бъдат причина за появата на депресивна структура на личността. Дискомфорт в тактилно-зрителната перцепция може да бъде причина за появата на първичен нарцизъм (ако майката липсва, болна е или е починала от др. грижи и мисли). 

По време на аналната фаза (анално-уретрална, анално-садистична) удоволственат сфера се разширява. В процеса на приучване към чистота детето се поощрява, в случай че се дължи адекватно на изискванията на родителите. То може да “наказва” възпитателите си. Комуникацията вече не е пасивна. Аналният характер, според Фройд, се характеризира с нежелание да се дава, да се отдава, с фиксиране върху опазването на реда, с желание за власт и стремеж към колекциониране (марки, книги, сексуални партньори, пари и др.). Обсесивно-компулсивната структура възниква при нарушаване на автономността на детето, в случай че родителите са педантични или немарливи. 

През фалично-гениталната фаза се реализира идентификацията със собствения пол, която е свързана с конкуренция по отношение на собствения пол и либидонозно отграничаване от противоположния пол. Едиповият конфликт се изразява в конкуренция на момчето с бащата, като отношението на майката към двамата поотделно се възприема от момчето като израз на “успешна” конкуренция – положителна идентификация на собствения пол, “аз съм като татко, обичан, обгрижван….”. Гениталната фаза при момичетата протича с т.нар. фалична завист. Момичето не е като майката, няма бюст и не е като бащата. Едиповият комплекс е амбивалентен и основен конфликт в психодинамиката на неврозите. 

ВСЯКА БОЛЕСТ Е РЕГРЕСИЯ! Напр. при кърмачета съществува т.нар. орален рефлекс – свиване на устните в кръг при дразнене на кожата около тях. При здрави възрастни – го няма, само при някои болести на мозъка се появява отново. 

При неврозите се наблюдават следните състояния : 

1.АМБИВАЛЕНТНОСТ – в конфликта съществува двузначна афективна нагласа по отношение на една потребност. Напр. желание за майчинство без да е сключен граждански брак. 

2.ФРУСТРАЦИЯ –разочарование с депресивни или агресивни афекти в резултат на незадоволяване на някакви потребности. 

3.ДЕПРИВАЦИЯ – състояние на недостатъчна емоционална връзка със средата. Напр. при деца в детските домове, които са изоставени от родителите. 

4.ИЗМЕСТВАНЕ – една не съвсем осъзнавана борба на противоположности (не е невроза), но едва когато изместената потребност конвертира в телесен или психичен симптом – става невроза. 

Защитните механизми (Анна Фройд) на личността могат да бъдат: 

1.ИЗОЛАЦИЯ 

2.ПРЕВРЪЩАНЕ В ОБРАТНОТО – напр. агресивните импулси се превръщат в свръхзагрижено, разглезващо държание. 

3.СЪЗДАВАНЕ НА РЕАКЦИЯ – превръщане на неприемливите импулси в обратни, социално полезни поведенчески механизми и интереси, напр. обгрижване на едно необичано дете, поддържане на педантична чистота вместо асоциални тенденции (при натрапливите неврози). 

4.ПРОЕКЦИЯ – изнасяне и прехвърляне на собствените представи, жгелания и качества в околния свят. Напр. прехвърляне на неприемливи сексуални и агресивни импулси върху друго лице, което се критикува. 

5.КОНВЕРСИЯ – превръщане на импулси, които не може да се реализират в телесни (моторни, сензорни или вегетативни) симптоми, т.нар. конверсионни симптоми, чрез които изтласканото желание се демонстрира символично. Изборът на симптома се осъществява по принципа на locus minoris resistentiae , това са органи, които функционално са предразположени, били са болни или имат някакво символично значение. Напр. трудност да се преглъща във връзка с неспособност да се преглътне някаква обида. 

6.ИНТРОЕКЦИЯ – приемане на образа ( imago ) на един обичан или мразен човек в собствения Аз (= на вторична идентификация), поглъщане на бащиния imago и интернализиране на вътрешния конфликт или интроекция на агресивни импулси по отношение на други, включително обичани хора и прехвърлянето им в автоагресия. Напр. желание за самоубийство и упрек към себе си при невротична депресия. 

7.ИДЕНТИФИКАЦИЯ – сравняване с някой друг, напр. детето се сравнява с някой от родителите (= първична идентификация). При интроективната идентификация другият се поглъща изцяло в собствения Аз, който се иденфифицира с някои или почти всички качества на обекта на идентификация (другия). 

8.СЯКАШ НИЩО НЕ Е СТАНАЛО – отстраняване на чувството за вина с магически, постоянно повтарящи се постъпки или забрани. Напр. избягване на допир с определени предмети или хора при натраплива невроза. Имах пациент, който не позволяваше никакъв директен допир до него. Винаги ми подаваше ръкавици, за да го докосна. 

9.РЕГРЕСИЯ – връщане към инфалтилни поведенчески механизми и по-ранни детски стратегии. 

10.ПСИХОСОЦИАЛНА ЗАЩИТА – екстериализиране на вътрешно-психичните конфликти. Лицето се опитва да използва някой член на семейството, за да се освободи от собственото напрежение в рамките на вътрешно-психичния конфликт. Напр. на сина се поставят големи изисквания, той е длъжен да замести бащата, да достигне социален престиж, който е бил недостъпен за бащата. Или една амбивалентна майка поощрява децата си към скандал, за да може да ги накаже след това. 

11.КОМПЕНСАЦИЯ – при вродени недостатъци личността се опитва с големи достижения в др. области да дезактуализира комплексите (Алфред Адлер). 

12.ИНТЕЛЕКТУАЛИЗАЦИЯ – чувства и конфликти се описват като абстрактен интелектуален проблем. Това е ефект на вътрешно-психична съпротива. 

13.РАЦИОНАЛИЗАЦИЯ – склонност да се обясни определено поведение с неосъзнаван или неприемлив мотив лично и ясно. 

Различават се неврози със: 

1.С предимно психическа симптоматика – страхови неврози, фобии, невротични депресии и натрапливи неврози. 

2.С психична и психосоматична симптоматика – неврастения, психовегетативна дистония, хипохондрия, невротичната деперсонализация, дисоциативни личностови разтройства. 

3.С психосоматична симптоматика – конверсионните неврози и психосоматичните заболявания. 

Открояват се и няколко структури на неврозите : 

1. НАРУШЕН БАЛАНС НА НАРЦИСТИЧНОТО РАВНОВЕСИЕ – Ранно нарушение в изграждането на Аз-а. Функционална несамостоятелност на Аз-а, личността е зависима от наличието на “захранващ” обект в кръга на близките лица, от неговото положително отношение. Аз-ът е в сферата на детските илюзиорни представи за собствено величие. Това е маниакален Аз. Такива личности се хвалят с достиженията си, възхищават се и на други хора. Изглеждат сигурни в себе си, но всъщност са болезнено раними. Обиди по отношение на чувството им за собствен Аз (лабилно равновесие, несигурност) и загуба на обекти в междуличностови отношения водят често до хипохондрични състояния, автоеротично поведение и хиподепресивно настроение. От клинична гледна точка са важни автоагресивните тенденции и честите опити за самоубийство в състояние на декомпенсация. Това е нарцистичната криза. Личности с лабилен баланс на нарцистично равновесие са склонни към идеализация на обектите, с които се намират в междуличностови отношения. 

2.ГРАНИЧНА ЛИЧНОСТ – “като- че- ли- личност”, характеризира се със склонност към действия с противоположни цели в един и същи момент, неспособност към ред и дисциплина, импулсивно поведение, склонност към токсикомании, полиморфно-перверзна сексуалност и асоциални ексцесии. Симптомите са: хроничен страх, мултиплени фобии, натрапливости, конверсионна симптоматика, деперсонализация, хипохондрия, депресивно настроение. 

В междуличностовите отношения наблюдаваме феномена дисоциативен пренос, характеризиращ се с отделянето на добрите от лошите импулси, проекция на лошите във външния свят, вторична интроекция на собствените лоши импулси с възможност за отграничаване от другия обект. Граничната личност няма граници на Аз-а по отношение на други хора. Намира се постоянно в състояние на перфузия на отделни аспекти на Аз-а. Тази личностова структура заема междинно място между неврозите и психотичните заболявания. В диагностичен аспект е съществено доказването на едновременно чувство на злоба и обич по отношение на един обект. Характерна е психодинамичната история на личността, с липса на ранно-детски обекти за идентификация, асоциални родители, болни от психози в семейния кръг и наркомани. 

3.ШИЗОИДНА СТРУКТУРА – отделяне на позитивните от негативните аспекти, неспособност да се възприема средата изцяло, а само в положителен или отрицателен смисъл. Собствените агресивни импулси се отделят от осъзнаваната действителност, с което се ограничава контакта и степента на осъзнаване. Характерни са трудностите в осъществяване на контакт с други хора, липса на близост и обич, страх от близостта при наличие на желание за такава, недоверие и несигурност. 

4.ДЕПРЕСИВНА СТРУКТУРА – несъответствие между потребностите за зависимост и желание за самостоятелност. Интроекция и идентификацията с образа на майката не е реализирана. Личността се намира в симбиоза с една реална майчина фигура. При раздяла с нея се появяват автоагресивни импулси и чувство на вина. Строгата съвест (свръх-Аз) препятства адекватно преодоляване на агресивните импулси. В диагностичен аспект е важно установяването на способност за приспособяване и подчинение, желание за саможертва и опасност от пренатоварване по собствена инициатива. 

5.ОБСЕСИВНО-КОМПУЛСИВНА СТРУКТУРА – пестеливост, чувство за ред, своеволие, страх от “полудяване”, страх от преходността на събитията, стремеж към сигурност и постоянство, стремеж към перфектност, агресивна потиснатост, стремеж към избягване на трудни ситуации. Отделяне на емоционалните възприятия от целукупната перцепция на средата, склонност към рационализиране. Личността се отличава с недостатъчно интернализиране на сексуалната роля, онаниране, импотентност, респ. фригидност. 

В диагностичен аспект от значение са фобиите конверсията на агресивните импулси в соматични симптоми и проекции на собствените агресивни импулси във външни лица. 

6.ХИСТЕРИЧНА СТРУКТУРА – страх т необходимост и окончателност на решенията. Постоянен стремеж към промяна. Недостатъчна интеграция на представите за реалност в собствения Аз. Аз-ът се изгражда в зависимост от либидонозното потвърждаване от страна на външни обекти. Свръх-Аз-ът е необвързващ, санкциите се пренебрегват, моралът и етиката остават за външни обекти. В междучовешките отношения прави впечатление, че партньора се обича заради обичта му, т.е. заради либидонозната субституция на собствената недостатъчност на Аз-а. 

В диагностичен аспект е важно установяването на склонност към фабулиране, липса на чувство за реалност, промискуитет и асоциални тенденции."