Когато една пристрастеност подхранва друга

    "В живота има много мъка и може би единствената мъка, която може да се избегне, е мъката, породена от опитите да се избегне мъката.
Р. Д. Ланг
В най-лошия случай ние, жените, които обичаме прекалено силно, сме пристрастени към интимните връзки като към наркотик и сме подложени на страдание, страх и копнежи. Но ако това не ни изглежда чак толкова мъчително, тогава освен към мъжете може да се пристрастим и към нещо друго. За да потиснат най-дълбоките си чувства от детството, някои от нас стават зависими и от някаква субстанция. Обикновено в младежките или в зрелите си години ние започваме да злоупотребяваме с алкохола, наркотиците или което е най-характерно за жените, които обичат прекалено силно, с храната. Ние или преяждаме, или не си дояждаме, с което целим да изключим възприятията си за действителността и да потиснем огромната емоционална празнота дълбоко в нас.
Не всяка жена, която обича прекалено силно, злоупотребява с храната, пиенето или наркотиците, но за онези от нас, които стигат дотам, лечението от пристрастеност към дадена връзка върви ръка за ръка с лечението от пристрастеност към някаква субстанция. Това е така, защото колкото сме по-зависими от алкохола, наркотиците или храната, толкова по-голяма вина, срам, страх и  самоомраза чувстваме. В самотата и изолацията си ние вероятно ще закопнеем отчаяно за сигурността, която ни е обещавала връзката с даден мъж. Тъй като изпитваме ужасни чувства към себе си, искаме партньорът да ни повдигне духа. Понеже не можем да обичаме себе си, нужно ни е той да ни убеди, че ни обича. Дори си казваме, че с подходящ партньор няма да се налага да прекаляваме с храната или с алкохола, или с наркотика. Ние използваме интимната връзка със същата цел, с каквато използваме субстанцията, към която сме пристрастени - да облекчи страданията ни. Когато връзката не оправдае надеждите ни, още по-безразсъдно посягаме към съответната субстанция, търсейки отново утеха. Когато физическата зависимост от някаква субстанция се изостри поради стреса в нездравословна връзка, а емоционалната зависимост от връзката ни се засили поради хаотичните чувства, породени от физическата зависимост, ние използваме тези положения, за да си обясним и извиним физическата си зависимост. И обратното, продължителната употреба на някаква субстанция ни дава възможност да търсим нездравословна връзка, като притъпяваме страданията си и в същото време ни лишава от мотивация за промяна. Обвиняваме едното, че ни е довело до другото и ставаме все по-пристрастени и към двете.
Докато се стараем да избягаме от себе си и да потискаме страданията си, ще удължаваме болестното си състояние. Колкото повече се стараем и търсим различни пътища за такова бягство, толкова повече болестта ни ще се задълбочава, тъй като комбинираме пристрастеността и обсебването. Накрая ще установим, че тези наши разрешения са станали най-сериозните ни проблеми. Като търсим непрестанно облекчение и не го намираме, можем да стигнем дори до лудост.
- Тук съм по препоръка на моя адвокат. - Бренда почти шепнешком направи това признание по време на първата ни среща. - Аз... аз... взех няколко неща от щанда и ме хванаха и той сметна, че няма да е лошо да се посъветвам със специалист... - После тя заговорнически допълни: - Щяло да се отрази добре на делото ми, като се разбере, че съм потърсила помощ за проблемите си.
Едва имах време да кимна и тя продължи: - Но работата е там, че всъщност аз нямам никакви проблеми. Взех няколко опаковки от щанда на една малка дрогерия и забравих да ги платя. Ужасно е продавачите да си мислят, че съм ги откраднала, но това си беше чисто недоглеждане от моя страна. Най-лошото в случая е, че изпаднах в много неудобно положение. Иначе, за разлика от други хора, аз нямам никакви сериозни проблеми.
Бренда представляваше едно от най-трудните предизвикателства в процеса на консултациите - пациентка, която не е достатъчно мотивирана да търси помощ за себе си; която дори отрича, че има нужда от такава помощ, но е дошла в кабинета по препоръка на друг човек, който смята, че съвет със специалист ще й бъде от полза.
Докато тя задъхано говореше, аз улових, че оставям думите й да минават покрай ухото ми. Вместо това започнах да оглеждам самата жена. Тя беше висока около метър и седемдесет и пет й слаба като манекенка - едва ли имаше повече от петдесет и един-два килограма. Беше облечена в елегантна, семпла копринена рокля в тъмнокоралов цвят, допълнена с бижута от слонова кост и злато. С меднорусата си коса и морско-зелените си очи тя би трябвало да мине за красива. Всички необходими черти бяха налице, но имаше нещо, което не ги обединяваше, нещо, което липсваше.
Веждите й изглеждаха вечно събрани и образуваха дълбока вертикална бръчка между тях. Дъхът й често секваше, ноздрите й бяха постоянно разширени. Косата й, макар и старателно подстригана и фризирана, беше суха и чуплива. Независимо от приятния слънчев загар, кожата й имаше пепелявожълтеникав цвят. Устните й бяха широки и плътни, но изглеждаха тънки и стиснати, тъй като тя непрекъснато ги държеше свити. Когато се усмихнеше, сякаш завеса бавно откриваше зъбите й, а докато говореше,-през цялото време хапеше устните си. Започнах да подозирам, че както се хранеше обилно (страдайки от ненаситен глад -булимия), така сама си предизвикваше повръщане или си налагаше да гладува (анорексия). С това можеше да се обясни видът на кожата и на косата й, както и слабото й телосложение.
Жени с неправилно хранене често имат прояви на натрапчиво влечение към кражби, което в случая с Бренда се явяваше като още една улика. Освен това дълбоко я заподозрях, че е съалкохоличка. В практиката ми почти всяка моя пациентка, която се хранеше неправилно, се оказваше дъщеря на родители, от които или единият, или и двамата бяха алкохолици (това се отнася особено до дъщерите, страдащи от ненаситен глад). В други случаи единият родител беше алкохолик, а другият беше пристрастен към яденето. Последният тип хора често се обвързват с брак и това не е изненадващо, защото сред жените, пристрастени към яденето, повечето са дъщери на алкохолици, а дъщерите на алкохолици имат склонност да се омъжват за алкохолици. Жената, изпитваща непреодолимо влечение към храната, е твърдо решена да контролира храненето, тялото и партньора си чрез силата на волята си. Явно, че нас с Бренда ни чакаше доста работа занапред.
- Разкажи ми нещо за себе си - подканих я аз с възможно най-предразполагащ тон, макар да знаех какво щеше да последва.
Естествено повечето от нещата, които ми наговори онзи първи ден, бяха лъжи - че била добре, била щастлива, н.^ала представа как се стигнало до случката в дрогерията, нищо не си спомняла и че за първи път й се случвало подобно нещо. После заговори за адвоката си, че бил много добър в професията си, както очевидно съм била и аз, и че не искала никой да узнае за инцидента, защото никой нямало да го разбере, както сме го разбирали адвокатът й и аз. Ласкателството й имаше за цел да ме накара да вляза в тайно споразумение с нея, че всъщност нищо нередно не се е случило, да я подкрепя в нейния мит, че са я арестували по погрешка, че това е било лошо скроена шега от съдбата и нищо повече.
За щастие между първия сеанс и началото на делото имаше малко време и тя продължи да се показва като „послушна пациентка", тъй като знаеше, че поддържам връзка с адвоката й. Стриктно спазваше всеки назначен от мен час и не след дълго постепенно започна да говори истината, въпреки желанието си. Скоро вече не криеше облекчението си, че вече не живее в лъжа. Накрая идваше на сеансите не толкова заради себе си, колкото заради влиянието, което можеха да окажат върху назначения по делото й съдия. До деня на обявяването на присъдата й (шест месеца условно и пълно възстановяване на откраднатите стоки, плюс че-тирийсет часа обществено полезен труд в местния клуб на девойките) тя положи такива усилия да говори само истината, каквито в началото полагаше, за да прикрие коя е и какво е извършила.
Историята на Бренда, която тя отначало много колебливо и нерешително започна да описва, се разкри напълно по време на третия сеанс. Бренда изглеждаше уморена и изпита в лице и когато й го казах, тя призна, че цяла седмица не могла да спи добре. Запитах я за причината.
Отначало се оправда с предстоящото дело, но думите й не прозвучаха убедително, затова продължих:
- Нещо друго да те е тревожило тия дни?
Тя помълча малко, хапейки нервно устни - ту едната, ту другата. После направо изтърси:
- Казах най-сетне на съпруга си да си върви и сега съжалявам. Не мога да спя, не мога да работя, разбих си нервите. Неприятно ми е, че има връзка със своя колежка и дори не го крие. Оказа се обаче, че ми е по-трудно без него, отколкото да се примирявам с положението. Сега не знам какво да правя и си мисля дали вината не е у мен. Той все ми казваше, че аз съм виновна, че съм била студена, държала съм го на разстояние, не съм била достатъчно женствена. Струва ми се, че има право. Аз наистина се държах грубо и се затварях в себе си, но това се дължеше на вечните му критики към мен. Казвах му: „Ако искаш да бъда мила с теб, трябва да ми показваш, че ме харесваш, да ми говориш хубави неща, а не да ми натякваш непрекъснато, че съм ужасна, тъпа и отблъскваща."
Бренда изведнъж доби изплашен вид, веждите й силно се извиха нагоре и тя продължи разказа си, омаловажавайки всичко, което току-що бе признала.
- Всъщност ние не сме истински разделени. Просто решихме да си починем един от друг. А и Руди съвсем не е критичен към мен, аз наистина съм такава. Понякога се връщам уморена от работа и не ми се готви, особено като знам, че не му харесва как готвя. Предпочита ястията, приготвени от майка му. Често направо става от масата и отива да вечеря у майка си, след което се връща към два след полунощ. Нямам никакво желание да се насилвам да му създавам радости - все едно, нищо не се получава. Но не ми е чак толкова зле. Много жени са по-зле от мен.
- Какво прави той до два посред нощ? Не вярвам да стои при майка си до този час - позаинтересувах се аз.
- Нямам представа. Сигурно излиза с приятелката си. Но това не ме засяга. Чувствам се по-добре, когато съм сама. Повечето пъти, когато се прибере, почва да се заяжда за нещо и на другия ден отивам скапана на работа. И тъкмо това, а не толкова връзката му с колежката му ме накара да му кажа да си върви.
Ето една жена, твърдо решена да не изпитва или да не разкрива чувствата си. Това, че те едва ли не крещят в нея, за да бъдат чути, я подтиква да си усложнява живота, за да ги потуши.
След третия ни сеанс аз се обадих на адвоката й и го помолих да втълпи на Бренда, че ще е от голямо значение за нея да продължи консултациите си. Смятах, че мога да й помогна, и не исках да пропускам тази възможност. Още в първите минути на четвъртия сеанс аз започнах без заобикалки с най-доброжелателен тон:
- Кажи ми нещо по темата „ти и храната".
Зелените й очи се разшириха от уплаха, жълтеникавата й кожа загуби цвета си и Бренда видимо се отдръпна назад в стола.
-  Какво значи това „ти и храната"? Що за глупав въпрос?
Казах й какво ме е разтревожило във външния й вид и й поясних някои неща относно етиологията на неправилното хранене. Разяснението, че това е болестно състояние, срещано при много жени, помогна на Бренда да погледне с други очи на собственото си натрапчиво влечение. Много по-скоро, отколкото предполагах, тя започна разказа за себе си.
Историята й беше дълга и заплетена и на Бренда й трябваше известно време, докато се отърси от навика да изопачава, прикрива и преувеличава, за да отдели накрая истината. До такава степен умееше да се преструва, че сама попадна в собствената си мрежа от лъжи. Тя упорито се бе старала да усъвършенства външния си облик за пред хората, облик, който да прикрива страха, самотата и огромната й вътрешна празнота. На нея й беше доста трудно да прецени положението си, затова и не можеше да направи нито крачка, за да задоволи собствените си нужди. Именно по тази причина бе стигнала до натрапчивите си влечения и действия - да краде, да яде, после да повръща и пак да яде, да лъже и отчаяно да се опитва да прикрива всяка своя постъпка.
Майка й, доколкото Бренда можеше да си спомни, също проявявала натрапчиво влечение към яденето и била много пълна. Баща й, който бил слаб, жилав и енергичен, отдавна се отвратил от външния вид на жена си и от ексцентричната й религиозност и най-безцеремонно нарушил брачния обет. Никой в семейството не се съмнявал в изневерите му и никой не говорел на тази тема. Едно е да знаеш, друго е да признаеш -онова, което не казваме на глас, не съществува за семейството ни и следователно не ни наранява. Бренда стриктно спазвала това правило в личния си живот. Щом не признавала, че има нещо нередно, значи всичко било наред. Проблемите не съществували, докато не ги изричала на глас. Нищо чудно тогава, че се е придържала неотстъпно към лъжите и измислиците, които са й действали разрушително. И нищо чудно, че толкова й тежаха терапевтичните сеанси.
Като малка Бренда била слаба и жилава като баща си и безкрайно се радвала, че може да яде до насита, без страх, че ще стане дебела като майка си. На петнайсетгодишна възраст обаче всяка хапка почнала да й се лепи. Осемнайсетгодишна тя тежала вече над сто килограма и се чувствала дълбоко нещастна. Баща й започнал да се държи грубо с нея, въпреки че някога тя била любимото му дете, и непрекъснато й подмятал, че се е метнала на майка си. Вярно, той не би говорил така, ако не бил пиян, но фактът бил, че всеки път, когато се прибирал, а това било рядко, бил пиян.
Майка й непрекъснато се молела и възхвалявала Бога, баща й не спирал да пие и да отсъства от къщи, а Бренда продължавала да се тъпче по цял ден и се опитвала да потиска надигащата се у нея паника.
Когато за първи път се отделила от къщи, за да учи в колеж, и се почувствала безкрайно самотна без майка си и баща си, които иначе осъждала, тя направила невероятно откритие. Като си седяла сама в стаята и се гощавала обилно, неочаквано й минало през ума, че може да повърне почти цялото огромно количество храна, което поела, без някой да я накаже. Мисълта, че може да контролира теглото си по този начин, толкова я въодушевила, че тя започнала да пости и да повръща всичко, което хапнела. Така през периода на неправилното си хранене тя редувала дни на ненаситен глад - булимия, с дни на анорексия.
През следващите седем години Бренда била периодически ту прекомерно пълна, ту изключително слаба. Това, което нито веднъж не опитала през този период, било да си оставя понякога по един ден, в който да не мисли за ядене. Всяка сутрин се събуждала с надеждата, че днес ще е по-различно от вчера, и си лягала с твърдото решение от следващия ден да започне да се храни „нормално", но често се събуждала посред нощ и започвала да се угощава. Бренда нямала представа какво става с нея. Тя не знаела, че се храни нездравословно, което често е присъщо на дъщери на алкохолици, както и на дъщери на родители, пристрастени към храна. Не разбирала, че тя и майка й страдали от алергично пристрастяване към определени храни, предимно рафинирани въглехидрати, което много наподобявало алергичното пристрастяване на баща й към алкохола. Никой от тях не можел да поеме и хапка от субстанцията, към която бил пристрастен, без да изпита огромното желание да поема все повече и повече. И подобно на отношението на баща й към алкохола, отношението на Бренда към храната, особено към сладкишите, може да се сравни с нейната битка за упражняване на контрол над съответната субстанция. Но в крайна сметка субстанцията упражнявала контрол над нея.
В продължение на години Бренда продължила да си предизвиква повръщане, след като за пръв път й хрумнало това „изобретение". Изолацията и потайността й се засилвали и. в много отношения това й поведение било поощрявано от семейството и болестта й. Семейството на Бренда не желаело да чува от нея нищо, на което да не може да се възкликне: „О, това е чудесно, мила!" Нямало място за страдание, страх, самота, честност, нямало място за истината за самата нея или за живота й. Тъй като родителите й непрестанно потулвали истината, подразбирало се, че и тя трябва да прави същото и да не действа самостоятелно. Подкрепяна от безмълвното съучастие на родителите си, тя все по-дълбоко затъвала в лъжи по отношение на живота си. Била сигурна, че ако съумее да изглежда добре външно, вътрешно също ще се чувства добре, или поне спокойно.
Дори когато за дълъг период успяла да контролира външния си вид, не могла да потисне вътрешния си смут. Тя правела всичко възможно, за да изглежда добре - носела скъпи дрехи, съчетани с модерен грим и прическа, но това не било достатъчно, за да уталожи страха й и да запълни празнотата дълбоко в нея. Отчасти поради отказа да признае чувствата си и отчасти поради разрушената й нервна система вследствие на неправилното хранене, душевното състояние на Бренда е объркано, тя е вътрешно неспокойна, потисната и вманиачена.
Опитвайки се да се освободи от вътрешния си смут, Бренда подобно на майка си потърсва утеха в една ревностна религиозна група, която открива в колежа, в който учи. Тъкмо там през последната учебна година тя среща бъдещия си съпруг Руди - затворен в себе си особняк, който я привлича именно със загадъчността си. Бренда знае какво значи да имаш тайни, а Руди е пълен с такива. От разказите му и от имената, изтървани случайно, се подразбирало, че в Ню Джърси, откъдето бил родом, се движел с някаква банда, занимаваща се със сделки при залагания. Той леко загатнал за огромни суми, които печелел и харчел за бляскави коли и за бляскави жени, за нощни клубове, алкохол и наркотици. Но когато се запознали, той стоял пред нея, преобразен в сериозен студент, живеел в общежитието на приличен колеж и членувал в религиозна младежка група, загърбвайки тъмното си минало, за да потърси нещо по-добро. Това, че бил принуден бързо да напусне родния си град, се потвърждавало от факта, че прекъснал всякакви връзки със семейството си. Бренда била толкова възхитена както от загадъчното му, тъмно минало, така и от искрените му опити да се промени, че не сметнала за необходимо да го пита за подробности за миналите му геройства. В края на краищата тя също си имала свои тайни.
И така двамата, които се представяли не за това, което са - той, бандит под маската на църковен хорист, тя, с непреодолимото си влечение към ядене, прикриваща се с модна фигура, естествено се влюбили, всеки с илюзия за другия. Това, че била обикната такава, за каквато се представяла, укрепило вярата на Бренда. Наложило й се да поддържа измамата вече при съвместно съжителство. Налице е по-голямо напрежение, по-голям стрес, по-голяма необходимост от ядене, повръщане, криене.
Пълното въздържание на Руди от цигари, алкохол и наркотици трае до деня, в който се свързва с родителите си и научава, че са се преместили да живеят в Калифорния. Решавайки, че при това положение разстоянието между него и миналото му е достатъчно голямо, за да се върне благополучно при семейството си и към старите си привички, той събира багажа си и заедно с Бренда се отправя на запад. Едва преминали първата щатска граница и той започнал да се променя, да се превръща в човека, който бил, преди Бренда да го срещне. Нейният камуфлаж продължил по-дълго - докато се преместили да живеят при родителите на Руди. За нея станало невъзможно с толкова много хора в къщата да повръща, когато си поиска. Угощенията й не само че трудно могли да се скрият, но при създадените обстоятелства дори набирали скорост и теглото й започнало да се покачва. Тя бързо наддала около двайсет килограма и красивата русокоса съпруга на Руди скоро се превърнала в същинска матрона. Руди се почувствал измамен и вбесен и я зарязвал вкъщи, отивал да пие някъде и да търси друга, която да наподобява някогашната Бренда. В отчаянието си Бренда поглъщала все повече храна и обещавала и на себе си, и на Руди, че отново ще отслабне, стига само да се преместят да живеят на друго място. И наистина, когато най-сетне си наели самостоятелна къща, килограмите на Бренда започнали да се топят със същата бързина, с която ги натрупвала преди време, но Руди рядко се прибирал вкъщи, за да забележи промяната.
Бренда беше сигурна, че всичко, което се е случило, е било по нейна вина. Мъжът, който навремето бил здравомислещ и щастлив и споделял нейните убеждения и ценности, сега станал друг човек, човек, когото тя не познавала и не харесвала. Поводи за разправиите им били неговото държане и нейните натяквания. Тя се стараела да не му прави забележки, надявайки се той да се промени. Но това не станало. Макар да не била дебела като майка си, той продължавал да скита вечер като баща й. Безпомощността й да внесе ред в живота си започнала да я плаши.
Бренда крадяла още като ученичка, и то не с приятелки под формата да щурмуват придобивките на възрастните, а сама, тайно, без дори да има необходимост от вещите, които задигала. След време, в периода на нещастния си брак, тя отново си позволявала да краде, този път с мисълта, че символично си присвоява от света онова, което той не й е дал - любов, поддръжка, разбиране и приемане. Ала кражбите само я изолирали още повече, прибавяли нова дълбока тайна към досегашните, превръщали се в нов източник на срам и вина. Междувременно външната й обвивка започнала отново да й служи като най-плътната защита на истинската й същност - напрегнат, изплашен, празен и самотен човек. Тя отново възвърнала стройната си фигура и продължила да работи предимно за да си купува скъпите дрехи, за които копнеела. Някои от тях обличала и показвала по модни ревюта с надеждата, че Руди ще се гордее с нея. А той както се хвалел с жена си, манекенката, така нито веднъж не отишъл да я види на подиума.
Тъй като Бренда не получила признанието и оценката, очаквани от страна на Руди, самочувствието й, без това вече ниско, още повече се понижило. Колкото по-малко й давал той, толкова повече се нуждаела от
одобрението му тя. До съвършенство поддържала външния си вид, но чувствала, че й липсва някакъв мистериозно привлекателен елемент, какъвто тъмнокосата жена, с която Руди започнал връзка, излъчвала без никакво усилие. Наложила си да отслабне още, за да изглежда още по-съвършена, полагала огромни грижи за поддържането на къщата и скоро цялото й съзнание било обсебено от натрапчиви действия - чистене, кражби, ядене, повръщане. Когато Руди излизал вечер да пие и гуляе с жени, Бренда се захващала да чисти къщата и щом чуела колата му, с чувство на вина се мушвала в леглото и се правела на заспала.
Руди протестирал срещу манията й за ред и чистота вкъщи и дори нарочно разхвърлял и цапал, когато се прибирал. Бренда обаче не се стърпявала да изчака да излезе и започвала пред него да оправя бъркотията, която оставял. Когато вечер той излизал да пие и да се забавлява, тя изпитвала облекчение. Всичко ставало все по-налудничаво.
Арестуването й в магазина без съмнение се оказа за нейно добро. Тя беше принудена да тръгне на психо-терапевтични консултации, чрез които започна да съзнава какъв живот води. Тя отдавна искала да напусне Руди, но не била в състояние да се освободи от натрапчивата мисъл да закрепи връзката си с него, като усъвършенства себе си. Оказало се обаче, че след като се разделили, колкото повече избягвала контакт с Руди, .толкова повече той я преследвал с цветя, телефонни обаждания, неочаквани появи на работното й място с билети за концерт. Колежките й, които дотогава не го познавали, като го видели в тази роля, решили, че Бренда е луда да напусне такъв очарователен, предан мъж. Последвали две изпълнени с надежди помирения, всяко едно от които приключвало с нови мъки и страдания. Щом заживеели отново като съпруг и съпруга, страстта му към жените отново се възобновявала. Малко преди второто им скъсване Бренда му казала, че според нея той има проблем с алкохола и наркотиците. Руди решил да потърси помощ, само за да й докаже, че греши. Два месеца престанал да пие и да взема наркотици. Отново се сдобрили, но няколко дни след първата им разправия той пропил и не се прибрал до сутринта. След този случай с помощта на терапия Бренда осъзнала поведенския модел, в който и двамата били впримчени. Руди умишлено стигал до необузданост в отношенията си с Бренда, за да може едновременно да прикрива и оправдава пристрастеността си към алкохола, наркотиците и жените. В същото време Бренда използвала огромното напрежение, създадено от взаимоотношенията им, за да се отдаде на булимията и другите си натрапчиви действия. Всеки е използвал другия, за да не се занимава със себе си и със собствените си пристрастия. Когато накрая Бренда разбра всичко това, тя вече бе в състояние да се прости с надеждата си за щастлив брак.
Здравословното възстановяване на Бренда включваше три много важни и необходими елемента. Тя се подложи на психотерапия, посещаваше сбирките на „Анонимни съалкохолици", за да се справя с дългогодишното си положение на съалкохоличка и накрая с облекчението, което настъпва, когато човек се откаже от някой вреден навик, се присъедини към групата на преяждащите, където получи помощ и подкрепа, за да започне да се храни здравословно. Тази група се оказа най-важният фактор в процеса на лечението на Бренда, фактор, на който тя силно се бе противопоставяла в началото. Неутолимият й глад, повръщането и гладуването бяха най-сериозният и дълбоко вкоренен в нея проблем, първостепенният болестен процес. Влечението й към храната е пресушавало цялата й енергия, необходима, за да постигне някакъв вид здравословна връзка със себе си и с другите. Докато не била в състояние да спре да мисли само за теглото си, поетата храна, калориите и диетите, тя не е можела да изпитва никакви истински чувства към нищо, освен към храната, както и не е могла да бъде честна към себе си или към околните.
Докато чувствата й са били притъпени поради нездравословното й ядене, тя не е можела да се грижи за себе си, да взима правилни решения, нито да живее свой собствен живот. Всъщност яденето е било нейният живот и в много отношения тя тъкмо такъв живот е* искала. Отчаяната й битка да държи контрол над храната все пак е била не толкова страшна, колкото мисълта да се изправи пред самата себе си, пред семейството си, пред съпруга си. Въпреки че си е поставяла ограничения по часове относно какво да яде и какво не, Бренда никога не е поставяла ограничения пред думите или действията на другите спрямо нея самата. За да се възстанови, тя трябваше да определи границата, разделяща нея, автономната личност, от другите хора. Позволявала си е също да се сърди на другите, а не само на себе си, което е било нейно хронично състояние.
За първи път от много, много години, Бренда започнала да проявява честност в групата на преяждащите. Защото какъв бил смисълът да лъже за постъпките си хора, които са я разбирали и приемали такава, наред с всичко, което е вършила? В отговор на честността й е дошла оздравителната сила на приемането й от подобните й. Това й вдъхнало смелост да продължи да бъде честна и извън групата - честна към семейството си, към приятелите и евентуалните си партньори.
„Анонимни съалкохолйци" й помогнали да вникне в корените на проблемите си, наслоени от детството, а също й дали инструменти, с които да разбере както натрапчивите и нездравословни действия на родителите си, така и въздействието на техните болестни състояния върху нея. На тези сбирки тя се. научила да общува с близките си по здравословен начин.
Руди се оженил повторно веднага след приключването на бракоразводните процедури, въпреки че вечерта преди сключването на втория си брак се обадил по телефона на Бренда да й каже, че всъщност желаел само нея. Този разговор затвърдил убеждението на Бренда, че Руди не е способен да проявява честност във взаимоотношенията си и непрекъснато ще изпитва нужда да търси начини да избягва общуване с партньорката си. Подобно на баща й, той също е скитник, който обаче иска да има съпруга и дом.
Скоро Бренда дойде и до заключението, че е необходимо да поддържа по-голямо разстояние, и географско, и емоционално, между себе си и семейството си. Две гостувания при родителите й, по време на които и двата пъти синдромът на преяждане и прочистване се активизирал отново, й дали да разбере, че тя все още не може да бъде със семейството си, без да възстановява старите си навици.
Нейна основна задача стана да съхрани здравето си, макар че не преставаше да се удивлява, че това е трудно предизвикателство и че тя не притежава достатъчно умения да го посрещне. Постепенно, стъпка по стъпка, тя започна да запълва живота си с приятна работа, с нови приятели и интереси. Тъй като малко знаеше какво значи да е щастлива, благоразположена и спокойна, тя упорито избягваше да създава проблеми, които биха породили в нея старото, познато чувство на лудост.
Бренда продължава да посещава групите на преяждащите, на „Анонимни съалкохолици" и от време на време, когато почувства нужда - психотерапевтични сеанси. Тя вече не е толкова слаба, каквато беше навремето, нито е дебела. „Вече съм нормална!", възкликна тя веднъж с подигравка към себе си, макар да знаеше, че това не е възможно. Нездравословното й хранене щеше да е дълготрайно болестно състояние, с което трябвайте да се съобразява, независимо че то вече нямаше да е спънка за здравето и уравновесеността й.
Здравословното възстановяване на Бренда е все още крехък процес. Нужно е много време, преди новите, по-здравословни начини на живот да станат естествени, а не насилствени. Тя все още е склонна отново да започне да бяга от себе си и от чувствата си чрез преяждане или чрез пристрастяване към нездравословна връзка. Тъй като знае това, Бренда сега общува с мъжете предпазливо - например никога не си определя среща, ако ще се наложи да пропусне сбирка на групата на преяждащите или на „Анонимни алкохолици". За нея възстановяването й е от изключително значение и тя няма намерение да рискува. А ето и думите й:
- Свикнах да не задържам повече тайни в себе си, тъй като тъкмо това ме доведе до болестно състояние. Сега, когато се запозная с някой мъж и сметна, че можем да завържем връзка, веднага го уведомявам за заболяването ми и за значението на програмите на анонимните организации в живота ми. Ако той не понесе истината за мен или не прояви разбиране, казвам си, че това е негов проблем, а не мой. Вече не се опитвам да се престаравам, за да се харесам на даден мъж. Днес имам много по-различни цели. На първо място е оздравяването ми. В противен случай няма да ми остане нищо, което да мога да предложа на някого."

Източник:" Параноя на страстта ( Наръчник за жените, които обичат прекалено силно) - Робин Норууд

Ако страдам за теб, ще ме обичаш ли?

"Мили мой, моля те, не си отивай. Струва ми се, че съвсем ще се съсипя.
„Песен за последния блус"
Трябваше само да се наведа над купчината платна за рисуване, за да прочета стихотворението, окачено в рамка на стената на гостната в разхвърляния апартамент. Напечатаните на фона на протрит и избелял старомоден пейзаж стихове гласяха:
МОЯТА СКЪПА МАЙКА
Мамо, скъпа мамо,
когато за тебе мисля аз,
искам да съм всичко,
което е хубаво,
което е истинско.
Всичко ценно,
благородно или велико,
е дошло от тебе, мамо,
от твоята напътстваща ръка.
Лайза, художничка с много скромен доход, която ползваше жилището си и за ателие, посочи стихотворението и леко се засмя.
- Звучи изтъркано, нали? Прекалено сълзливо!
- Взех го от една приятелка, която се местеше и смяташе да го изхвърли. Беше си го купила на шега от един благотворителен магазин. Струва ми се обаче, че има известна истина в него, как мислите? - Тя отново се засмя, после печално отбеляза: - Обичта към майка ми ми донесе куп неприятности с мъжете.
Лайза млъкна и се замисли. Беше висока и красива с раздалечените си зелени очи и дълга права тъмна коса. Покани ме с жест на ръката да седна на покрития матрак в сравнително свободния ъгъл на стаята и ми предложи чай. Докато чакахме да се запари, тя не проговори.
Заинтересувах се от нея чрез наша обща приятелка, която ми беше разказала част от живота й. Беше израсла с алкохолик в семейството, поради което се причисляваше към съалкохолиците. Това означава, че беше изграждала нездравословен модел на поведение във взаимоотношенията си с другите в резултат от непосредствената близост с алкохолик. Независимо дали алкохоликът е родител, съпруг, дете или приятел, взаимоотношенията с него се отразяват и на партньора му като чувства и поведение - ниско самочувствие, нужда да бъде потребен, силен стремеж за контрол над другите, готовност да страда. Всъщност всички отличителни черти на жените, които   обичат прекалено силно, се срещат у дъщерите и съпругите на алкохолици или пристрастени към нещо друго.
Вече знаех за детството на Лайза, преминало в опитите й да закриля алкохолизираната си майка и как това бе повлияло върху отношенията й и с мъжете по-късно. Чаках търпеливо и след малко тя започна да разказва с подробности.
Била средната от трите деца на семейството - между по-голямата сестра, станала причина за сключения набързо брак на родителите й и по-малкия брат, който също се оказал изненада и се родил осем години след Лайза, в период, когато майка й все още пиела. Само тя била резултат от планирана бременност.
- Винаги съм смятала майка ми за съвършена, може би защото страшно имах нужда да е такава. Превръщах я в майката, която исках да имам и се заричах един ден да стана като нея. С каква фантазия съм живяла? - поклати глава Лайза и продължи: - Родила съм се, когато родителите ми са били най-силно влюбени, затова й бях любимка. Макар да казваше, че обича еднакво всички ни, знаех, че към мен изпитва по-особено отношение. Двете прекарвахме много време заедно. Докато бях малка, се грижеше за мен, но не след дълго си разменихме ролите и аз започнах да се грижа за нея... Почти през цялото време баща ми се държеше ужасно. Отнасяше се грубо с майка ми, проиграваше на хазарт всичките ни пари. Печелеше добре като инженер, но нямахме почти нищо вкъщи и непрекъснато сменяхме жилището си... Знаете ли, това малко стихотворение изразява желанието ми нещата да можеха да са по-различни от това, което бяха. Едва сега започвам да го осъзнавам. Цял живот исках майка ми да бъде майката, описана в стиховете, но тя рядко можеше дори да се доближи до този мой идеал за майка, защото почти винаги беше пияна. Отрано се опитах да й дам цялата си любов, преданост и сила, с надеждата, че и тя ще ми отвърне със същото и ще ми даде всичко, от което се нуждая. - Лайза млъкна за миг и очите й се замъглиха от сълзи. - По време на терапията нещата стават по-ясни и почва да ме боли повече, като си помисля какво е било истинското положение, а не толкова, че не успях да променя всичко, както исках. Двете бяхме много близки, но от много ранна възраст, дори не помня колко годишна съм била, започнах да се държа сякаш аз съм майката, а тя - детето. Безпокоях се за нея и се опитвах да я закрилям от баща ми. Все гледах да я поразвеселя с нещо. Полагах какви ли не усилия да й създам радости, понеже беше всичко, което имах. Знаех, че ме обича, защото често ме викаше да сядам до нея; двете се прегръщахме и оставахме така, без дори дума да си кажем. Сега, с поглед назад във времето, виждам как съм се страхувала за нея през цялото време и съм очаквала, че ще се случи нещо ужасно, нещо, което мога да предотвратя, ако съм достатъчно бдителна. Мъчителен живот за едно подрастващо дете, но друг не знаех. И този начин на живот взе своя данък. През пубертета започнах да изпадам в тежки депресии. - Лайза тихо се изсмя. -Депресиите ме плашеха най-много с това, че тогава не бях в състояние да полагам по-големи грижи за майка ми. Как да ви кажа, аз бях много съвестна... и много се страхувах да се отделя от нея дори за кратко време. Единственият начин да се отделя от нея беше да се вкопча в друг.
Лайза поднесе чая върху лакирана в червено и черно табла, която разположи на пода между нас. После продължи:
- На деветнадесет години успях да отида до Мексико с две мои приятелки. За първи път щях да се разделя с майка ми. Имахме намерение да останем три седмици, но на втората се запознах с един страхотно красив мексиканец, който говореше чудесен английски и се държеше много учтиво и внимателно с мен. До началото на третата седмица от престоя ми там той започна всеки ден да ме моли да се омъжа за него. Казваше, че е влюбен в мен и не може да понесе мисълта да живее без мен, след като вече ме е срещнал. Е, сигурно това е бил най-необоримият му довод, за да ме склони. Всъщност искаше да каже, че съм му необходима и цялото ми същество откликна на този повик.
Освен това вече разбирах, че трябва да се откъсна от майка си. У дома беше мрачно, потискащо и тягостно. А този мъж ми обещаваше прекрасен живот. Беше от заможно семейство. Имаше добро образование. Не бях забелязала да се занимава с нещо, но си мислех, че след като разполага с толкова много пари, сигурно не му е нужно да работи. Фактът, че е много богат и въпреки това има нужда от мен, за да го направя щастлив, ме караше да се чувствам страхотно ценна и полезна. Обадих се вкъщи и го описах на майка ми с най-хвалебствени думи. Тя ми каза: „Вярвам, че ще вземеш правилно решение." Е, не е трябвало да ми вярва толкова. Реших да се омъжа за него, което определено се оказа грешка. Честно казано, не бях наясно какво точно изпитвам. Не знаех обичам ли го и дали той е мъжът, който исках. Знаех само, че най-сетне се намери мъж, който твърдеше, че ме обича. Малко бях излизала с момчета и почти не познавах мъжете. Бях прекалено заета да оправям нещата вкъщи. Вътрешно се чувствах празна и ето че този човек ми предлагаше повече от необходимото. И казваше, че ме обича. Безкрайно дълго бях давала любов и реших, че е дошъл и моят ред да получавам. И то навреме. Чувствах се изцедена, нямах вече нищо, което да дам от себе си.
Оженихме се набързо, без знанието на родителите му. Сега ми се струва пълна лудост, но тогава го възприех като доказателство за любовта му към мен, че е решен дори да въстане срещу родителите си, за да сме заедно. Възприех постъпката му като бунт срещу родителите, желание да ги ядоса, но нищо повече - не и да ги предизвика да го изхвърлят. Сега виждам всичко по друг начин. Оказа се, че той имал тайни относно сексуалната си принадлежност и влеченията си и за да се легитимира като нормален, му трябвала съпруга пред света. Предполагам, че това е имал предвид, когато ми казваше, че съм му необходима. Бях много подходяща за случая, защото като американка в неговата цивилизация подозренията щяха да паднат върху мен. Пък и всяка жена от неговото общество, виждайки това, на което станах свидетел, щеше да го сподели. А после и целият град да узнае. Докато аз на кого можех да кажа? Пък и кой ли щеше да ми повярва?... Не мисля, че от негова страна е имало нещо умишлено или изчислено, докато в моята причина да се омъжа за него имаше. И какво мислите стана след сватбата? Трябваше да заживеем заедно с родителите му, които дори не бяха уведомени, че сме се оженили! О, беше такъв ужас! Те ме мразеха, но останах с впечатление, че от доста време му бяха сърдити. Не знаех думичка испански, всички те знаеха английски, но не говореха. Мълчах и бях напълно изолирана.. Заживях в огромен страх от самото начало. Често ме оставяше сама вечер и аз не излизах от стаята си. Накрая започнах да си лягам независимо дали се беше прибрал вечерта. Познавах страданието. Бях свикнала с него вкъщи. Мислех си, че това е цената, която човек плаща, за да бъде с някого, който го обича, и приемах положението си за нормално... Неведнъж се  прибираше пиян и настроен любовно, което беше нещо ужасно. От него лъхаше на женски парфюм. Една нощ, когато отдавна вече спях дълбок сън, някакъв шум ме събуди и какво да видя - съпругът ми, пиян, се самолюбуваше пред огледалото, облечен в нощницата ми. Попитах го какво прави, а той ми отвърна: „Нали съм хубава?" После кокетно се нацупи и забелязах, че устните му са начервени. В този миг нещо ми прещрака. Разбрах, че бързо трябва да се махам оттам. Дотогава се чувствах нещастна, но все си мислех, че вината е моя, че ще съумея да бъда любеща и да го накарам да поиска да се задържи при мен и да направи всичко, за да ме приемат родителите му и дори да ме харесат. Бях готова да дам всичко от себе си, както правех с майка ми. Но това беше съвсем различно. Това беше нещо ненормално... Нямах никакви пари и нямаше откъде да ги взема, затова на другия ден го заплаших, че ако не ме закара до Сан Диего, ще го издам на родителите му какво прави. Излъгах го, че вече съм се обадила на моята майка и тя ме чака там. Обещах му повече никога да не го безпокоя, ако ме закара дотам. Не знам как успях да събера такава смелост, защото той можеше и да ме убие или нещо подобно, но думите ми изиграха своето. Той много се страхуваше родителите му да не разберат. Закара ме до границата, без да обели дума, плати ми билета до Сан Диего и ми даде петнайсетина долара. В Сан Диего отседнах у една приятелка и останах там, докато си намеря работа, после се преместих в апартамент с три съквартирантки и започнах да водя безразборен живот. Доскоро нямах никакви свои чувства. Бях напълно равнодушна. Но в мен бе останало онова огромно състрадание, което ми навлече толкова неприятности. В продължение на три-четири години водех у дома най-различни мъже, защото изпитвах съжаление към тях. Повечето от тях имаха проблеми с наркотици или алкохол. Запознавах се с тях на разни купони, а с някои - и по барове. Те явно имаха нужда от мен да им съчувствам, да им помагам, което ми действаше едва ли не като магнит.
Случаят на Лайза с влечението й към подобни мъже съвпадаше напълно с преживяното с майка й. Най-близко до чувството, че е обичана, е било чувството, че имат нужда от нея, че е необходима, и затова, когато някой мъж се е нуждаел от нея, тя е приемала това за любов. Не е искала от него да бъде мил, грижовен, да дава от себе си. Самият факт, че е изпаднал в нужда, е разбуждал в нея познатите вече преживени чувства, което разпалвало желанието й за грижовност.
- Животът ми, както и животът на мама, бяха пълна бъркотия. Трудно може да се определи коя страдаше повече. Когато тя престана да пие, аз бях на двадесет и четири години. Тя положи огромни усилия, докато се реши на тази стъпка. Решението беше изцяло нейно - усамотила се в стаята си, обадила се по телефона на „Анонимни алкохолици" и поискала помощ. Още същия ден изпратили у дома двама души, които да разговарят с нея, и те веднага я завели на тяхна среща. Оттогава не е близвала алкохол.
Лайза се усмихна на решителността на майка си.
-  Сигурно накрая едва е издържала, защото беше много горда и единствено отчаянието я е накарало да пречупи гордостта си и да се обади. Слава Богу, че не съм била у дома. Вероятно щях да направя всичко възможно да я утеша и тя никога нямаше да получи истинска специализирана помощ. Бях деветгодишна, когато мама вече пиеше здравата.   Когато се връщах от училище, я заварвах да лежи в несвяст на кушетката, а до нея се търкаляше бутилката. Сестра ми непрекъснато ми се караше, че съм отказвала да погледна действителността, защото нямало да призная колко е ужасяваща. Но аз обичах майка си прекалено силно, за да се замислям, че тя върши нещо нередно... Двете с нея бяхме толкова близки! Затова, когато отношенията й с татко започнаха да се влошават, аз исках да съм до нея и да я утешавам. Нейното щастие бе за мен най-важното в света. Чувствах, че трябва да й дам всичко, от което баща ми я лишаваше с лошото си отношение към нея, и единственото, което можех да направя, е да бъда послушна. Бях послушна във всяко отношение. Питах я има ли нужда от помощ, готвех, чистех, без да чакам да ми каже. Стараех се да не искам нищо за себе си... Нищо не помагаше обаче... Сега разбирам, че съм се борела с две могъщи сили - разпадащия се брак на родителите ми и засилващия се алкохолизъм на майка ми. Нямах шанс да оправя нещата, но това не ме спираше да опитвам... и непрекъснато да обвинявам себе си, ако не успявах. Разбирате ли, нещастието на майка ми ми причиняваше болка. А имах да оправям и други неща. Домашните си например. Изоставах в училище естествено, защото у дома бях силно натоварена с домакинската работа и грижите за по-малкия ми брат, а накрая трябваше и да си търся работа, за да помагам материално. За училище успях само да събера сили, за да завърша годината блестящо. Бях го обмислила и успях да докажа на учителите, че не съм тъпа. През останалото време обаче кретах. Казваха ми, че не съм се стараела достатъчно. Ха! Те нямаха и представа какви усилия полагах, за да поддържам равновесие у дома. Но бележките ми не бяха добри и баща ми ме хокаше, а майка ми се разплакваше. Аз пък обвинявах себе си, че не съм на нужното пиво, и удвоявах старанието си.
В дълбоко дисфункционален дом като този, където има явно непреодолими трудности, семейството съсредоточава вниманието си върху по-леки проблеми, в чието разрешаване има някаква надежда. Такъв е случаят с бележките и домашните на Лайза, които били обект на внимание от страна на всички. Семейството е имало нужда да вярва, че ако този проблем се разреши, ще настъпи и желаната семейна хармония.
Лайза е била под силен натиск. Тя не само се опитвала да разреши проблемите на родителите си, нагърбвайки се в същото време и с отговорностите на майка си, но е смятала себе си причина за всички тези неудачи. Поради огромния обхват на задачата си, Лайза никога не е постигнала успех, независимо от героичните усилия. Което се е отразило върху чувството за собствената й стойност, дълбоко накърнявайки го.
- Веднъж се обадих на една приятелка и й казах: „Моля те, нека ти се изплача. Ако искаш, вземи книга и си чети. Не си длъжна да ме слушаш. Просто имам нужда да знам, че на другия край на линията има някой." Дори и на това не вярвах - че има човек, който да изслушва проблемите ми! Тя, разбира се, ме изслуша. Баща й беше лекуващ се алкохолик, който посещаваше организацията „Анонимни алкохолици". Мисля, че тя ми помогна със специална програма, а не само като ме изслушваше. Беше ми много трудно да си призная, че нещо не е наред, освен ако не беше по вина на баща ми. Толкова го мразех.
Известно време Лайза и аз отпивахме мълчаливо от чая си, а тя се бореше с горчивите спомени. След като бе в състояние отново да говори, тя продължи:
- Татко ни напусна, когато карах шестнайстата си година. Сестра ми вече се беше изнесла от къщи. Тя беше три години по-голяма от мен и щом навърши осемнадесет, си намери постоянна работа и се премести да живее другаде. Останахме само майка ми, брат ми и аз. Бях почнала да изнемогвам под бремето на отговорностите, с които се бях нагърбила - да закрилям и създавам радости на майка ми и да се грижа за брат ми. Затова заминах за Мексико, а там се омъжих. После се завърнах у дома и се разведох, а след това в продължение на години сменях мъж след мъж. Пет месеца след като майка ми бе подложена на лечение по програмата на „Анонимни алкохолици", аз срещнах Гари. В първия ден, в който бяхме заедно, той беше фиркан. Разхождахме се с кола заедно с една моя приятелка, която го познаваше, и Гари през цялото време пушеше марихуана. Той ме хареса, аз - също, и си разменихме тези впечатления чрез приятелката ми.
Много скоро той ми се обади по телефона и дойде у дома. Настаних го да ми позира и на шега започнах да го скицирам. Помня, че се изпълних с огромно съчувствие към него. Това беше най-силното чувство, което някога съм изпитвала към мъж. Пак беше фиркан и говореше бавно - нали знаете как говорят под въздействието на марихуаната - и по едно време ръцете ми така се разтрепериха, че се наложи да престана да рисувам. Облегнах скицника под ъгъл на коленете си, за да не се забелязва треперенето им. Днес си давам сметка, че той ми е заприличал на майка ми, която говореше точно като него, когато беше пила целия ден - същите дълги паузи и внимателно подбирани думи, които звучаха така, сякаш специално ги натъртваше. Цялата грижовност и любов, които изпитвах към майка си, се прибавиха към физическото ми привличане към Гари, който беше хубав мъж. Тогава нямах представа защо реагирам по този начин и нарекох това вълнение любов.
Лайза е привлечена от Гари и се обвързва много скоро, след като майка й се е излекувала, и това не е просто съвпадение. Връзката между тях двете никога не е прекъсвала. Въпреки че ги дели огромно географско разстояние, Лайза винаги се е чувствала отговорна и дълбоко привързана към майка си. Когато тя осъзнава, че майка й вече се възстановява от алкохолизма без помощта й, че се променя, тя започва да се страхува, че става излишна. И скоро установява връзка с друг пристрастен. След брака си, докато майка й все още пиела, Лайза имала случайни истории с мъже. Тя „се влюбва" в пристрастен, когато майка й търси помощта на „Анонимни алкохолици". Съвсем явно е имала нужда от връзка с активно пристрастен, за да се чувства „нормална". Връзката й с Гари трае шест години. Той се нанесъл да живее при нея почти веднага след като се запознават и след няколко седмици недвусмислено заявил, че ако трябва да избира между плащането на наема и покупка на опиат, със сигурност би избрал второто. Лайза обаче била сигурна, че той ще се промени, че ще оцени резултата от съвместното им съжителство и ще я обикне, както тя него.
Гари рядко работел и когато припечелел нещо, изхарчвал го за най-скъпото качество марихуана или хашиш. Лайза също опитала в началото, но установила, че дрогата намалява работоспособността й и се отказала. Тя се грижела за издръжката на двамата, поемайки най-сериозно тази отговорност. Всеки път, когато искала да му каже да напусне дома й - след като откриела, че е вземал пари от чантата й, или заварвала купон в апартамента си, прибирайки се капнала от умора, или когато по цяла нощ го нямало, - той отивал до магазина и се връщал отрупан с покупки, или приготвял вечерята и я чакал да се прибере, или й поднасял кокаин, който уж бил купил специално за тях двамата, от което ядът й се стопявал и тя решавала, че Гари явно я обича.
Историите от детството му я трогвали до сълзи и тя си вярвала, че ако го обича достатъчно, ще успее да компенсира всичко, което му е липсвало. Не трябвало да го обвинява или държи отговорен за сегашното му поведение, защото той и без това страдал ужасно като малък. До такава степен Лайза била обзета от мисълта да го компенсира за нещастното му детство, че забравила дори собствената си нерадостна съдба.
Веднъж се спречкали, след като тя отказала да му даде чека, получен от баща й за рождения ден - тогава той надупчил с нож всичките й платна.
- Бях започнала да ставам толкова раздразнителна, че си казах: „Грешката е моя. Не биваше да го ядосвам". Продължавах да поемам вината за всичко и да се опитвам да сглобявам несглобяемото. Следващият ден беше събота. Гари беше излязъл за малко и аз се заех да оправям бъркотията в стаята и със сълзи на очи започнах да изхвърлям картините, плод на тригодишния ми труд. Бях включила телевизора, за да се разсейвам, и се заслушах в интервюто с жената, която бе пребита от съпруга си. Не даваха лицето й, но тя разказваше какъв бил животът й и описваше някакви страховити случки, а накрая каза: „Не ми се струваше толкова ужасно, защото още можех да търпя". - Лайза бавно заклати глава. - Така беше и с мен. Не се опитах да променя това отвратително положение, защото все още можех да го понасям. Когато чух заключението на жената, извиках на висок глас: „Но ти си заслужавала много повече от безобразията, които си търпяла!" И в същия миг осъзнах, че това се отнася и за мен, и се разплаках. Аз също заслужавах повече от болката, разочарованието, разноските и хаоса. Като изхвърлях всяка съсипана картина, аз повтарях: „Повече няма да живея по този начин!"
Когато Гари се върнал, нещата му били опаковани и го чакали пред входната врата. Лайза повикала междувременно най-добрата си приятелка, която дошла със съпруга си, и двамата й вдъхнали смелост, за да може да му каже да си върви.
- Нямаше сцени от негова страна, защото имаше приятели вкъщи, той просто си тръгна. По-късно започна да ми се обажда по телефона и да ме заплашва, но аз не се поддадох и след време престана да ме безпокои... Искам да знаете обаче, че не го направих без чужда помощ... да не се поддам, имам предвид. Още същия ден следобед се обадих на майка ми и й разказах всичко. Тя ме посъветва да започна да посещавам срещите на „Анонимни алкохолици". Послушах я само защото страданието ми беше огромно.
„Анонимни алкохолици", както и „Алътийн" са организации, които обединяват роднини и приятели на алкохолици. Те се събират да си помагат взаимно да се освободят от плена на алкохолика в живота им. Една от възрастовите групи включва порасналите синове и дъщери на алкохолици, които желаят да се излекуват от последиците и травмите, които е нанесъл в детските им години алкохолизмът. В общи линии тези последици определят повечето от отличителните черти на поведението да обичаш много силно.
- Тогава започнах да разбирам себе си. Стигнах до заключението, че за мен Гари беше онова, което за майка ми бе алкохолът - дрога, без която не мога. До деня, когато го накарах да си тръгне, винаги ме е ужасявала мисълта, че може да ме напусне и затова се стараех да му угодя. Вършех всичко, което правех и като дете - работех неуморно, бях послушна, не исках нищо за себе си и се грижех за неща, които бяха нечие чуждо задължение. Бях избрала саможертвата като личен модел на поведение - не знаех коя съм аз, ако нямах до себе си някого, на когото да помагам или нещо, за което да страдам.
Дълбоката привързаност на малката Лайза към майка й, както и огромните жертви, които е правела като дете, са я подготвили за по-късните й любовни контакти - повече да страда, отколкото да търси собственото си себеутвърждаване. Като дете Лайза е взела непосилното решение да избави майка си от всяка трудност в живота й чрез силната си любов и самоотверженост. Първоначално несъзнателно, това решение продължава да я направлява и по-късно. Тя е била напълно неопитна да осигури собственото си благополучие, но изцяло веща в умението да го осигури на другите. Както може да се очаква, в любовните си връзки тя търси да помогне на другия човек и неспособността да спечели желаната любов чрез усилията си я кара да се старае още повече.
Пристрастеността на Гари, емоционалната му зависимост и жестокост съчетават най-лошите възможни качества от родителите на Лайза. Колкото и да е странно, това обяснява и влечението й към него. Ако в детството ни в основата на наглите отношения с родителите са били грижовността, обичта, интереса, одобрението, тогава и като възрастни ще бъдем благоразположени да се чувстваме добре с хора, които създават подобни чувства на топлота и самоуважение. Освен това ще избягваме хора, които ни карат да гледаме с не особено добро око на себе си чрез тяхната критичност или склонност към манипулиране.
Ако обаче родителите ни са се отнасяли по критичен, враждебен, непоносим, манипулативен, прекомерно зависим или друг вид неуместен начин, когато срещнем по-късно някого, който проявява същото, макар и по-прикрито и трудно уловимо отношение, ние не виждаме „нищо нередно" . Ще се чувстваме удобно с хора, които по някакъв начин възпроизвеждат предишните нездравословни стереотипи на поведение, и неудобно с хора, които са мили, внимателни и изтъкани от положителни качества. Тях ще възприемаме като скучни, защото ни лишават от предизвикателството да се опитваме да ги променим с мисълта, че можем да ги направим по-щастливи или да спечелим потиснатата им обич или одобрение. Заради скуката жените от подобни семейства са склонни да влязат в познатата им роля да помагат, да се надяват, да се грижат за чуждото щастие. Повечето потомци на алкохолици или членове на друг вид дисфункционални семейства проявяват интерес към партньори, които създават затруднения и се пристрастяват към нещо до възбуда, особено до отрицателна възбуда. Когато хаосът и вълненията са били движещите сили в ранния ни живот или пък сме били принудени да се отричаме от чувствата си, обикновено като възрастни търсим силните преживявания и вълненията. Така се стремим към възбудата от несигурността, страданието и борбата, за да се усещаме живи.
Лайза завърши историята си:
Мирът и спокойствието, които настъпиха в живота ми, след като Гари си отиде, ме влудиха. Едва се сдържах да не вдигна телефона и да започнем всичко отначало. Но постепенно привикнах с по-нормалния живот. Сега не се срещам с никакъв мъж. Знам, че не съм достатъчно излекувана, за да започна здравословна връзка. Направя ли крачка, ще срещна нов Гари. Затова за първи път сега изготвям проект за самата себе си, а не се опитвам да променя някой друг."

Източник: " Параноя на страстта ( Наръчник за жените, които обичат прекалено силно) " - Робин Норууд

Ревност

   " Съпрузите се ревнуват взаимно, децата ревнуват родителите си, служителите-шефа си, шефовете- служителите си. Вечно затворен кръг. Много е трудно да се бориш с ревността. Тя е като цунами-появява се неочаквано и помита всичко по пътя си. Ревнивите хора често имат ниско самочувствие. Самочувствието трябва да се вдига. Трябва да повярвате , че вие сте най-добрият , най-сексапилният, най-умнният, най-интересният, най-оригиналният, най-големият професионалист. И ревността ще премине. Вярвайте на себе си и това ще ви научи как да вярвате и на другите. Което означава да не ревнувате.

   Трябва да ви кажа, че от ревността често страдат хора, които не могат да устоят на изкушенията. Те пренасят своя модел на поведение върху обекта си на ревност и рисуват в съзнанието си страшни картини. А както казват -  на страхаочите са големи. И в този момент някой опитен манипулатор заявява: "Не ми се искаше да ти казвам, но жена ти...Не, не, може би греша, но ми се струва, че беше тя." Край!

   От манипулация, предизвикваща ревност, марионетката може да се защити най-добре с помощта на метода " Уточняване " или чрез техниката "Аналитичен диалог".


Източник: "Как да манипулираме хората" - И.Зорин

Еротика (секс)

   " Ако почто всички манипулации могат да бъдат неутрализирани с обикновен емоционален мониторинг, с еротиката нещата са по-сложни.

    Природата така е отредила , че при всяко общуване  мъжът несъзнателно възприема жената ( а жената -мъжа) като сексуален партньор.
 Нито един консервативен началник  не може да устои на сексапилната  красавица-манипулатор.

   Тя може да увлече да увлече всеки след себе си със своите очи и рамене, с движенията на бедрата си. И без да разбере, той ще се окаже в леглото й. След това става ясно, че всичко е било нагласено. Компромат! И красавицата вече може да прави каквото си поиска с "чичкото". Дори опитните Индиана Джоунс и Джеймс Бонд са се хващали на тази въдица.

   От такъв манипулатор може да ви спаси само бягството или най-мощният контрол над емоциите."


Източник: "Как да манипулираме хората" - И.Зорин 

Мъжественост при мъжете

   " Жената може лесно да манипулира мъжа, като използва темата за мъжествеността. Достатъчно е тя да каже: "Ти не си мъж, а мухльо." При това тонът й трябва да е уверен и напорист. И това е всичко! След тази фраза мъжът избухва. Това означава, че той не е достатъчно уверен в себе си, за да приеме спокойно тези обвинения за себе си. Или тръгва безмозъчно да доказва обратното - а на "мъдрата" жена само това й трябва. Друг нейн номер е -"хоп! " -  да припадне.

   Ако някой си мисли, че не всички мъже реагират на подръпването на струната на мъжествеността, трябва да има предвид и това, че не всеки мъж се счита за такъв.

   От подобен род манипулации можете да се защитите или с помощта на метода "Уточняване" , или чрез конфронтация."


Източник: "Как да манипулираме хората" - И. Зорин 

Желание за собствена значимост

   " Това е един от най-разпространените психологически комплекси. Хората се обиждат, когато им казват, че са глупави или тъпи. Чувстват се оскърбени или се разстройват заради всяка критична оценка по  техен адрес. Готови са да се бият до смърт, ако ги нарекат "свиня".
И това е , защото в детството си всеки от нас "сканира " модела на поведение на другите деца след нанесените обиди.

   Гонят се, бият се, обиждат се, настояват за вземане на думите назад. И всичко това има резултат. С времето децата израстват, а стереотипите се запазват.

   Всеки иска да расте, да се издига, да превъзхожда, да побеждава. При някои това се получава много добре, при други- не особено, а пък трети нищо не успяват да постигнат. Всеки от нас има камъче в "обувката", но само малцина успяват да се справят с него и да не обръщат внимание на думите. Обидите могат да се дължат на различни причини: лошо настроение( "не се чувствам добре, нека и той така да се чувства"), комплекс за непълноценност, желание да се унизи другия. Но най-често човек оскърбява, за да накара някого " да вибрира". Именно тогава може лесно да го управлява."


Източник:  "Как да манипулираме хората" - И. Зорин

Гордост

   "Гордеем се със страната си. Гордеем се със семейството си. Гордеем се със себе си. Това е добре. Но всъщност това е нашата слабост, която ни прави уязвими.

   Разновидност на гордостта е горделивостта. С поред религията това е най-големия човешки грях. "Аз никога няма да му се извиня. Той не го заслужава" или "Никога нищо няма да поискам от него. Ще има да чака". Да се мислиш за по -значим от ближния си- това е горделивост.

   Безспорно тя е проява на слабост. Манипулаторите усещат добре горделивостта и я използват за постигане на целите си."


Източник: "Как да манипулираме хората" - И. Зорин  

Вина

" В живота много често едни оценяват други. Понякога тази оценка е толкова сурова, че човек започва да изпитва чувство на вина. "Ти подведе не само мен, но и целия екип", "Ти си виновен за лошите ни отношения!".
Подобни фрази много често могат да бъдат чути в ежедневието ни. За да разберем дали имаме вина, или не, отначало трябва да си изясним кой ни съди. Често въздействието е с определени, доста користни намерения.

   Питам свои клиенти-ръководители: "Според вас кое има по-голямо значение- умението за натоварване с отговорност или за освобождаване от чувството за вина? Отговорите са различни. За едни ръководители е много важно да натоварват подчинените си служители с отговорност. Някои дори не разбират защо служителите им ги напускат. Изобщо не се досещат, че хората имат различни възможности. Едни могат да бъдат натоварени с големи отговорности, а други се оказват смазани и от най-малките ангажименти, които са им поверили. Не всички разбират, че освобождаването от чувството за вина е полезно и съществено. Служителят ще бъде много благодарен и това ще го мотивира да работи добре.

   Манипулаторите обичат да управляват своите жертви чрез чувството за вина. Това не е приятно. Но понякога марионетката е толкова потисната от вината, която изпитва, че губи способността си да анализира и да разбира правилно нещата.
Много жалко, че някои родители (най-често майките) възпитават децата си тийнейджъри, като използват чувството за вина. Те не разбират, че като натоварват крехките детски души, сами разрушават отношенията си с тях.

   Как да се противопоставите на манипулатора? Не трябва да се оправдавате. Помнете: "Този, който е прав, не доказва нищо, а който доказва- не е прав." Бъдете уверени в себе си, в своите мисли и действия. Тогава нито един манипулатор не може да ви навреди."


Източник: "Как да манипулираме хората" - И. Зорин

"Как да манипулираме хората" / И. Зорин

"Справедливост.

   Всички искаме справедливостта да тържествува винаги и навсякъде. Но всеки човек има своя собствена справедливост.

   Понякога можем да чуем някой да произнася : "Но това е несправедливо!" Манипулаторът иска да посочи на марионетката, че това, което казва или прави, не е справедливо.
Въпросът е в друго- за кого то не е справедливо? и тъй като всеки има своя  справедливост, оказва се, че това, което е справедливо за един, може и да не е за друг.
Ако чуете тази фраза, уточнявайте за кого това не е справедливо. напълно е възможно  то да не е справедливо само за манипулатора. Защото "просто не му е харесало". Не си мислете, че той е борец за всеобща справедливост. Ако нещо е справедливо за вас, какво значение има тогава човечеството?"


Източник: " Как да манипулираме хората" И . Зорин

Струните на душата

Кои струни дърпат манипулаторите?

   Всеки човек има комплекси, насадени от неговите родители "селекционери" още от детството му. Това са онези струни в душата ни, които всеки може да дърпа.
Отначало това е било изгодно за родителите ни - така им е било по-лесно да ни управляват. По-късно това се превръща в навик и се запазва за цял живот.

   Да разгледаме най-разпространените струни, които манипулаторите дърпат.

   Страх
Всички хора изпитват фобии и страхове. При някои те са явни, при други са едва забележими, при трети са скрити много добре. Някои се страхуват от затворено пространство, други - от тъмнината или самотата. Има хора, които се плашат от животни (змии, плъхове или скорпиеони). Има и хора, които се боят от височина или от дълбочина. Понякога се страхуваме не само за нас самите, но и за други хора - за нашето дете, например.
   Много хора се страхуват от заплахи. Манипулаторът, който предизвиква пораждането на страх, разбира, че със заплаха постига тайната си цел много по-сигурно, отколкото с някакъв друг мотив.
   Страховете ни идват от детството. Именно тогава хората, които са ни възпитали, са ни предали различни страхове: това са дядото,  бабата, бащата, майката. Те са използвали заплахи, за да постигнат желаната цел: детето да не бърка в електрическия контакт, да не се надвесва от прозореца, да не плува надълбоко, да не отива в тъмната стая, да не взема разни животни в ръцете си. Добре е детето да се научи да бъде предпазливо. Но ако започне да се страхува?

   По-късно се появяват по-големи страхове. Започваме да се страхуваме от смъртта, от болести, от бъдещето, страхуваме се да не загубим авторитета си и да не бъдем нещастни. Много хора се оказват подвластни на страха си, когато им кажат: ако не направиш това и това, ще загубиш еди какво си.

   Как да се противопоставим на манипулатора, който всява страх? Преди всичко не трябва да се боим от нищо. Поне в момента на манипулация е добре да забравим за страха си.
Временно.

   Заплахите най-често не се изпълняват. Именно това цели манипулаторът - жертвата му да се изплаши "тук и сега".
Той няма намерение да полага усилия за реализирането на своята заплаха, а още повече, ако е нечия друга. Няма мотив за това."


Източник: " Как да манилупираме хората" - И. Зорин.

Когато мъжът обича

"Влюбването на мъжа прилича на откриването на венерианките от онзи марсианец, който ги съзрял за първи път. Прикован в пещерата си и неспособен да намери причината за своята депресия, марсианецът насочил телескопа си към небето. Сякаш удар от мълния в един велик момент променил из основи живота му. През телескопа той зърнал видение, което описал като олицетворение на божествената красота и грация.   Той открил венерианките. Тялото му пламнало в огън. Докато ги наблюдавал, за първи път в живота си започнал да мисли за някой друг освен за себе си. Само един поглед бил достатъчен, за да придаде нов смисъл на живота му. Депресията изчезнала.   Философията на марсианците е „печеля-губиш“: аз искам да спечеля и не ме е грижа, ако ти загубиш. Докато марсианците се грижели само за себе си, тази формула действала добре. Тя действала векове наред, но после се наложило да се промени. Грижата главно за себе си вече не ги удовлетворявала. След като се влюбили, те поискали венерианките да спечелят колкото тях.   Днес можем да открием продължението на този състезателен кодекс на марсианците в повечето спортове. Например в тениса аз не само се опитвам да спечеля, но и да накарам приятеля си да загуби, като го затрудня да ми върне ударите. Приятно ми е да печеля, дори приятелят ми да загуби.   Повечето от тези марсиански нагласи имат място в живота ни, но философията „печеля-губиш“ е вредна в отношенията между възрастните. Ако се стремите да удовлетворите собствените си потребности за сметка на своя партньор, и двамата непременно ще бъдете нещастни, ще изпитвате неприязън един към друг и ще сте в постоянен конфликт. Тайната на успешните взаимоотношения е в това и двамата партньори да спечелят."

Източник : " Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния."- Алън Пийз

Защо момчетата не чуват, когато им се говори

"Момчетата често биват мъмрени от учителите и родителите си, задето не чуват, когато им се говори. Постепенно, в процеса на порастването и особено към началото на пубертета, ушните канали на момчетата преодоляват затрудненията на растежа, които понякога могат да причинят нещо като временна глухота. Проучвания показват, че в подобни случаи на "нечуване" учителките мъмрят по различен начин момичетата и момчетата и изглежда интуитивно усещат и разбират разликите в слуха на жените и на мъжете.
Ако някое момиче откаже визуален контакт, докато го мъмрят, учителката независимо от това продължава да му говори.
Ако някое момче откаже визуален контакт, повечето учителки интуитивно знаят, че в този момент то или не може да чуе, или не слуша, затова най-често го подканят: "Гледай ме, когато ти говоря". За жалост, момчетата са по-добре екипирани за ефективно гледане, отколкото за слушане. В това най-лесно може сами да се убедите по следнния начин -  накарайте няколко момчета и момичета да преброят колко пъти се повтаря буквата Б в някакво изречение.

Изготвената документация е резултат от многогодишни научни изследвания.

Момчетата отбелязват по-добър резултат от момичетата, бързо определяйки с поглед броя на буквите Р. Но ако същият тест бъде направен, без децата да виждат текста, а той само им бъде прочетен на глас, момичетата ще съобщят точния брой на буквите по-бързо от момчетата."


Източник: " Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния" - Алън Пийз

Защо казваме, че мъжете са нечувствителни

"Това е така не само защото сензорният апарат на жената е по-съвършено развит, но и защото възприятията на мъжа са, образно казано, по-тъпи от нейните.
Надарена с по-тънък усет за нюансите, жената очаква от мъжа да разшифрова сигналите, които му дава посредством слово, глас и език на тялото, и да предугажда желанията и нуждите й, така както би го направила всяка друга жена. Но поради вече обсъденото еволюционно разпределяне на ролите, това просто е невъзможно.
Жената предполага, че мъжът ще разбере нейните нужди и желания, а когато види, че той изобщо не схваща за какво става дума, обикновено го обвинява, че е "нечувствителен" и че "не загрява".
На което мъжете по цял свят отговарят ядно: "Да не искаш да ти чета мислите?"
Редица изследвания доказват, че мъжът просто е неспособен " да чете мисли". Но добрата новина е, че стига да искат, повечето мъже могат да се научат как да подобрят способностите си  да разшифроват несловесните и вокални послания на жената."

Източник: "Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния" - Алън Пийз

Тя и чува по-добре...

" Жените чуват по-добре от мъжете и притежават отлична способност да отличават тънки и остри звуци. Женският мозък е програмиран така, че да чува бебешкия плач посред нощ, докато бащата може и да не го долови и да продължи да си спи най-спокойно. Ако някъде в далечината плаче малко котенце, жената ще го чуе.
 Затова пък мъжът, ако го чуе, може съвсем точно да й каже къде е котенцето, тъй като той пък притежава по-силно развити умения за пространствено ориентиране и за определяне на посоките."


Източник: " Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния"- Алън Пийз