Сьорен Киркегор (1813-1855)
Сьорен Киркегор е роден в заможно датско семейство и е възпитан в строго лутеранство. Изучава теология и философия в университета в Копенхаген. След като наследява значително състояние, решава да посвети живота си на философията, но в крайна сметка това не го удовлетворява. "Това, което наистина имам нужда да направя, казва той, е да си изясня какво трябва да правя, не какво трябва да знам".
През 1840г. се сгодява за Регине Олсен, но разваля годежа, заявявайки, че е неподходящ за брак. Обичайното му състояние на меланхолия оказва огромно влияние върху неговия живот. Основно развлечение за него били разговорите с непознати по време на самотните разходки по улиците и продължителните излети с файтон из околностите.
Киркегор рухва на улицата на 2 октомври 1855г. и умира на 11 ноември в болница Фридрих Хоспитал, Копенхаген.
Важни съчинения:
1843г. Страх и трепет
1843г. Или-или
1844г. Понятието Страх
1849г. Болест за умиране
Фундаменталният въпрос "Кой съм аз?" е обект на изучаване от времето на древните гърци. Сократ (470-399г.пр.н.е.) е убеден, че основната цел на философията е да увеличи щастието чрез анализ на себе си.
Известни са думите му :" Неизследваният живот не си струва да се живее". Книгата Болест за умиране на Сьорен Киркегор (1849) предлага самоанализа като средство за разбиране на проблема "отчаяние", което според него възниква не от депресията, а по-скоро от отчуждаването от себе си. Киркегор описва няколко нива на отчаянието. Най-ниското е най-често срещано и се заражда от невежество: човекът има погрешна представа за това, какво е "собствена личност".
Той не знае за съществуването на своята потенциална същност, нито познава нейната природа. Подобно невежество е близко до блаженството и до такава степен незначително, че Киркегор дори не е сигурен дали то може да се определи като отчаяние.
Истинското отчаяние възниква с нарастването на себепознаването.
Неговите по-дълбоки нива произлизат от остро осъзнаване на собствената личност, съчетано с пълното й нехаресване.Когато човек се провали-например на изпит за дипломиране като лекар, той може да се отчайва заради нещо изгубено. "Но при по-внимателно вглеждане, казва Киркегор, става ясно, че човекът всъщност не се отчайва заради нещото(скъсването на изпита), а заради себе си.
Това "себе си", което не е постигнало нещо, става непоносимо. Човекът е искал да се превърне в различна същност (лекар), а вместо това е изпадналдо безизходицата на една провалила се същност и впоследствие - до отчаяние.
Изоставяне на истинското "себе си"
Киркегор дава като пример човек, който иска да стане император. Изтъква, че по ирония, дори ако този човек някак да успее да постигне целта си, той всъщност би напуснал старата си същност. Като в желанието си, така и в постигането на целта, той иска" да се отърве" от себе си. Това себеотхвърляне е болезнено:отчаянието е смазващо, когато човек иска да избяга от същността си- щом " не притежава себе си, той не е себе си"!
Но Киркегор предлага решение. Той заключава, че човек може да намери мир и вътрешна хармония, като събере кураж да бъде истинската си същност, вместо да иска да е друг човек. " Да пожелаеш да бъдеш онази същност, която наистина си, това всъщност е обратното на отчаянието", казва той. Киркегор е убеден, че отчаянието се изпарява, когато спрем да отричаме кои сме ние наистина и се опитаме да открием и приемем истинската си природа.
Акцентът, който Киркегор поставя върху индивидуалната отговорност и нуждата да открием своята истинска същност и цел в живота, често се смята за началото на екзистенциалната философия. Неговите идеи водят директно до екзистенциалната терапия на Р.Д. Лейнг и са повлияли хуманистичните терапии, практикувани от клинични психолози като Карл Роджърс.
Източник: "Книга за психологията" Издателство : Книгомания
