Въпреки всичко

Вървя по тротоара на градска улица,с ръце прибрани в джобовете .А вятъра флиртува с косите ми .....и лицето ми милва.......усещам топла есенна целувка по челото.Вдигам глава и се оглеждам,не мога да го видя...............само го усещам.....близо до мен ."Вселената си знае работата" ,казах аз и продължих да вървя.Бях доволна,усмихнах се -извадих ръцете от джобовете си,направих две крачки встрани и се завъртях около дървото с кестени,усмихната,волна и щастлива.Покрай мен мина старец с бели коси,погледна ме с възхищение в очите и продължи по пътя си-по неговия си път.Да-този старец беше разочарованието,самотата и гнева.Обърнах му гръб и продължих да вървя със същата усмивка на лицето.Срещу мен се задаваше слаба,изпита и бледа жена с черна рокля.....секунди преди да се разминем я погледнах право в очите,усетих,че беше смутена,сведе поглед и изчезна в далечината-това беше омразата и глупостта.
В дясно от мен имаше малка градинка с цветя и зелена трева с с няколко попадали есенни листа.....загледах се в една дама-глупаво облечена с няколко кученца,които подскачаха край нея......приближих се до тях,погледнах ги ,разгърнах връхната си дреха и оправих косата си....."кученцата" спряха да играят и се скриха зад зле облечената госпожа......това бяха клюките....обърнах им гръб и продължих да вървя ,неспирайки да се усмихвам.Не след дълго минах покрай една витрина на хубав магазин с много светлини...спрях,направих две крачки назад и се огледах в отражението от витрината..............и видях Любовта !

03.12.2012. (Диана Димитрова)

Любовта е...

За онова място в душите ни

Там...под душа...горещата вода се стичаше върху мен, отмиваше сълзите...редувах студена и гореща вода.
Покривах лицето с ръцете си и плачех, това ми помагаше да преработя всички емоции бушуващи в мен.
Загубих представа за времето там вътре...имах чувството, че ще ми трябва цяла вечност, за да си върна баланса.
Вдигнах  лицето си нагоре към душа...струите се удряха в него, но в миг спрях да ги усещам.
Пренесох съзнанието си на вселенско ниво, намирах се в Безтегловност на място, което адски много наподобяваше Вселената...не изпитвах страх...беше тихо, спокойно...минах през някакъв обръч или нещо като дупка и се издигнах нагоре...тогава видях Тази Вселена...необятна....тъмно синя с безброи светли точици.
Именно тя ми помогна да овладея емоциите си, дори не ми беше необходимо да си поемам въздух...сякаш спрях времето...върнах си баланса...хармонията в себе си...и всичко беше любов...
Наистина нямам представа колко време бях вътре, спрях водата и се покрих с хавлията, попих капките по мен и облякох любимата си синя тениска на бели черти...доста широка  и много любима.
Легнах си бързо...затворих очи и те усещах...до мен...в мен..не тялом, а духом.
Кажи ми, енергиите имат ли памет според теб?
Защото аз те познавам...
Познах те, усетих те веднага...
След това напрежението бе толкова силно, че не можех да се задържа дълго близо до теб...сякаш във времето се напасвахме...докато усетих, че не мога повече, че е време...
И ето...плаках щастливо...искам да ти подаря най-съкровеното от себе си, защото искам да си щастлив, искам да го виждам в очите ти...щастливи, топли и спокойни...просто Ти...и до болка истински...

Искам

Изпих мартинито, което беше останало в бутилката...и си поплаках.
Прибрах се, погрижих се за всичко вкъщи, изкъпах се с гореща вода и изпих мартинито...и под душа плаках.
За първи път през целия си живот плаках като малко дете, но  защото съм щастлива...то това било страшно...особено, когато не си очаквал това щастие да те връхлети с такава сила.
Не знаеш колко съм благодарна, че го имам и те усещам и...
В паника съм, прости ми...прости ми, че понякога реагирам сковано или студено...просто винаги си бил ...знаеш...тук няма да го кажа...разбираш ме в многоточието...само ти...адски много ме е страх...затова реагирам идиотски понякога.
Само знай, че когато съм в прегръдките ти съм най-щастлива, толкова спокойствие ми даваш...ценя всеки един момент, всеки един жест...всичко.
С такова желание искам да ти подарявам душата си, защото знаеш как да я галиш...
Помни го!

Източник: "Жени"- Буковски

Pavell & Venci Venc' feat. Mihaela Fileva - Lyubov (Official HD)

Малена

http://myonvideo.com/Malena-Malena-2000-online-17904/

Неангажиращо за Буковски

Буковски ми харесва повече от Чинаски.
Предполагам го е измислил след поредната чаша уиски в някоя хотелска стая.
Най-добрите му творения са в резултат на огромно количество алкохол.
И той е бил наясно с това.
Чета го, още съм в началото на романа "Жени", но вече добих ясна представа за неговия стил.
На места / доста често/ вулгарен, перверзно циничен с нестихващо желание да бъде брутално откровен с жените и за жените през неговия поглед.
Все още се чудя дали това е трик..неговия трик и стил на писане или просто е ествественото му състояние и начин на поведение като цяло.
Какъвто и да е отговора и в двата случая това го е възбуждало.
Писане, алкохол и жени до пренасищане.
Ако трябва да се впусна по надълбоко от психоаналитична гледна точка, усещам силното присъствие на майка му, оставила ярък отпечатък върху него...по-скоро наподобяващо жигосване.
Полъха на разврат в детсвото личи във всяка страница.
Въпроса е дали е успял да го преодолее и чрез творбите си го показва, надсмива или го е давил винаги с алкохол.
Извинявам се на всички, които имат мнение, коренно различно от моето...или...всъщност хич не се извинявам. За какво да го правя като въобще  не ми е важно колко ще ме укорите.
Донякъде успявам да го разбера ... провокирал е хората и се е забавлявал с това.
Успявал е да ги изкара  от зоната на моралния им "комфорт" и ги е пречупвал.
Пречупвал  е им скованото поведение и се е чувствал удовлетворен, когато е виждал благодарност в очите им за това.
Ще продължавам да го чета, защото именно такива хора са показател, че все още е останало нещо в чистата му форма, без маски и фалшив профил.

Диана

Времето тук няма власт и значение

Любим филм. Завинаги...

https://youtu.be/YEfyfcEdW4Y

https://youtu.be/CP6LQjJo7eY

https://youtu.be/CP6LQjJo7eY

Неделно в Понеделник

Въпреки, че е Понеделник все още усещам неделния полъх върху себе си.
Не ми е празнично, а спокойно.
Моите любими моменти, в които олозвотворявам времето си правилно.
Отворих една отдавна забравена на рафта книга със заглавие: "Аз вече не съм онази, за която ти се ожени", разлистих я и се зачетох: " Загубих голяма част от наивността си и от онези неща, които бяха святи за мен и на които няколга толкова много държах. Но всъщност не съжалявам за тях. Случва ми се изключително рядко да завидя на всички онези слепи, самодоволни жени.
Децата ми бяха стимул да не се предавам в моменти на слабост. Защото, в последна сметка, моето развитие е в тяхна полза.
Ценя и уважавам свободата на околните."
Преди години, когато съм я чела, съм подчертала тези редове.
Години по-късно те все още важат с пълна сила.
Обичам домашния си уют, децата да тичат из стаите, докато аз се опитвам да изчистя, обичам черния си клин и широката тениска с които се обличам, правейки си следобедно кафе и отпускайки се на дивана с книга в ръка.
Обичам малките да се катерят върху мен и да показват обичта си.
Събота сутрин цялата къща да мирише на пържени филийки, а те с млечни мустачки нетърпеливо да подскачат за още.
Щастлива съм.
Защото имам всичко това...и още нещо...
Намерих частта от пъзела, която бях изгубила...
Усмихвам се...

17.04.2017г
Dianne

Пътят на самозависимостта

"Стремежът на родителите да бъдат неизменно край децата си може да е положителен за тях през първите години на живота им, но с течение на времето се оказва пагубен за бъдещето им.
Гледаме на децата си като на късче от собствения си живот и ги обсипваме с грижи, но те не ни възприемат по същия начин.
   А на нас родителите, ни е трудно да приемем това.
Искаме да ги задържим, да увековечим пъпната връв, която ги свързва с нас.
За тази цел разполагаме с опита, властта, силата, парите и особено със знанието.
Винаги смятаме, че знаем повече от тях.

- Тате...тате...Бях при Угито, който се скара с баща си...
- И защо се скара с баща си?
-Защото бащата на Угито казва, че знае повече от Угито...
–Да сине, бащата на Угито знае повече от Угито.
-А откъде си сигурен, като не познаваш бащата на Угито?
-Ами, защото му е баща, сине, а един баща винаги знае повече от сина си.
-И защо знае повече от сина си/
-Ами, защото му е баща!
-Това каква връзка има?
-Просто баща му е живял повече от него...прочел е повече книги...учил е повече...Значи, знае повече от сина си.
-Аха...Ти повече ли знаеш от мен?
-Да.
-Всичките ли бащи знаят повече от синовете си?
-Да.
-И винаги ли е така?
-Да.
-И винаги ли ще бъде така?
-Да, сине. Винаги ще бъде така!
-А майката на Мартита знае ли повече от Мартита?
-Да, сине.
-Кажи ми тате, кой е изобретил телефона?
Бащата гледа със самочувствие и му отговаря:
-Телефона, сине, го е изобретил Александър Греъм Бел,
- А защо не го е изобретил баща му, нали е знаел повече от него?

В най-добрият случай се опитваме да подготвим децата си да решават проблеми, които никога няма да имат. Защото ще имат други...които дори не можем да си представим!

Източник: "Пътят на самозависимостта" - Хорхе Букай 

Отново за капките

Път без посока или посока без път?
Кое е за предпочитане?
Да пътуваш сам с разпилените, тъжни мисли в главата си или с онзи човек, в чийто очи виждаш всичките си чувства?
Лесни въпроси и трудни отговори.
Всеки ден милиони хора се лутат между трябва и искам и често притъпявайки желанията си умират...бавно и неусетно...и безвъзвратно...не спрат ли навреме.
Капките се стичат по прозореца, сякаш за последен път...тъжен, носталгичен поглед...търся те в тях, а намирам те в себе си.
Освободих се от оковите, чувствам се лека, свободна и щастлива.
Смисъл винаги има, дава ли ти пълнота.
Сетивата ти оживяват, мислите приемат правилна форма, а сърцето започва да бие по-силно.
През живота си спирах няколко пъти на няколко бензиностанции и винаги в дъждовно време, със стичащите се по стъклото капки, след дълго съзерцание изваждах празните опаковки, някога пълни с доверие и обич и ги изхвърлях в коша на миналото.
Хубаво е да умеем да изхвърляме навреме празните опаковки, за да се изчистим от ненужното им присъствие  и да освободим място за други, пълни с нежност...пълни със смисъл.
Ще ги познаем от пръв поглед, защото на опаковката ще пише любими...
Четейки "Да се обичаме с отворени очи" на Хорхе Букай, си задавам въпроса някога обичана ли съм така...и каква е разликата между "Обичам с отворени очи' и "Широко затворени очи".
Май зная отговора -  разделя ги една тънка граница...доверието.
Едно нещо научих със сигурност в моя живот .... заслужава ли си, трябва да се изживее, най-малко, защото същото се среща изключително рядко и се усеща с душата.
Мигове, за които си струва да рискуваш...

16.04.2017г
Dianne

Приказки за размисъл

" Родих се призори,
детството ми мина сутринта,
а около пладне
прекосявах вече младостта си.
И не че ме е страх,
че времето минава толкоз бързо.
Само малко ме тревожи мисълта,
че може би утре
ще съм
твърде стар,
за да направя всичко, което съм отлагал."

Хорхе Букай