"Шизотипното личностно разстройство е патология на умствените процеси, проявявана от аномалии в психо-емоционалната реакция и умствената активност. Хората с описаната диагноза се характеризират с ексцентрично поведение, некомуникация, откъсване от обществото, привидно настроение. В същото време няма нарушения, които да показват шизофрения, няма и преобладаващи или типични симптоми за шизофрения.
Шизотипното разстройство на личността прилича на шизофрения при клинични прояви, но симптомите се изтриват повече. Основен знак за описаната патология може да се счита за прекомерно подозрение, изолация и недоверие.
Причини за шизотипно разстройство
Поради многото причини за индивидуален характер, може да се образува шизотипно личностно разстройство. Едно лице, започващо от ранна възраст, се научава да възприема адекватно обещанията, идващи от обществото, и да показва съответния отговор на тях. Редица психотерапевти са убедени, че на този етап в субекти с история на шизотипно личностно разстройство има някои нарушения, довели до отклонения в поведението и психическата работа.
Най-често срещаните фактори, предизвикващи оформянето на описаното нарушение, се считат за пренебрегване на потребностите на децата от възрастовата му среда, липса на внимание към адекватното обучение на трохи, неблагоприятна атмосфера в семейството или психологическа или психологическа травма.
Често шизотипното разстройство на личността се среща при субекти, чиито роднини са имали подобно заболяване в историята. От това можем да приемем, че генетичното предразположение в развитието на описаното патологично състояние играе важна роля.
Лицата, които злоупотребяват с алкохол или са пристрастени, са изложени на риск от развитие на тази патология.
Прогнозата за шизотипно разстройство, ако не признае симптомите на заболяването своевременно и не предписва адекватно лечение, е неблагоприятна. Тази патология често води до тежки депресивни състояния, образуване на тревожни разстройства и развитие на
шизофрения .
Предполагаемите причини за шизотипното личностно разстройство:
- генетично предразположение, което предизвиква повишена допаминова активност ("допаминова теория");
- умствени разстройства в родителите;
- липса на внимание в детството;
- често стресови ситуации;
- Патология на бременността.
Шизотипното разстройство и шизофренията често се характеризират с подобни симптоми, в резултат на което отделните учени са предположили, че факторите, предизвикващи развитие на заболявания, също ще бъдат подобни. Те определиха, че шизотипните прояви, като шизофреничните симптоми, често са свързани с нарушено комуникативно взаимодействие в семейството.
Симптоми на шизотипното разстройство
Често шизотипното разстройство е трудно да се разграничи от шизофренията и шизоидното личностно разстройство.
Признаците на шизотипното разстройство се характеризират с лека тежест. Обикновено симптомите включват отделяне, изолация, емоционална студенина, ексцентричност, ексцентричен външен вид, "магическо мислене" (т.е. пациентите вярват, че имат свръхестествени способности). По принцип умствената активност и поведенческият отговор не отговарят на общоприетите културни стандарти.
Болните индивиди често не са в състояние да тълкуват събитията, които се провеждат, тъй като ги считат за несъществени инциденти. Също често честите прояви на това заболяване включват различни разстройства на говора и трудности при концентрирането. Субектите, страдащи от описаната патология, по принцип не са в състояние да поддържат последователен разговор, непрекъснато преминавайки към абстрактни теми и губи същността на разговора. Речта им се характеризира с неяснота и несъответствие. Пациентът комуникира чрез фрагментарни фрази, които постоянно повтаря. Свободните асоциации на такива хора карат събеседниците да загубят мисълта си. Същевременно описаните проблеми, засягащи вниманието и психическото функциониране, не водят до пълно отстраняване от действителността (прекъсване с действителността). Това отличава шизотипното разстройство от шизофренията.
Социалното изключване на субекта е почти винаги неразделна част от шизотипното разстройство. Болните хора са в състояние да комуникират комуникационно изключително с ограничен брой хора. Такъв кръг, като правило, включва непосредствени роднини, които са наясно с наличието на патология, в резултат на което са могли да се приспособят към специфичните си черти.
Неоторизираните лица не само не разбират реакциите на поведението и речта на пациента, но често могат да провокират панически атаки, гняв и
агресия в него . Доста често проявата на шизотипна аномалия се счита за комуникация на пациента със себе си или с измислени герои. В моменти на такова комуникативно взаимодействие един индивид може да проявява преди това нехарактерна откритост и различни емоционални реакции, като плач, вик. По време на такива периоди човек често споделя преживяванията си с несъществуващ събеседник и споделя детските спомени и преживявания. Въпреки опитите да се изолират от обществото, болните хора не се чувстват самотни.
Поради описаните проблеми повечето пациенти се характеризират с тенденция към загуба на време и неадекватен начин на живот. Поради това те често избират работни места, които не изискват квалификация и специални познания.
Типични признаци на шизотипно разстройство:
- неразумни изблици на гняв;
- падане в ярост, хвърляне на битови предмети един до друг;
- изолация и невъзможност за комуникация;
- чести промени в настроението без видима причина;
- прекомерно подозрение;
- появата на обсебващи мисли и идеи;
- подробно и стереотипно мислене;
- параноичен синдром.
В допълнение към горните симптоми, пациентите могат също така да получат следните симптоми:
деперсонализация и
дереализация , делюзивни състояния (т.е. състояния, които не могат да бъдат интерпретирани като истинско разстройство на заблудите),
халюцинации .
При децата признаците на шизотипно разстройство са подобни на симптомите на това заболяване при възрастни.
Аутизмът често се диагностицира при бебета, а шизотипната аномалия обикновено се открива в пубертетния период като остатъчни или новопридобити синдроми. При децата дори и незначителни фактори могат да предизвикат гняв, панически атаки, избухвания на агресия. Едно дете е способно на неадекватна реакция, ако родителят в грешен ред поставя своите играчки или виси дрехите си. Атаки на агресия, гняв или
паникаще се появят всеки път, когато действията на другите не отговарят на идеите на болното дете за това как да изпълняват правилно различните задачи. Ако някой от вътрешния кръг го обиди, той може да откаже да взаимодейства с него, да му даде храна или подаръци. Някои бебета се съгласяват да пият и ядат само от определена чиния и чаша. Ако не разполагате с необходимите прибори, болното дете може изобщо да откаже да яде. Освен това децата имат изразени отклонения в координацията на движенията, като неловкост, нестабилна походка, тромавост, кърлеж.
Прогноза за шизотипно разстройство. Ако в детската възраст тази патология не се идентифицира и не се подложи на адекватно лечение, рискът от инсулт и развитието на тежки отклонения в психичното функциониране се увеличава няколко пъти.
Шизотипното разстройство и шизофренията имат подобна клиника, но шизотипната аномалия се характеризира със симптоми на обяд, измити прояви. Всички промени в личността идват бавно. В допълнение, хората с шизотипни отклонения не губят чувството си за реалност, за разлика от хората с шизофрения, които живеят в собствената си реалност, което налагат на другите.
Диагнозата на шизотипното разстройство е възможна, ако има повече от четири от следните симптоми в продължение на две години:
- безразличие към това, което се случва, и околното общество;
- асоциация;
- ексцентричност на поведението, ексцентричност във външния вид;
- новите познати причиняват раздразнителност;
- неразумни изблици на гняв;
- неадекватна психическа активност;
- увереност в собствените си идеи, които противоречат на общоприетите социално-културни норми;
- обсебващо подозрение;
- параноичен синдром;
- отклонения в интимния живот;
- несъответствие в говора;
- наличие на халюцинации;
- комуникация с измислени герои или с несъществуващи хора.
Когато се прави официално заключение, на шизотипното разстройство се дава увреждане на втората група.
Лечение на шизотипно разстройство
Описаното нарушение на личността се характеризира с абсолютно отрицание на пациента от индивида със собственото му заболяване, неговата анормалност, ексцентричност, неадекватност на умствената дейност и възприемане на реалността. Често лечението се дължи на настояването на близка околна среда и роднини на пациента. Често, в началния етап на терапията, това предизвиква отрицателното поведение на пациента по отношение на неговите роднини.
На първо място, успехът на лечението на шизотипното личностно разстройство зависи от фазата на пренебрегване на заболяването, формата на неговия курс и характерните индивидуални клинични прояви.
Основите на общите принципи на терапията са следните: лечение на наркотици, психо тренировки и психотерапия (често използвани методи на когнитивно-поведенческа терапия, техники на групова и семейна терапия).
Проучването на пациентите в първия ход включва задължително изследване от психотерапевт и разговор, който ви позволява да откривате характерни поведенчески аномалии и нарушения на говора.
Диагнозата на шизотипното разстройство е възможна след изчерпателно изследване на теста, например, като се използва тестът Schizotypal Personality Questionnarie (тест на SPQ). Тази методология съдържа 74 интеррогатни изречения, които обхващат девет основни проявления на шизотипното отклонение в съответствие с Международната класификация на заболяванията (МКБ-10). Повече от 50% от респондентите, които според резултатите от теста надхвърлиха диагностичното ниво, бяха по-късно диагностицирани с шизотипно разстройство.
В допълнение към методологията на SPQ, съществуват и други тестове, насочени към установяване на нивото на социална анедонтия, психотизъм, възможни отклонения в усещането (автор Eysenck). Обаче само SPQ методът обединява всички клинични прояви на шизотипни разстройства.
За диагностицирането на шизотипното разстройство е необходимо дългосрочно присъствие на характерни симптоми заедно с липсата на личностни дефицити. Освен това е необходимо да се изключи диагнозата на шизофренията. За тази цел събирането на семейна история, история на болестите и живота ще помогне.
Много е важно да се избягва хипер и недостатъчно диагностициране. Неправилната диагноза на шизофренията е особено опасна за пациентите. Защото в този случай те ще получат необосновано интензивна терапия. В допълнение към това, поради разпространението на информация за диагностициране на такова заболяване като шизофрения сред приятели, пациентът също ще получи социална изолация, утежнявайки симптомите.
Пациент, страдащ от шизофрения, напълно губи връзка със заобикалящата го реалност. При шизотипно разстройство пациентите запазват способността си да мислят критично и да различават реалността от собствените си илюзии.
Специалистът може да диагностицира описаното заболяване въз основа на видима дисхармония в позициите на личността и поведението й, както и върху специфичните особености на личността, като например нарушение на импулсния контрол, емоционален отговор, възприятие, умствена дейност, отношение към околната среда. Описаните характеристики стават очевидни, защото индивидът упорито отхвърля необходимостта от адаптиране на собственото си поведение, независимо от негативните последици от действията му. С други думи, типичен симптом на тази умствена патология е отричането от болен индивид на неадекватността на поведението му.
Освен това, за да се направи правилна диагноза на шизотипното отклонение, е необходимо пациентът да има допълнителни прояви, а именно намаляване на психическата производителност, инициативност, парадоксални преценки, намалена активност и емоционално изравняване.
В допълнение към клиниката, описана по-горе, специалистът обикновено идентифицира неадекватността на използването на защитни механизми. Използването на защитни механизми е присъщо на всички хора, но при личностни разстройства те са неефективни поради тяхната неадекватност.
След диагнозата на шизотипното разстройство, лечението се предписва в зависимост от индивидуалните симптоми, формата и стадия на заболяването.
Лекарствената терапия се основава основно на назначаването в малки дози на антипсихотици. Ако пациентът има други динамични състояния, например фобия,
депресия , тревожност или пристъпи на паника, тогава могат да се използват антипсихотици, антидепресанти и успокоителни средства. Психиатрите обаче не препоръчват използването на лекарствената терапия като единствено лечение. Лекарствата с рецепта са оправдани само при наличие на трайна
агресивност и чести избухвания на гняв на пациента. Ако описаните симптоми липсват, е по-добре да не се предписва лекарствена терапия, за да не се предизвиква отрицателна реакция в поведението на пациента. В допълнение, пациентите, страдащи от нарушения на личността, доста често нарушават реда на употреба на наркотици, което може да причини
суицидно поведение .
Когнитивните поведенчески техники, техниките за групово и семейно лечение допринасят за осъзнаването на собственото психично разстройство на пациента. Психотерапевтичните методи са насочени към преподаване на индивида за изграждане на доверителни връзки с околната среда и за придобиване на необходимите социални поведенчески умения. По принцип, след пълен курс на терапия, е възможно да се коригира психическата активност на пациента, да се тренира той да реагира адекватно на всякакви обещания за социална среда и взаимодействие в обществото.
Основната цел на поведенческата терапия може да се разглежда като облекчаване на основните прояви на адаптационни разстройства, като социална изолация, безразсъдство, емоционални изблици и самоопределение.
Психотерапията, на първо място, е насочена към индивидуалната работа на терапевта с болен индивид. Лекарят обяснява на индивида, страдащ от шизотипно разстройство, при който проявите на поведението му са асоциални, му обясняват реакцията с отрицателен цвят на това, което се случва, умствената дейност и възприятието, което е необичайно и неразбираемо за другите. Основната задача на психотерапевта е да коригира поведението на пациента, да сведе до минимум вероятността от агресия и изблици на гняв, да намали апатията към социалните дейности и да научи откритост в отношенията с близки приятели и роднини. Освен това задължителната задача на психотерапевта е да сведе до минимум (до пълното отстраняване) съобщението на болния субект със себе си и несъществуващите хора.
Психотерапията включва не само индивидуални сесии с пациенти, но и серия от комуникативни обучения в групи, които могат да се състоят изключително от лица, страдащи от шизотипно разстройство, или от роднини на пациента. Съвместно обучение с роднини е необходимо, за да се подобри качеството на комуникационното взаимодействие на пациента и възприятието на близките му хора.
Освен това, те се считат за абсолютно необходими за лечението на тези тревожни и психо тренировки, провеждани в малки групи. Те учат пациента да намери общ език, да комуникира с външната среда, да го научи да преговаря, да решава незначителни проблеми, които не са свързани с живота, и да го подготви за социалния начин на съществуване.
Времето, необходимо за постигане на положителна динамика на терапията, индивидуално за всеки пациент.
Днес, семейната терапия се счита за един от най-ефективните методи, насочени към коригиране на шизотипните аномалии. Той помага на болния човек да се стабилизира емоционално, облекчава го от конфликта и допринася за установяването на семейни връзки и повишава морала на пациента.
Шизотипното разстройство често се възлага на хората с увреждания, които освобождават пациентите от военна служба и работят в правоохранителните органи. Често болно лице може да бъде лишено от шофьорска книжка за известно време или завинаги, в съответствие със заключението на медицинския съвет.
Шизотипната прогноза винаги е индивидуална прогноза. Тъй като това заболяване е хронично и се характеризира с периодични обостряния. Често шизотипното личностно разстройство води до депресия, тревожно разстройство или шизофрения."
