Пет минути

Горещо е, облечена съм в ефирна рокличка над коляното в цвят шампанско…
Косата ми е събрана в кок, с няколко небрежно паднали кичура върху лицето ми…нежен грим и гланц  върху устните…нежни сандали с висок ток…влизам в стаята, за да оставя списание на масичката до прозореца…поглеждам те, усмихвам се и се насочвам към вратата…
Казваш ми да остана за  5 мин. Ако знаеш какво всъщност  искаш съм сигурна, че никога не би проявил такова лекомислие.
Твоите правила винаги са били:
- Не говори
- Остани само 5 мин
- Мога само да те гледам
- Имам всичко
- Нямам нужда от нищо
- Не ми липсваш
- На една ръка разстояние си ми, протягам се и те имам.
Нека да играем по тях.
Обръщам се и сядам на стола срещу теб.
- Мълча, гледам те…леко разтварям бедрата си…пропуснала съм да обуя бельо…
- Изминала е само една минута…остават още 4 и не възнамерявам да оставам нито секунда след тях.
- Забелязвам, че си смутен, изпивайки ме с поглед, жаден и настървен- готов всеки момент да ме разкъса…прехапвам устни …гледам те…
- Имаш всичко?- Защо тогава искаш мен?…
- Нямаш нужда от нищо? Защо изглеждаш по този начин всеки път, когато се доближа до теб?
- Не ти липсвам? Защо тогава търсиш погледа ми?
- Да! На една ръка разстояние съм ти, протягаш се, но не можеш да ме имаш, защото можеш само да ме гледаш, докато прокарвам пръсти между горещите си бедра.
А всъщност с твоите правила казваш:
-Не говори, за да не се влюбя.
- Остани само 5 мин, защото само толкова мога да се владея.
- Мога сам да те гледам. Така контролирам ситуацията.
- Имам всичко, а как имам нужда от теб.
- Нямам нужда от нищо друго, освен от това да те гледам щастлива.
- Не ми липсваш, защото не си представям да си далеч от погледа ми.
- На една ръка разстояние си ми, поставям ръка на сърцето си и те имам.
Изминаха 4 минути…остава още една.
Ставам от стола и идвам до теб, хващам ръката ти и я пъхам между бедрата си…остават 10 секунди - подарявам ти ги… целувам те с обич и си тръгвам…
Знаеш ли коя е разликата между теб и мен? Петте минути на даване и взимане.
Аз мога да ти подаря цялата си любов и да спра. Ти я поемаш с двете си ръце и не искаш това да спира…никога…
Събудих се от силния звук на алармата. Добро утро Вторник.

03.09.2019г  Dianne Dimitroff

"Хвърли ме в джаза, скъпа. Някъде там покрай цялата меланхолия, която носи със себе си есента, аз се чувствам като лято. Ти ме караш да се чувствам така. Ти и твоята поява в живота ми. Дойде като вълна и помете всичко по пътя си. Ти си пясъкът, върху който стъпвам бос. Париш ми, гориш ме и ме покриваш целия. Полепваш по мен и не искам да те махам. Харесва ми така. Чувствам се свободен. Харесвам мириса на кожата ти, допира на дланите ти. Харесва ми да виждам онази светлинката в очите ти, когато ме погледнеш. Харесва ми да знам, че аз съм причината тя да е там. Ще я задържим заедно. Ще ти дам всичко, от което имаш нужда, за да не може тя никога да не изчезне.
Продължавам да вървя и да гледам облаците. Онези облаци, които крадат очите ти от мен. В които така шеметно и красиво се взираш. Които те вдъхновяват. Правят те лека, топла и мека. Караш ме да се чувствам като лято, но скъпа моя - може би си есен. Падна бавно, падна в цвят. Направи го нежно. Като онзи сноп слънчева светлина се промуши в сърцето ми. Пасна на прегръдката ми. Усмихна сутрините ми. Направи движенията ми плавни. Листата падат и аз потъвам все повече в теб. Те танцуват, а аз танцувам с теб. Хващам ръката ти и държа света си там. Преди теб дълго си мислих какво ли е чувството да срещнеш сродната си душа. Дали има някакъв знак, дали нещо щраква. Колко глупав съм бил. Няма знаци, няма никакви такива неща. То просто се случва. Идва бавно като пролет, за да избута зимата ти. Започваш да се отпускаш, защото разбираш колко истинска и нежна е тя. В един момент започва да се държи като лято, а ти като дете. Като хлапак. Качва адреналина ти. Искаш още и още. Никога не е достатъчно. И накрая се отпускаш. Потъваш в меланхолията й. В цветовете й. В безкрая на тишината й. Във виното. В канелените сладки. Във вечерята за двама. Одеалото е малко. Съобщенията никога не стигат. Влизате в световете си и някак си ги сливате. Строите малка къщичка, в която се скривате - цепите дърва, палите камина и тогава.. спирам....

“Здравей, много си хубава. Само да знаеш колко си хубава... И толкова моя.” - прошепвам. “Очаквай ме, идвам към теб. Не бързай. Имаме толкова сезони за споделяне.”

Автор: Силвия Крумова

Из Хомо невротикус нормалис

"Добре, да продължаваме да живеем за другите, да правим това, което другите мислят или очакват от нас.
Да приемаме превъзходството на Другия над нашето Аз, като се правим на правилни, социоконформни, добрички.
В края на жизнения си път, когато погледнем назад в огледалото за обратно виждане, може би ще си дадем сметка, че не  си е струвало.
И може би с последния си останал дъх ще прокълнем нашето малодушие.
Колко ми е омръзнало да срещам ежедневно хора, "живеещи за другите".
Хора, които ми казват "Не смея", "какво ще си помислят за мен", "страхувам се да покажа това, което чувствам".
Хора, които превръщат света и живота в едно воняща бунище. Хора, които са готови да плюят срещу всички, които мислят различно.
Какво ще кажете за един хубави от честност, най-малкото, за да изминем от гърба си водната на фалшивия морал?
За да премахнем безсмислените връзки, нарушаващи равновесието на нашето Аз, да убием кутрето, за да станем истински?

Владо Бернаскони

НЕслучайност

Наскоро се видях с човек, който също не беше случаен в живота ми. Появи се точно, когато имах нужда от отговори, от светлина и яснота.

Чист човек, с вътрешен мир и кристално сини очи.

Едно от нещата, които ми каза бе свързано със зоната на комфорт.

Колкото повече се застояваш в зоната на комфорт, толкова повече кръга около теб се смалява, започва да прилича на блато и става отровно.

Когато започнеш да излизаш от зоната на комфорт, енергията се раздвижва и изчиства, уголемява …

Започваш да се изкачваш на друго ниво. Много е важен процеса на празнуване на новата зона, с новата енергия. След като отпразнуваш този процес, осъзнато и изцяло, продължаваш изкачването, посредством отново излизане от зоната. Така процеса отново се повтаря и така енергията се уголемява и остава чиста. Такава, каквато ни е нужна за нашето осъзнато  духовно израстване.

Постигането на вътрешен мир ни помага да синхронизираме духа с тялото. Както е нужен баланс във вселената, така е нужен баланс и в самите нас, за да изпълним мисията си тук.

Често осъзнаването се проявява чрез болката, затова не бива да я отричаме , а е нужно да я приемем и оставим да отмине. При нас , в резултат на този процес остава самото  осъзнаване. Нужно е да го съхраняваме и помним, за да не се налага да преминаваме отново през същите уроци, докато ги научим.

Колко ще продължи този кръговрат, зависи от това, доколко разбираме законите на вселената и самите себе си.

02.09.2019г

Dianne

Детство

Затварям очи и пред мен се отваря цяла вселена, необятна, с цялата информация, която може едновременно да ни съживи и унищожи.

Животът е прекрасен и нищо в него не е случайно.

В този ред на мисли, преди малко отворих една от моите книги и се спрях на няколко изречения:

“Дори да си мислите, че сте планирали  целия си живот, се случват неща, които оформят съдбата ви по начини, които никога не сте си представяли. Съвпаденита, или дребните чудеса, които се случват всеки ден от живота ви, са загатвания, че вселената има много по-големи планове за вас, които дори не сте и сънували. Моят живот, който за другите изглежда толкова ясно начертан, не престава  да ме изумява. Миналото ми също е изпълнено със забележителни съвпадения, които ме доведоха до това, което съм днес.“  - „Спонтанното удовлетворяване на желанията“ – Дийпак Чопра

Никога, нищо не е случайно.То се случва в точното време на точното място.

Съвпадения на дати, имена, цифри, сърцата на екрана на телевизора в момента също не случайно са там и правят впечатление.

Време за промяна, време да се науча да обичам себе си. Музиката, която слушам точно в този момент, без да я избирам се пуска точно,, когато пиша всичко това и „случайно“ се повтаря още веднъж от плей листата на случаен принцип. Всичко около нас говори, стига да имаме сетива да разбираме.

„Детство“- Да! Точно от там идва всичко, точно от там е нужно да започна да променям.

Точно от там- да обикна малкото дете от миналото и най-накрая да му покажа колко ценно е всъщност.

27.08.2019

Човекът в чекмеджета

"Избяга от простотата на живота,  замествайки естествените движения с представлението на мисълта.
За да бъдеш "отгоре" /в системата/ , ето те: тичаш запъхтян и задъхан, червен като рак по мръсните улици/наричаш го jogging и казваш, че било полезно за здравето/, измъчваш тялото си върху все по-малко зелените тенис кортове/за да можеш на директорските събрания да демонстрираш зд аве и добра физическа кондиция!/, излагаш на показ в смърдящите спортни зали своите наблъскани с анаболи мускули/Защото,  казваш ти, на жените им харесват мъже като Шварценегер... За да заспиш обаче след това жалък пред телевизора и да откриеш, че единственият мускул, който толкова интересува женския пол, се е оказал в крайна сметка напълно непропорционален на останалата маса и подло те предава, когато трябва да оправдаеш холивудския параден костюм от мускули!/.
Гониш времето, пътувайки по света срещу времевите пояси/Защото, който "значи", трябва да отегчава "приятелите" си със страховете диапозитиви от рода: Аз-и-Ниагарския-водопад, "Аз-и-Айфеловата-кула, "Аз-и-слоновете-в-саваната"/.
Никой обаче не трябва да разбира за твоя страх от летене, страх от падане!
О, истински герой на прахосаното време, на глупостта, на безсмислието!
После, ако сърцето ти засече и клетките полудея, голяма работа.
Стрес: манната на века или нещото, което да показваме като ловен трофей!
И придворните ще те аплодират:" Горкичкият", "стресираният".
Но никой, освен един вътрешен глас, няма да ти изкрещи:"Глупако, ще издъхнеш върху безславния олтар на чумавите само защото не поиска да чувстваш и задуши живото същество в себе си!"

"Човекът в чекмеджета"-Валдо Бернаскони

Внимавай какво си пожелаваш

- Искам да изживея любов като твоята!
Изтръпнах.
Ако знаеше цената, която платих дали щеше да продължи да копнее да изживее дълбоките чувства, които изпитах и изпитвам аз?
Ако знаеше, че за такава любов плащаш със самия себе си, щеше ли да я иска?
Ако знаеше, че след такава любов оставаш празен, луд и никой, щеше ли въобще да се осмели да помисли, камо ли да я пожелае?

Замислих се...
За щастието, което осмисля живот и за празнотата, която при други обстоятелства, ограбва същността.
За интимността, която произтича от сблъсъка и споделянето на два съвсем различни свята и за отчуждението, което после те разбива на пух и прах.
За безграничната нежност, която разбираш, че можеш да изпиташ към друго човешко същество и за това как след нея загрубяваш неимоверно.

Замислих се...
За това как превръщаш някого в част от себе си и след това никога повече не си цял. Как се променяш, опитвайки да оцелееш без любовта, след като вече я познаваш.
За всичко и всички, с които опитваш да запълниш празнотата в теб, а тя сякаш е бездна, побираща не една, а много вселени. Все чужди.

Замислих се...
За докосванията на тялото, които не докосват душата.
За безименните тела, служещи за лекарство против самота.
За разпънатите на кръст надежди.
За погубените мечти.
За безполезните сълзи и безсънните нощи.
За безвъзвратно изгубената илюзия, че всичко ще е както преди. Че ти ще си, какъвто преди.
За сринатите светове и изгубените същности.

След Любовта си неспособен на любов. След Любовта си празен, чужд на себе си, на ръба на лудостта, опознал Рая и Ада, мятащ се от крайност в крайност, търсейки фалшиво равновесие.
След Любовта си никой.
Ако допуснеш да я изгубиш... не си себе си вече.
Прошепнах:
- Внимавай какво си пожелаваш...

- Валентина Йоргова

Безплатни тестове в Дианабад /София/, до плувен басейн "Диана" с Диана

https://m.facebook.com/story.php?story_fbid=2476116905733053&id=100000043041056&sfnsn=mo&s=100000043041056&w=n

Да бъда Аз!

Сами сме в тъгата си, защото болката е само наша.
За другите може би е бреме, което нямат силите да носят...и не е тяхна работа.
Всяка ситуация, в която попадаме е урок и ако често тази ситуация се повтаря това означава, че не сме я преработили, защото вместо да се изправим лице в лице със страховете си, ние бягаме от тях...До средващия път.
Бягаме от страховете си, защото болят, без да си даваме сметка, че така просто удължаваме агонията си.
Страх от страха, страх от живота  страх от самите нас...ирония с горчив привкус.
Хубавото в цялата история е, че всичко се променя, нищо не е вечно, само душите ни остават във вечността.
Колко извисени зависи от нас.
Живота е толкова благосклонен с това да ни дава хиляди варианти, дори ни подарява и избора как да го живеем.
Страха е чиста илюзия и по-лесния път...
Никога не съм харесвала лесните неща, затова избирам да му се наслаждавам...и да го живея...И да обичам...да страдам...да уча, докато не намеря себе си.
Да търся истини и да ги следвам...моят път, моите избори, моят живот...да бъда Аз!

23.05.2019г
Dianne Dimitroff

"Здравей,

Как си? Добре? Щастлива съм да го чуя.

Аз ли? Аз ще бъда добре.

Ще ми коства милион вдишвания, за да не заплача. Но ще дишам.

Усещал ли си някога как лежиш в леглото си и изведнъж все едно падаш? Аз падам. Не в леглото си, а в сърцето си. Разпада се на малки съставни части, чупи се и се разпилява. Надявам се да го събера. Знам че ще го събера, но до тогава ще боли. Зверски ще боли. Ще искам да спра болката, но болка като тази няма лек. Клише.

Ще излизам. Ще ти търся заместител – навсякъде и във всичко. Ще се опитвам да запълня празнотата с други. Ще им позволя да ме целуват. Ще ме прегръщат. Ще ги влюбя в себе си, ще им дам всичко, което съм искала да дам на теб. И ще си тръгна. Защото тези мъже няма да са ти.

Обещавам ти да те преживея. Обещавам ти да дам всичко от себе си, за да те забравя. Ще забравя как съм гледала в очите ти и съм виждала щастието си в тях. Ще забравя сигурността, която усещах в прегръдката ти. Ще забравя, че не исках да те пускам никога. Ще забравя уюта. Ще забравя усмивката си, когато се събуждах и те виждах до себе си. Ще забравя нетърпението си, когато знаех че ще се срещнем. Ще забравя, че те исках в живота си. Ще забравя как не приемах поканите ти за срещи през цялото това време, защото знаех как ще приключи това. И въпреки това ти повярвах. Повярвах, че искаш да си с мен и само с мен. Повярвах, че съм единственна. Имаш голямо сърце, любов. Не бях достатъчна, за да го запълня.

През всичките тези години знаех, че това между нас ще приключи с трясък. Силен тътен, като след атомна бомба. Уж бях подготвена. Уж бях силна, а сега съм слаба. Безумна слаба.

Ще ми липсваш. Винаги ще ми липсваш.

И въпреки, че искам да ти пожелая да усетиш всичко това, което аз изпитвам сега, но в пъти повече – няма да го направя. Пожелавам ти да бъдеш щастлив.

Аз също ще бъда. След песните, след водките, след безсънните нощи, след болката.

Не ме забравяй. Имаме красивата история."

Автор:SilviÁmica
Силвия Крумова

"Такива са най- опасни, умните, проницателни жени, красиви отвътре и отвън. Жени с пожари в очите и в сърцето.
Минава през теб и те изгаря с поглед.
Не йм трябват кибритени клечки, за да те запалят.
Борбени, независими, смели. Не им личи мазола от високата обувка, не молят милостиня, оправят се сами, блъскат се в трудностите с гордо вдигната глава и няма и следа от болката им, която само те си знаят по колко им е дала и взела.
Оголват раните си само пред избрани, но плачат само, когато са сами.
Такива жени са джентълмени в живота, напук на многото мъже без нищо мъжко в тях. Ще те изслушат, ще ти подадат ръка дори да не си я искал, ще ти услужат със силата си, с добротата си, ще ти вдъхнат кураж.
Жени достойни в ума и в душата, достойни за уважение, за обичане, за приятел, за силен опонент, достойни да се бориш за тях. Мъжки момичета и жени от горе до долу. Силни в битките си, в надеждите си, в победите си. Не искат пари, а любов с големи букви, искат свят за двама. Не са материалистки, смятат с броя на спиращите дъха моменти, смятат с усмивките и сълзите си, смятат с пулса си.
Жени стихии и спокойни морета, могат да разголят душата ти и да извадят егото ти с памук, можеш да се изгубиш във водите им и да не искаш да се върнеш при себе си.
Такива не искат много, искат всичко или нищо. Цената им е висока, пътят до сърцето им е дълъг, но пък си заслужава, защото ако го извървиш ще откриеш хоризонта на истинската любов.
Такива не са за всеки, те са за ценители.
Това са жени изкуство, жени поезия, жени без, които не си струва живота, защото красотата нямаше да има смисъл."
Любомира Димов

техника на „падащата стрела” – намиране на базисните убеждения.

 
 
"Представи си пред себе си една стрела от светлина, която започва във въображението пред очите ти и завършва надолу. В началото на стрелата, горе, стоят автоматичните мисли, за които говорихме! Към мислите се прилагат въпросите (В): „Какво ще стане ако (мисълта)?” или „Какво значи за мен (мисълта)?”. Въпросите се задават на подсъзнанието, на дълбокия ти емоционален живот. Когато тази техника бъде научена, за мигове стигаш до дълбоките програми в подсъзнанието си. Имайки достъп до тях, получаваш възможността да работиш с тях и да ги неутрализираш.

Примери:
Мисъл: „полудявам” -> В (въпроси) -> ще се изложа -> В -> хората ще ме погледнат лошо - > В -> отхвърлят ме -> В -> провалям се ->В -> оставам сама ->В -> глупава, слаба и излишна съм - трябва да се напрегна максимално никой да не разбере, че имам паник атаки и да се впиша на всяка цена ....

Мисъл: получавам инфаркт -> В-> ще умра-> В-> не вярвам на живота си, не вярвам на тялото си, не си вярвам и трябва постоянно да съм нашрек и да контролирам всичко, за да се защитя...

Тази техника прилича на прекопаване на психичната ти градина. Падащата стрела се спуска в психичната ти почва и вади на бял свят вредните програми. Така те могат да бъдат неутрализирани с помощта на здравия разум, връзката с реалността, оптимизма.

- Вторична полза –
Понякога, когато в етиологията на паническо разстройство имаме силна намеса на психогенни фактори, се наблюдава т.н. вторична полза от случващото се! Например:
* При агорафобията – често имаме силно желание за грижата и подкрепата на другия, за получаване на внимание. Имаме едно изкривено здоволяване на нуждата от социално включване чрез изискване и получаване на внимание от близките, но отбягване от реално професионално и социално вплитане, риск и т.н.

* П.Р. може да служи за чудесно извинение при непоемането на отговорност
* Имайки П.Р., често можем да извиним липсата си на инициативност
* Можем да позволим емоционално да бъдем като малки деца, получаващи грижи от близките си. В друг вариант (имаме различни типове личности при преживяващите П.Р.) можем да тръбим прекалено наоколо на всеки за паник атаките си, ангажирайки нападателно вниманието им с проблемите си.
Горните възможности са само няколко от многото възможни. Запитай се какво би станало, ако в един хубав ден се събудиш и никога повече нямаш П.А. Би ли могъл активно да поемеш отговорност за живота си, да получаваш по-малко внимание и да имаш повече грижи и задачи, другите да разчитат на теб, вместо ти на тях.
В практиката си съм забялязъл, че ако вторичната полза не бъде анализирана, осъзната, осмислена и ако в човека не се появи силното желание за промяна, когато реално започне да се освобождава от паниката, той напуска терапията. Защото П.Р. всъщност задовлява нещо в него."

Източник: Интернет

Равносметка

Първото нещо, което правиш е да търсиш погледа ми, онзи топлия, разбиращия и обичащ.

След това държиш да докоснеш ръката ми, за да покажеш подкрепата си и да се заредиш.

Малко по-късно искаш да споделиш някои неща, които те вълнуват, също така и да попиташ какво се случва при мен.

Правят ти впечатление имена, коли, сцени от филми, снимки, случки, разказани от случайни хора, дати, събития, спомени….отново и отново…

Понякога ти става горещо от разговорите ни, пресъхват ти устните, отесняват ти дънките и усещаш промяна в цялото ти разбиране за нещата…от едно известно време.

Не можеш да си сдържиш усмивката, когато аз леко се усмихна…

Когато съм върху теб, правейки любов, затворила очи и наслаждавайки се на мига ме гледаш с най-дълбокия поглед и веднага изменяш изражението си, когато ги отворя…все пак трябва да изглеждаш хладнокръвен, силен…

През главата ти препускат мисли да обърнеш живота си на 180 градуса, веднага след това отпращаш тези мисли, защото не си готов да поемеш този риск…зоната на комфорт…разбираемо е….

Автоматичните ти мисли често ти причиняват дискомфорт…това стана, когато аз се появих ярко в живота ти….

Искаш да се грижиш за мен, това ти доставя такова удоволствие.

Вечер мислиш повече за мен от преди…

Забелязваш маникюра ми, новите ми дрехи, почти незначителната промяна в прическата ми, прехапването на устните, откопчаното копче на ризата, небрежното докосване с пръсти по екрана на телефона, всяка моя мимика, всеки мъжки поглед по мен, парфюма ми…

Страх те е някой друг да не ме има,…

Мога да продължавам да изреждам още дълго, ако все още не си си отговорил на въпроса какво изпитваш , какво е това…истинско ли е….

Усмихваше ли се, докато го четеше? Не, не те наблюдавам. Просто познавам любовта и не ме е страх да се боря за нея! А ти?

10.05.2019г  Dianne